Животът и служението на Хауърд У. Хънтър

На 6 юни 1994 г., ден след като Хауърд У. Хънтър е отделен като президент на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, той отправя две покани. Говорейки с тон на внимателно насърчение, той казва:

„Преди всичко, бих поканил всички членове на Църквата да живеят с още по-голямо внимание към живота и примера на Господ Исус Христос, особено любовта, надеждата и състраданието, които Той проявява. Моля се да можем да се отнасяме един към друг с повече доброта, повече любезност, повече смирение, търпение и опрощение“¹.

Насърчаването на хората да следват примера на Спасителя е фокусът на ученията на президент Хънтър в продължение на десетилетия. „Моля помнете следното нещо – казва той няколко години по-рано. – Ако животът и вярата ни са съсредоточени върху Исус Христос и Неговото Възстановено Евангелие, няма нередност, която да остане с нас за постоянно. От друга страна, ако животът ни не е съсредоточен върху Спасителя и Неговите учения, няма да можем да се радваме за постоянно на никой успех“².

Втората покана на президент Хънтър е членовете на Църквата по-пълно да приемат благословиите на храма:

„Също моля членовете на Църквата да утвърдят храма Господен като велик символ на членството им и възвишена среда за най-светите им завети. Най-дълбокото желание на сърцето ми е именно всеки член на Църквата да бъде достоен за храма. Надявам се, всеки възрастен член да бъде достоен за валидна храмова препоръка – и да я носи – дори ако разстоянието до храма не позволява нейното незабавно или често ползване.

Нека бъдем хора, посещаващи и обичащи храма. Нека бързаме към храма толкова често, колкото ни позволяват времето, средствата и личните обстоятелства. Нека не ходим само за нашите мъртви роднини, но и заради личните благословии на поклонението в храма, заради светостта и сигурността, предоставяни между тези осветени стени. Храмът е едно място на красота, място на откровение, място на мир. Той е домът Господен. Той е свят за Господ. Трябва да бъде свят и за нас“³.

Президент Хънтър продължава да набляга на тези две покани през своята служба като президент на Църквата. Въпреки че служи като президент само за девет месеца, тези покани вдъхновяват членовете на Църквата по света да бъдат по-подобни на Христос и да търсят благословиите на храма с по-голяма отдаденост.

Изображение

Хауърд У. Хънтър

Произход

Към средата на XIX в., предците на Хауърд У. Хънтър, живеещи в четири различни страни, се присъединяват към Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. От страната на майка му, тези предци са от Дания и Норвегия. След като имигрират от родните си страни, те са сред първите заселници в Маунт Плезънт, Юта. Потомка на тези решителни пионери, Нели Расмусен става майка на един пророк.

От страната на баща му, Хауърд има предци с дълбоки корени в Шотландия и Нова Англия. Присъединилите се към Църквата жертват много, но повечето от тях приключват своята отдаденост няколко години по-късно. С раждането на Джон Уилям (Уил) Хънтър през 1879 г., се полага началото на третото разделено от Църквата поколение на рода Хънтър. И въпреки това Уил Хънтър ще стане баща на пророк.

Когато Уил Хънтър е на 8 години, неговото семейство се мести в Бойси, щата Айдахо. Около 16 години по-късно, Уил среща Нели Расмусен по време на посещение в Бойси, за да гостува на своята леля и чичо. Уил скоро започва да ухажва Нели и след две години й предлага брак. Нели се колебае за известно време, но Уил постоянства и накрая тя приема предложението. Те сключват брак в Маунт Плезънт, Юта, и се завръщат в Бойси, за да създадат дом. Първото им дете, Хауърд Уилям Хънтър, е роден в Бойси на 14 ноември 1907 г. Те имат още едно дете, дъщеря на име Дороти, която се ражда през 1909 г.

Изграждане на житейска основа

Когато се ражда Хауърд, Църквата има само един малък клон в Бойси. Майката на Хауърд е активен член на клона и отглежда децата си в Евангелието. За нея Хауърд казва: „Тя бе винаги вярна. … Служеше като президентка на Неделното училище за деца и (Младите жени). Помня как ходих на църква с майка, понякога преди началото на събранията, и оставах с нея след края им, за да може да си свърши работата“⁴. Въпреки че бащата на Хауърд не е член на Църквата, той не възразява семейството му да участва и понякога посещава събранието за причастие с тях.

Освен че води семейството в активността в Църквата, Нели Хънтър помага в изграждането на солидна религиозна основа у дома. „Именно майка пое ръководството в проповядване на Евангелието – спомня си Хауърд. – На нейните колене се научихме да се молим. … Като момче получих свидетелство на коленете на майка си“⁵.

Клон Бойси става район през 1913 г., няколко дни преди шестия рожден ден на Хауърд. Две години по-късно, когато Хауърд е на осем години, той очаква с нетърпение своето кръщение. „Много се вълнувах от тази възможност“ – казва той. Но неговият баща не дава разрешение. Хауърд си спомня: „Татко … смяташе, че трябва да изчакам, докато съм наясно с посоката, която желая да поема в живота. Исках да бъда кръстен, въпреки че времето за това дойде и отмина без да получа тази благословия“⁶.

Тъй като Хауърд не е кръстен, той не може да бъде ръкоположен за дякон, когато навършва 12 години. „Всичките ми приятели вече бяха ръкоположени за дякони – казва той. – Тъй като официално не бях член на Църквата, не можех да правя много от нещата, които те правеха“⁷. Хауърд е особено разочарован, че не може да раздава причастието: „Сядах на събранието за причастие с останалите момчета. Когато идваше време за раздаване на причастието, потъвах в стола си. Чувствах се толкова изолиран“⁸.

Хауърд отново повдига въпроса пред баща си, този път заедно с 10-годишната си сестра Дороти: „Започнахме да придумваме татко да ни позволи да се кръстим. Също така се молихме да се съгласи. Бяхме изпълнени с радост, когато накрая даде съгласието си“⁹. Почти пет месеца след като Хауърд навършва 12 години, той и Дороти са кръстени в един обществен басейн. Скоро след това Хауърд е ръкоположен за дякон и раздава причастието за първи път. „Бях уплашен, но и развълнуван да имам тази привилегия“ – спомня си той¹⁰. Редом с други задължения, Хауърд помпа меха на органа и запалва огъня, за да се стопли залата за събранията през студените неделни утрини. „Цял един нов свят се разкри пред мен, когато започнах да научавам отговорностите на членството в Църквата и като носител на свещеничеството“ – казва той¹¹.

Като младеж той се присъединява към Бойскаутите и полага усилия да получи най-високата награда – ийгъл скаут. Когато наближава целта си, той участва в приятелски двубой. „Бяхме двама младежи, които се бяхме заели да станем първия ийгъл скаут в Бойси“ – си спомня той¹². Другият младеж първи изпълнява изискванията, но Хауърд изглежда няма проблем с това да е вторият получил това признание¹³.

Рано в живота си Хауърд се учи на трудолюбие. Той помага на вдовици и други съседи, продава вестници и работи на ранчото на чичо си. Когато става по-възрастен, работи като помощник на игрище за голф, доставя телеграми, работи в аптека, редакция на вестник, хотел, универсален магазин и галерия.

Дороти Хънтър казва, че брат й има „енергична амбиция“ и „блестящ ум“¹⁴. Тези качества се допълват от състрадание и щедрост. Като си спомня за неговата грижовност, Дороти казва: „Хауърд винаги искаше да върши добро и да бъде добър. Като чудесен брат той се грижеше за мен. Бе добър към нашите майка и баща“¹⁵.

Състраданието на Хауърд е насочено и към животните. „Всяка улична котка можеше да бъде подслонена в дома ни, дори с възраженията на семейството“ – казва той¹⁶. Веднъж съседчета измъчват коте, като го хвърлят в канавката, близо до дома на семейство Хънтър. Всеки път, когато то се измъква от водата, те го хвърлят обратно. Скоро идва Хауърд и спасява котето. „Лежеше там почти умряло – спомня си Дороти – и той го донесе у дома“¹⁷.

„Няма да оживее“ – казва майка му.

„Майко, трябва да опитаме“ – настоява Хауърд¹⁸.

Дороти разказва: „увихме го в одеяла и го сложихме до топлата печка и се грижихме за него“ и с тази грижа то се съвзема и живее със семейството за много години.

Хауърд е ръкоположен в сан учител през 1923 г., малко преди организирането на Втори кол в Бойси. Имащи нужда от втора сграда за събрания и предвиждайки бъдещ растеж, местните църковни ръководители предлагат да се построи табернакъл за кола. От светиите в Бойси се иска да дарят 20 000 долара за построяването на сградата¹⁹. На събранието, на което ръководителите отправят молба за дарения, младият Хауърд У. Хънтър първи вдига ръка, за да каже колко ще дари. Обещаната сума от 25 долара е доста голяма за 1923 г., особено за 15-годишен. „Работих и спестявах, докато можах напълно да изпълня ангажимента си“ – казва по-късно той²⁰. Табернакълът е завършен през 1925 г. и президент Хибър Дж. Грант идва да го освети през декември²¹.

От ранна възраст Хауърд показва дарби в музиката и като младеж се научава да свири на няколко инструмента. На 16 години сформира музикална група, която нарича Hunter’s Croonaders. Тази група е често канена на танцови забави, приеми и други събития в района на Бойси.

Когато Хауърд е на 19, той подписва договор да осигурява музиката на луксозен кораб, пътуващ до Азия. За първите два месеца на 1927 г., пет-членната група свири на вечери и танцови забави, докато корабът пресича Тихия океан и спира в различни градове в Япония, Китай и Филипините. На кораба Хауърд научава много неща за други хора и техните култури. По-голямата част от печалбата е похарчена за разглеждане на забележителности и сувенири, но той не гледа на това като на загуба: „Тези пари бяха похарчени за добро образование“²².

Хауърд У. Хънтър, в средата, с Hunter’s Croonaders, 1927 г.

Период на важни решения

Хауърд се прибира у дома и разбира радостната новина, че баща му се е кръстил по време на неговото отсъствие. Следващата неделя Хауърд и баща му за първи път заедно посещават събрание на свещеничеството. Един грижовен епископ насърчава Уил Хънтър да бъде кръстен и Хауърд казва: „един (домашен) учител събуди интереса му към Църквата“²³.

След работата си на кораба, Хауърд не е сигурен какъв път да поеме. Той продължава да се занимава с музика и други професии, включително започва свой бизнес, но нито едно от тези занимания не изглежда обещаващо. Когато неговото бизнес начинание се намира в застой през 1928 г., той решава да посети свой приятел в южна Калифорния. Първоначалните му планове са да остане само за седмица-две, но скоро решава да се задържи и да потърси „обещаваща работа“²⁴. В Калифорния той намира не само кариера, но и съпругата си, най-различни отговорности за служба в Църквата и дом за повече от три десетилетия.

Първата работа на Хауърд в Калифорния е като продавач на обувки и общ работник в цех за пакетиране на цитрусови плодове, където в някои дни натоварва между 45 и 50 тона портокали в железопътни вагони. „Не знаех, че на света има толкова много портокали“ – коментира той. Един ден е особено труден, защото той трябва да сортира лимони по цвят, а не може да различава нюансите на жълтото и зеленото, защото има частичен далтонизъм. „Към края на деня щях да получа нервна криза“ – спомня си той²⁵.

След две седмици в цеха за пакетиране, Хауърд кандидатства за работа в банка в Лос Анджелис, която веднага го приема на работа и където получава повишение след повишение. Той също така продължава да свири с различни групи вечерно време. През септември 1928 г., около шест месеца след като Хауърд се премества в Калифорния, семейството му също се премества там.

През младежките си години Хауърд посещава Църквата, но не изучава задълбочено Евангелието. В Калифорния става много по-прилежен в това отношение. „Първото ми истинско събуждане по отношение на Евангелието се случи в урок на Неделното училище в район Адамс, воден от брат Питър А. Клейтън – спомня си той. – Той разполагаше с богатство от знание и способността да вдъхновява младите хора. Изучавах уроците, четох даваните от него задания и участвах в изложението на определените теми. … Смятам, че през този период на живота ми истините на Евангелието започнаха да се разгръщат. Винаги съм имал свидетелство за Евангелието, но изведнъж започнах да разбирам“²⁶. За Хауърд, преживяванията в Неделното училище дават начало на траеща цял живот обич към изучаването на Евангелието.

Хауърд се радва на компанията на други пълнолетни младежи от района на Лос Анджелис. Те заедно посещават църковните събрания, понякога на два или три района в една неделя, и участват в редица дейности. Една от тези дейности придобива трайна важност за Хауърд. Няколко месеца след като пристига в Калифорния, той и негови приятели посещават църковна танцова забава, след което отиват на плажа, за да карат сърф. През тази вечер Хауърд се запознава с Клара Мей (Клеър) Джефс, излязла на среща с един от приятелите му. Между Хауърд и Клеър скоро се развива взаимно привличане, което разцъфва в любов.

Те излизат на срещи няколко пъти през 1928 г. и през следващата година нещата стават по-сериозни. „Тя имаше светло кестенява коса и беше много красиво момиче – казва Хауърд по-късно. – Мисля, че най-много бях впечатлен от дълбочината на нейното свидетелство“²⁷. Една пролетна вечер на 1931 г., почти три години след като се срещат, Хауърд завежда Клеър на място с хубав пейзаж над Тихия океан. Там той й предлага брак и тя приема. Хауърд си спомня:

„Карахме до Палос Вердес и паркирахме на скалите, където можехме да наблюдаваме как вълните настъпват от океана и се разбиват в скалите под светлината на пълната луна. Обсъдихме нашите планове и поставих диамантен пръстен на ръката й. През тази нощ взехме много решения и поехме важни ангажименти по отношение на нашия живот“²⁸.

Тези ангажименти повлияват на Хауърд да вземе съдбовно решение четири дни преди сватбата. След като неговата група свири вечерта, той слага инструментите в калъфите си и никога повече не свири професионално. Осигуряването на музика за танцови забави и празненства „бе бляскаво в някои отношения – казва той – и се изкарваха добри пари“, но също така чувства, че аспекти на този начин на живот са несъвместими с живота, които той планира за своето семейство. „Това решение остави празнина от нещо, което ми доставяше радост, но никога не съм съжалявал за него“ – казва той години по-късно²⁹. Неговият син Ричард споделя: „Често съм си мислил за забележителната дисциплина (наричам това характер), която е била необходима, за да може да се откаже от нещо, което така силно обичаше, защото ценеше нещо друго повече“³⁰.

Трудности и благословии през първите години брак

Хауърд и Клеър сключват брак в храма Солт Лейк на 10 юни 1931 г. и се връщат в южна Калифорния, за да започнат живота си заедно. Условията за бизнес в Съединените щати се влошават, заради Голямата депресия и през януари 1932 г. банката, в която Хауърд работи, е принудена да затвори. За следващите две години той работи на различни места, за да могат да свързват двата края. Той и Клеър са решени да бъдат независими възможно най-дълго, но след година приемат поканата да живеят при родителите на Клеър за известно време.

На 20 март 1934 г. се ражда първото дете на Хауърд и Клеър, син, когото те наричат Хауърд Уилям Хънтър-младши, с прякор Били. През лятото забелязват, че Били изглежда летаргичен. Лекарите поставят диагноза анемия и Хауърд два пъти дарява кръв за преливане, но състоянието на Били не се подобрява. Допълнителните изследвания показват усложнение с червата, за което лекарите препоръчват операция. Хауърд си спомня: „Бях отведен в операционната на една маса до него и давах кръв по време на операцията. Когато тя приключи, лекарите не бяха особено насърчителни“³¹. Три дни по-късно седем месечния Били умира, докато родителите му стоят край леглото му. „Бяхме обзети от дълбока мъка и обезсърчение, когато си тръгнахме от болницата“ – пише Хауърд³². „Това беше тежък удар за нас“³³.

Два месеца преди да се роди Били, Хауърд получава работа в Районната инспекция по храните на Лос Анджелис. Работата му там го въвежда в правната документация и съдебните дела и той решава да стане адвокат. Постигането на тази цел изисква години на отдаденост и усилена работа. Тъй като има само средно образование, Хауърд трябва да завърши редица курсове, за да бъде приет специалност право. Той взима курсовете вечер, защото се налага да продължи да работи. Дори когато вече е приет в университет, той продължава да работи на пълен работен ден. „Да работя цял ден и да ходя на лекции вечер, след което да намирам време, за да уча, не бе лесна задача“ – пише той³⁴. „Обикновено учех до късно през нощта“³⁵. Хауърд поддържа тази тежка програма за пет години, като накрая се дипломира през 1939 г., трети в класа си.

Докато учи в университета, им се раждат още двама сина – Джон през 1936 г. и Ричард през 1938 г. Заради работата на Хауърд в Районната инспекция по храните, семейството може да си позволи малък дом.

Епископ на район Ел Серено

През 1940 г., близо година след като се дипломира, Хауърд е призован да служи като епископ на новосъздадения район Ел Серено в Калифорния. Изненадан от призованието, той казва: „Винаги съм мислел, че епископът трябва да е по-възрастен, и попитах как ще мога да бъда баща на района на младата възраст от 32 години“. Президентството на кол го уверява, че той ще е способен „да изпълнява призованието“. Въпреки че се чувства затруднен, той обещава: „Ще положа най-добрите си усилия“³⁶. Той изпълнява това обещание с голяма отдаденост, вдъхновение и състрадание през повече от шест години служба като епископ.

Още веднъж Хауърд е натоварен с тежка програма и полага много усилия, но чувства, че службата му дава множество благословии. „Бях залят от тежки отговорности – казва той. – За мен това бе славно дело с големи благословии“³⁷.

Най-належащата нужда на новия район бе намирането на сграда за събрания. Епископството наема няколко помещения в местна сграда и членовете на района започват да набират средства за собствена сграда. Скоро строежът на църковни сгради се спира заради Втората световна война, но членовете на района гледат в бъдещето и продължават да набират средства. При една от дейностите за набиране на средства, получила названието „лучения проект“, те отиват в консервен цех, за да режат лук. Миризмата на лук е трудна за премахване и епископ Хънтър по-късно прави следния остроумен коментар: „В събранието за причастие лесно разбирахме кой бе ходил да реже лук“³⁸.

Други такива дейности включват рязане на зеле в цех за производство на кисело зеле и пакетиране и продажба на зърнени закуски. „Това бяха щастливи дни на задружна работа, хора от всички прослойки и с различни способности работиха заедно за набиране на средства за построяване на сграда за събрания – си спомня епископ Хънтър. – Нашият район бе като едно голямо и щастливо семейство“³⁹. След много търпение и жертва, целта за построяването на сграда за събрания е постигната през 1950 г., почти 4 години след като Хауърд е освободен като епископ.

Работата като епископ през Втората световна война включва някои специфични трудности. Много мъже от района служат в армията, оставяйки у дома семейства без съпрузи и бащи. Недостигът на мъже прави трудно и запълването на всички църковни призования. Затова по време на част от службата си като епископ, Хауърд отговаря и за младите мъже скаути. „Имахме една група млади мъже, които не трябваше да се пренебрегват – казва той. – Работих с момчетата за почти две години и те напредваха отлично“⁴⁰.

Хауърд е освободен като епископ на 10 ноември 1946 г. „Винаги ще бъда благодарен за тази привилегия и наученото през тези години“ – казва той. Въпреки че преживяването е „трудно в много отношения“, той и Клеър са „благодарни за ценностите, които то даде на семейството ни“⁴¹. Изразявайки благодарност за службата на епископ Хънтър, един член на района пише: „Той доведе до единство на нашия малък район чрез обединени усилия и ни научи да постигаме цели, които изглеждаха отвъд възможностите ни. Като район ние работихме заедно, молихме се заедно, играхме заедно и се покланяхме заедно“⁴².

Въпреки че Хауърд е освободен през 1946 г., неговата специална връзка с членовете на район Ел Серено продължава. Синът му Ричард казва: „До края на живота си, той поддържаше контакт с тях и знаеше къде и при какви обстоятелства живеят. Когато пътуваше до място, където живееше един от старите членове, той се свързваше с тях. Обичта, която изпитваше към членовете на района, продължи за цял живот“⁴³.

Отглеждане на семейство и изграждане на кариера

Хауърд и Клеър Хънтър са любящи родители, които учат синовете си на ценности, отговорности и важността на Евангелието. Много преди Църквата да определи понеделник вечер за семейни дейности, семейство Хънтър я отделя за преподаване, разказване на истории, игри и семейни излети. Когато пътуват, те понякога посещават храмове, за да могат Джон и Ричард да извършват кръщения за мъртвите. Хауърд и синовете му с удоволствие строят модели на влакове, отиват на екскурзии и други дейности сред природата.

Хауърд работи на пълен работен ден и учи в университет, когато се раждат Джон и Ричард, и е призован като епископ, когато са малки – на четири и две години – затова изграждането на силно семейство изисква допълнителна отдаденост от страна на Клеър. Тя с радост полага тези усилия. „Моето желание и най-голяма амбиция … е да бъда добра съпруга, добра домакиня и наистина добра майка – казва тя. – Положихме големи усилия да държим момчетата близо до Църквата, с тях сме си прекарвали чудесно“⁴⁴. Хауърд често говори за влиянието на Клеър и жертвите й в отглеждането на синовете им.

През годините на отглеждане на семейство и ръководна служба в Църквата, Хауърд изгражда преуспяваща правна кариера. Работейки основно с бизнес и корпоративни клиенти, той става много уважаван адвокат в южна Калифорния. Избран е да служи в бордовете на директорите на повече от 20 компании.

В соята професия, Хауърд става известен със своята почтеност, прецизна мисъл, ясно общуване и чувство за справедливост. Също така е известен като „загрижен адвокат“ – човек, който „изглежда винаги имаше време и интерес да помогне за решаването на проблемите на хората“⁴⁵. Друг адвокат казва, че Хауърд е „далеч по-загрижен за това хората да получат помощта, от която имат нужда, отколкото от материалното възнаграждение за нея“⁴⁶.

Хауърд и Клеър Хънтър със синовете си Джон и Ричард

Президент на кол Пасадена Калифорния

През февруари 1950 г., старейшини Стивън Л. Ричардс и Харолд Б. Лий от Кворума на дванадесетте апостоли пътуват до Калифорния, за да разделят бързо разрастващия се кол Пасадена. Те интервюират мнозина братя от кола, включително Хауърд. След като с молитва размишляват кого Господ желае да призове като президент на кол, почти в полунощ те извикват Хауърд и го призовават. Старейшини Ричардс и Лий му казват да се наспи добре и рано сутринта да им се обади с препоръка за неговите съветници. „Вечерта се прибрах у дома, но не можах да спя – казва Хауърд. – Чувствах се обезсилен от призованието. Клеър и аз говорихме за дълго време“⁴⁷.

След като президент Хънтър и съветниците му са подкрепени, те правят оценка на нуждите на кола. Основна отговорност на новото президентство е да помогнат на членовете да изградят духовна сила. Наблюдават също разединението в семействата, отчасти дължащо се на високата им заетост в толкова много дейности. След като се молят и съветват, те чувстват подтика да наблегнат върху семейната домашна вечер и да запазят понеделник вечер за семействата. Всички църковни сгради в кола следва да са затворени в понеделник вечер, като „никакви други дейности не следва да се провеждат, за да пречат на тази свята вечер“ – обяснява президент Хънтър⁴⁸.

Отрано в своята служба, президент Хънтър и други президенти на кол в Южна Калифорния се срещат със старейшина Стивън Л. Ричардс, за да обсъдят програма към Семинара за ученици в гимназиите. Президент Хънтър си спомня: „(Старейшина Ричардс) обясни, че биха искали да направят опит с часове рано сутрин към Семинара в район, където законът не предвижда редовни часове по религия“⁴⁹. Президент Хънтър е назначен за председател на комитет, който да проучи възможното реализиране на тази идея. След провеждане на проучването, комитетът препоръчва въвеждането на часове рано сутрин към Семинара за ученици в три гимназии. Като младеж, синът на президент Хънтър, Ричард, участва в опита. Той си спомня: „Зачудихме се дали някой не е полудял, за да организира часове в 6 сутринта, но тези уроци се превърнаха в любимия ни час, където можехме да бъдем заедно като приятели в Църквата и да се учим“⁵⁰. Тази програма скоро се разширява и в други училища и предшества програмата на Семинара рано сутрин, предлагана на младежите на Църквата.

На общата конференция през октомври 1951 г., Първото Президентство се срещат с президенти на колове от южна Калифорния, за да обявят желанието си да построят храм в Лос Анджелис. Възможността за храм наблизо предизвиква голяма радост, но ще изисква и голяма жертва, тъй като от членовете на Църквата се изисква да наберат 1 милион долара за построяването му. Когато президент Хънтър се връща в Калифорния, той се среща с ръководителите на кола и районите и казва: „Дайте на хората възможността да получат големи благословии чрез щедри приноси за храма“⁵¹. В рамките на шест месеца, членовете в южна Калифорния се ангажират за дарението на 1 600 000 долара за изграждането на храма, който е осветен през 1956 г.

Ръководители в кол Пасадена, 1950 г. *Отляво надясно:* Дейкън К. Броудхед, първи съветник в президентството на кол; Хауърд У. Хънтър, президент; А. Кей Бери, втори съветник; Емрън „Джак“ Джоунс, чиновник.

Освен че даряват средства за храма и други църковни сгради, членовете отдават и доброволен труд. При строежа на сгради за събрания, президент Хънтър прекарва много часове с лопата, чук или четка в ръце. Освен това, членовете отдават доброволен труд за църковни проекти по благосъстоянието, включително в птицеферми, цитрусови овощни градини и цехове за консервиране. За осем години президент Хънтър има задачата да координира дейността на 12 кола в тези проекти и често сам се захваща за работа. „Той никога не искаше някой да направи нещо или да изпълни задача, която той не би изпълнил лично“ – казва негов приятел⁵². Години по-късно, като член на Кворума на Дванадесетте, старейшина Хънтър казва:

„Никога не съм служил на скучен проект по благосъстоянието. Катерил съм се на дървета и съм брал лимони, белил съм плодове, варил съм компот, носил съм кашони, разтоварвал съм камиони, чистил съм консервния цех, вършил съм хиляди други дейности и нещата, които помня най-живо, са смеха, пеенето и приятелството на хората, които така са служили на Господ“⁵³.

През ноември 1953 г., президент и сестра Хънтър, заедно с други членове на кол Пасадена, пътуват до храма Меса Аризона, за да извършват обреди. 14 ноември е 46-ия рождения ден на президент Хънтър и преди началото на сесията през този ден, президентът на храм го кани да се обърне към събралите се в залата. По-късно той описва това преживяване:

„Докато говорих пред събралите се, … моите баща и майка влязоха в залата, облечени в бяло. Нямах представа, че моят баща се бе подготвил за храмовите си благословии, въпреки че Майка работеше по този въпрос от известно време. Бях така обзет от емоции, че не можах да продължа да говоря. Президент Пиърс (президентът на храм) дойде до мен и обясни причината за тази пауза. Когато моите майка и баща дошли в храма през онази сутрин, те помолили президента да не споменава това пред мен, защото искали да ме изненадат за рождения ден. Никога не забравих този рожден ден, защото на него те получиха надаряването си, а аз имах привилегията да присъствам на тяхното запечатване, след което бях запечатан за тях“⁵⁴.

Близо три години по-късно вечните връзки в семейство Хънтър стават пълни, когато Дороти е запечатана за родителите си в наскоро осветения храм Лос Анджелис Калифорния.

Като президент на кол, Хауърд ръководи с обич. Една жена, която служи в призование в кола, казва: „Човек се чувстваше ценен, желан и нужен. … Той караше хората да се чувстват отговорни, когато получат призование, но ако имаха нужда от неговото мнение и съвет, винаги беше на разположение. Ние знаехме, че можем да разчитаме на пълната му подкрепа и внимание“⁵⁵. Един от съветниците му отбелязва: „Той хвалеше хората за техните постижения и им помагаше да отговарят на високи очаквания“⁵⁶. Една сестра в ръководения от него кол, която казва, че президент Хънтър й е повлиял най-много като учител, обяснява: „Този човек обичаше околните, като ги правеше свой приоритет, като ги изслушваше, за да може да ги разбере, и като споделяше своите преживявания с тях“⁵⁷.

До есента на 1959 г. Хауърд У. Хънтър председателства над кол Пасадена за повече от девет години, като отдава служба, която благославя живота на хиляди светии от последните дни в южна Калифорния. Неговото служение предстои да се разшири, за да благослови живота на членовете на Църквата по света.

Кворум на Дванадесетте

„Ти ще даваш свидетелство за името Ми … и ще изпращаш словото Ми към краищата на земята“ (У. и З. 112:4).

На 9 октомври 1959 г., между сесиите на общата конференция в Солт Лейк Сити, Хауърд научава, че президент Дейвид О. Маккей желае да се срещне с него. Той веднага отива в Сградата на църковната администрация, където президент Маккей го приветства топло и казва: „Президент Хънтър, … Господ изяви волята Си. Вие сте призовани да бъдете един от неговите специални свидетели и утре ще бъдете подкрепен като член на Съвета на Дванадесетте“⁵⁸. За това преживяване Хауърд пише:

„Няма и да опитам да обясня чувството, което ме обзе. Очите ми се насълзиха и не можех да говоря. Никога съм се чувствал по-смирен от момента, в който седях в присъствието на този велик, спокоен и благ човек – Господния пророк. Каза ми каква голяма радост ще се даде на живота ми, какво приятелство ще имам с братята, и как оттогава насетне животът и времето ми ще бъдат отдадени на служението Господне и как оттогава насетне ще принадлежа на Църквата и на целия свят. … Той ме прегърна и ме увери, че Господ ще ме обича и че ще бъда подкрепян от Първото Президентство и Съвета на Дванадесетте. … Аз (му казах), че с радост ще отдам своето време, живота си и всичките си притежания за това служение“⁵⁹.

Веднага след като Хауърд си тръгва от кабинета на президент Маккей, той отива в хотелската си стая и се обажда на Клеър, която тогава е в Прово на посещение на сина им Джон, съпругата му и тяхното бебе. Първо Хауърд едва може да говори. Когато накрая казва на Клеър за призованието си, те са обзети от емоции.

На следващия ден, по време на съботната сутрешна сесия на общата конференция, Хауърд Уилям Хънтър е подкрепен за член на Кворума на дванадесетте апостоли. „Почувствах … тежестта на света на раменете си – казва той за този момент. – Докато конференцията течеше, аз се чувствах крайно неудобно и се чудих дали някога щях да почувствам, че бях на мястото си“⁶⁰.

Президент Маккей кани старейшина Хънтър да говори на неделната следобедна сесия на конференцията. След като прави преглед на живота си и дава свидетелство, той казва:

„Не се извинявам за сълзите, които напират в очите ми в този момент, защото вярвам, че съм изправен пред приятели, моите братя и сестри в Църквата, чиито сърца бият в такт с моето сърце днес, с вълнението на Евангелието и в служба на околните.

Президент Маккей, … приемам без колебания призованието, което сте ми отправили, и желая да отдам живота си и всичко мое в тази служба. Сестра Хънтър се присъединява към мен в това обещание“⁶¹.

Старейшина Хънтър е ръкоположен за апостол на 15 октомври 1959 г. На възраст 51 години, той е най-младият член на Дванадесетте, чиято средна възраст тогава е почти 66 години.

За следващите 18 месеца, старейшина Хънтър пътува между Калифорния и Юта, за да може да свърши необходимата работа в своята правна кантора и подготви преместването си. Един от клиентите му казва, че „Църквата трябва да му е направила много добро предложение“, за да го примами да остави такава успешна кариера в правото. Старейшина Хънтър пише по този въпрос в дневника си:

„Повечето хора не разбират защо хората от нашата вяра приемат призования да служат или нашата готовност да се откажем от всичко. … Наистина съм се радвал на адвокатската професия, но даденото ми призование далеч ще надхвърли професионалните постижения и паричните придобивки“⁶².

Апостолското служение на старейшина Хънтър трае повече от 35 години, като през това време той пътува до почти всяка страна на света, за да изпълни задълженията си като специален свидетел за Исус Христос (вж. У. и З. 107:23).

Кворумът на дванадесетте апостоли, 1965 г. Седнали отляво надясно: Езра Тафт Бенсън, Марк Е. Питърсън (на подлакътника), Джoзеф Фийлдинг Смит (президент на кворума) и Легранд Ричардс. *Застанали отляво надясно:* Гордън Б. Хинкли, Дилбърт Л. Стейпли, Томас С. Монсън, Спенсър У. Кимбъл, Харолд Б. Лий, Марион Г. Ромни, Ричард Л. Евънс и Хауърд У. Хънтър.

Генеалогичното общество на Юта

„Нека … принесем на Господа … книга, съдържаща записите за умрелите ни, която ще заслужава пълно приемане“ (У. и З. 128:24).

През 1964 г. Първото Президентство назначава старейшина Хънтър за президент на Генеалогичното общество на Църквата, известно като Генеалогичното общество на Юта. Тази организация е предшественика на Отдела по семейна история на Църквата. Целта му е да събира, съхранява и споделя генеалогична информация по целия свят. Старейшина Хънтър председателства над тази организация за осем години и през тези години ръководи дългосрочни промени в изпълнението, усъвършенстването и разширяването на работата по семейна история.

Към 1969 г. организацията е събрала „над 670 000 ролки с микрофилм, преставляващи еквивалента на три милиона тома от по 300 страници всеки“. Също така е събрала „шест милиона пълни архива на семейни групи, файлов индекс с 36 милиона души и колекция от книги, наброяваща 90 000 тома“⁶³. Всяка седмица около 1 000 ролки с микрофилм се добавят по света. Обработката на тези архиви и осигуряването на тяхната достъпност – както за проучвания, така и за храмова работа – е огромна задача. Под ръководството на старейшина Хънтър Генеалогичното общество започва да използва най-съвременните за времето си компютърни технологии за подпомагане на работата си. Един автор отбелязва, че това общество става „световноизвестно сред професионалните организации с прогресивните си архивни подходи“⁶⁴.

Старейшина Хънтър е освободен като президент на Генеалогичното общество през 1972 г. Обобщавайки резултата на неговите усилия, старейшина Ричард Г. Скот казва: „Той посвети значителна част от своя живот на това дело и положи основите и насоката, от които Църквата все още извлича полза“⁶⁵.

Полинезийски културен център

„Вслушвайте се, вие, люде отдалече; и вие, които сте на островите в морето, слушайте заедно“ (У. и З. 1:1).

През 1965 г. Първото Президентство назначават старейшина Хънтър за президент и председател на съвета на Полинезийския културен център в Лаие, Хаваи. До този момент центърът е бил отворен само за 15 месеца и е изправен пред много трудности. Посетителите са малко и ръководителите му имат различни гледни точки за целите му и реализирането на неговите програми. Седмица след назначаването на старейшина Хънтър, той отива в Лаие и започва внимателно проучване на силните страни и нуждите на центъра.

Под ръководството на старейшина Хънтър, Полинезийският културен център става една от най-популярните туристически атракции на Хаваите, привличайки почти един милион посетители през 1971 г. Старейшина Хънтър ръководи и голямото разширение на центъра и неговите програми. Също така е важно, както той самият казва, че центърът осигурява работа и позволява на „хиляди студенти от Южния Пасифик да бъдат подпомогнати в своето образование, като повечето от тях (иначе) нямаше да имат дори възможността да учат“⁶⁶.

След като ръководи Полинезийският културен център за 12 години, старейшина Хънтър е освободен през 1976 г. Неговата служба помага за изпълнението на словата на президент Маккей, който през 1955 г. казва, че малкото село Лаие има потенциала да стане „мисионерски фактор, влияейки не на хиляди, не на десетки хиляди, а на милиони хора, които ще идват на това място с желание да научат за него“⁶⁷.

Църковен историк

„Дългът на Господния чиновник, когото Той е назначил, е да води история и всеобщ църковен летопис на всичко, което става в Сион“ (У. и З. 85:1).

През януари 1979 г. почива президент Дейвид О. Маккей и Джозеф Фийлдинг Смит е отделен като новия президент на Църквата. Джозеф Фийлдинг Смит е служил като църковен историк за предшестващите 49 години и когато става президент на Църквата, старейшина Хънтър е призован да го наследи в това назначение. „Президент Смит е бил църковен историк за толкова много години, че не мога да си представя как ще заема мястото му“ – казва той⁶⁸.

Старейшина Хънтър подхожда към тази нова отговорност с обичайния си устрем. „Тази задача, така както е дадена от Господ чрез откровение, е изключително трудоемка – както при събирането и записването, така и предоставянето на готовия материал на членовете на Църквата“ – казва той⁶⁹. Вестникът Church News съобщава, че църковният историк е „отговорен за цялото водене на архиви в Църквата, включително протоколи от събрания, храмови архиви, всички ръкополагания, патриархални благословии и … разказ на настоящата църковна история“⁷⁰.

През 1972 г. членовете на Дванадесетте са облекчени от част от тежките си административни задължения, за да могат да отделят повече време на своето апостолско служение. Като част от тази промяна, старейшина Хънтър е освободен като историк на Църквата, но изпълнява съветническа роля над Историческия отдел на Църквата. „Това ще запази ръководната ми роля, като ще бъда освободен от оперативни функции“ – пише той⁷¹. Той продължава да изпълнява тази съветническа роля до 1978 г.

Центърът на Университета Бригъм Йънг за близкоизточно обучение

Служба в Светата земя

Хауърд У. Хънтър развива специална обич към Светата земя, когато пътува до там със семейството си през 1958 и 1960 г. По време на своята служба като апостол, той се завръща там над 20 пъти. „Неговото желание да бъде там, където Спасителят е ходил и проповядвал, бе ненаситно“ – казва старейшина Джеймз Е. Фауст от Кворума на Дванадесетте⁷².

Запознат с конфликтите в региона, старейшина Хънтър отнася послание на обич и надежда. „Както евреите, така и арабите са чеда на нашия Небесен Отец – казва той. – И двата народа са чеда на обещанието и като Църква ние не вземаме страна. Ние обичаме и желаем най-доброто и за двата народа. Целта на Евангелието на Исус Христос е да осигури обич, единство и братство с най-високо качество“⁷³.

Между 1972 и 1989 г. старейшина Хънтър има ключови роли в реализирането на два специални проекта в Ерусалим: Мемориалната градина Орсън Хайд и Центъра на Университета Бригъм Йънг (УБЙ) за близкоизточно обучение. Отрано в църковната история – 1841 г. – старейшина Орсън Хайд от Кворума на Дванадесетте отправя освещаваща молитва на Елеонския хълм, намиращ се източно от Ерусалим. През 1972 г. Първото Президентство кани старейшина Хънтър да започне да търси възможни местоположения за построяването на паметник на Орсън Хайд в Ерусалим. През 1975 г. ерусалимските власти позволяват осъществяването на Мемориалната градина Орсън Хайд, която да се засади на Елеонския хълм.

През следващите няколко години старейшина Хънтър многократно пътува до Ерусалим, за да подготви договори за паметника и градината и да се погрижи за изграждането им. Проектът е завършен през 1979 г. и е осветен през същата година от президент Спенсър У. Кимбъл. След като води службата по освещаването, старейшина Хънтър изразява своята вяра, че паметникът „ще има важна роля за добро и създаването на благоприятна визия за Църквата“⁷⁴.

Дори преди завършването на Мемориалната градина Орсън Хайд, старейшина Хънтър търси терен, на който Църквата да може да изгради център за програмата на УБЙ за обучение в чужбина. Центърът също така ще осигурява място за събиране на членовете на клон Ерусалим. Ръководството на този проект ще се окаже една от най-сложните и деликатни задачи в служението на старейшина Хънтър.

Църковните ръководители избират терена, но за получаването на разрешения за наемане на земята и строителство са необходими почти пет години на „безкрайна работа“, по думите на старейшина Хънтър⁷⁵. След продължителни дебати и преговори, израелските ръководители позволяват строежа на центъра да продължи.

Към май 1988 г. строителството е почти приключило и окончателните документи са готови за подпис. Тогава Хауърд У. Хънтър служи като действащ президент на Дванадесетте. През изминалата година претърпява тежка операция на гръбнака и не може да ходи, но въпреки това лети до Ерусалим, за да подпише документите. Докато е там, студенти в УБЙ и членове на клон Ерусалим организират скромно тържество, за да изразят своята благодарност. Историята на клона разказва за следната въздействаща сцена от началото на тържеството: „Президент Хънтър влезе, все още възстановявайки се от операция на гръбнака и затова в инвалидна количка, като ректора на Университета Бригъм Йънг (Джефри Р.) Холанд буташе количката му и хора ги поздрави с химна „The Holy City“ (Светия град)⁷⁶. По бузите на президент Хънтър се стичаха сълзи.

През май 1989 г. президент Хънтър се завръща в Ерусалим, за да освети центъра. Службата за освещаване е кулминацията на десетилетие на изключителни усилия от негова страна и на други хора, за да може да се превърне центърът от надежда в реалност. „Президент Хауърд У. Хънтър“ … бе постоянна движеща сила и любящ ръководител на този проект от момента, в който той бе само мечта“ – казва старейшина Джефри Р. Холанд⁷⁷. В освещаващата молитва, президент Хънтър казва:

„Тази сграда … е била изградена за хората, които се стремят да Те обичат, да се учат от Теб и да следват стъпките на Твоя Син, нашият Спасител и Изкупител. Тя е красива във всяко едно отношение, като дава пример за красотата на всичко, което представлява. Отче, благодарим Ти за привилегията да изградим този дом за ползата и обучението на Твоите синове и дъщери“⁷⁸.

Президент Хънтър в Центъра на Университета Бригъм Йънг за близкоизточно обучение, преди освещаването му

Разширяващата се Църква

„Сион трябва да нараства в красота и святост; пределите му трябва да се разширяват, коловете му трябва да укрепват“ (У. и З. 82:14).

Когато президент Хънтър е призован за апостол през 1959 г., членовете на Църквата наброяват близо 1,6 милиона. През следващите десетилетия той има ключова роля в невиждания дотогава растеж по света. През стотици уикенди той пътува до различни колове, за да укрепва членовете и да призовава нови ръководители. Също така се среща с държавни ръководители в много страни, помагайки за разпространението на Евангелието в тях.

През 1975 г. членството на Църквата нараства до близо 3,4 милиона, като този процес е особено бърз в Латинска Америка. Късно през тази година старейшина Хънтър и старейшина Дж. Томас Фианс, помощник на Дванадесетте, получават задачата да разделят 5 кола в Мексико Сити. След събрание с ръководители в района и преглед на информацията, получена от президентите на кол, старейшина Хънтър ръководи организирането на 15 нови кола от тези 5 – за един уикенд⁷⁹. С типичния за него сдържан изказ, той пише: „Не мисля, че някога е имало такава масова реорганизиация в Църквата, бяхме изморени, докато дойде време да се върнем у дома“⁸⁰.

Клеър, отдадена спътница

„Моята съпруга е била за мен блага и обичаща спътница“ – казва старейшина Хънтър, когато е призован в Кворума на Дванадесетте през 1959 г.⁸¹. В продължение на много години Клеър обикновено придружава старейшина Хънтър в неговите пътувания като апостол. Президент Томас С. Монсън си спомня как е наблюдавал Клеър да показва обичта си към децата в Тонга: „Тя взимаше тези сладки тонгийски деца в ръцете си и поставяше по едно на всяко коляно, докато им говореше … и след това обясняваше на учителите на Неделното училище за деца каква голяма привилегия имат да обучават тези безценни малки деца. Тя знаеше колко е ценна човешката душа“⁸².

В интервю от 1974 г., старейшина Хънтър казва за Клеър: „През целия ни брак, … тя винаги е стояла до мен с обич, внимание и насърчение. … Тя винаги ми е била опора“⁸³.

Когато е дадено това интервю, Клеър вече има сериозни здравословни проблеми. Първоначално тя страда от тежки главоболия и временни загуби на паметта. По-късно претърпява няколко леки удара и в резултат за нея е трудно да говори и да използва ръцете си. Когато вече е нужно постоянно да се грижат за нея, старейшина Хънтър е решен да прави това във възможно най-голяма степен, като изпълнява и задълженията си като член на Кворума на Дванадесетте. Той намира кой да се грижи за Клеър през деня, но през нощта поема тази задача. Старейшина Хънтър има и свои собствени здравословни проблеми през тези години, включително сърдечен удар през 1980 г.

Клеър получава мозъчен кръвоизлив през 1981 и още един през 1982 г. Вторият е толкова тежък, че лекарите настояват тя да бъде настанена в клиника, където да получи необходимото медицинско внимание. Тя престоява в клиниката през последните 18 месеца от живота си. През този период президент Хънтър я посещава поне веднъж дневно, освен когато пътува по църковни задачи. Въпреки че през повечето време Клеър не го разпознава, той продължава да й показва своята обич и да се грижи за нейното удобство. Техен внук казва: „Той винаги бързаше да я види, да бъде до нея и да се грижи за нея“⁸⁴. Като си спомня как баща му се грижи за неговата майка, Ричард Хънтър пише:

„Майка ми получи възможно най-добрата грижа през последните си години, защото Татко се грижеше за нея. Цялото семейство с голямо възхищение и уважение видя как той влезе в ролята на грижещ се. … Помня каква тежест почувства той, когато лекарят го предупреди, че за нея би било най-лошо да остане у дома, без да бъде приета в специализирана клиника. Ако тя останеше у дома, имаше вероятност той да пострада фатално в опита си да се грижи за нея, поради собствените си физически ограничения. И тогава тя щеше да бъде оставена сама в грижите си. Неговата отдаденост към нея е едно от нещата, които винаги с топло чувство ще помним в семейството ни“⁸⁵.

Клеър почива на 9 октомври 1983 г. Наблюдавал грижите на старейшина Хънтър, докато Клеър страда от това заболяване повече от 10 години, старейшина Джеймз Е. Фауст казва: „Грижата, която се изявяваше от тяхното общуване, впечатляваше и разчувстваше. Никога не съм виждал такъв пример на отдаденост на един съпруг към съпругата му“⁸⁶.

Президент на Кворума на Дванадесетте

Президент Спенсър У. Кимбъл почива през ноември 1985 г. и Езра Тафт Бенсън го наследява като президент на Църквата. Марион Г. Ромни става президент на Кворума на Дванадесетте, въз основа на своето старшинство в кворума. Поради влошеното здраве на президент Ромни, старейшина Хънтър, който е следващ по старшинство, е отделен като действащ президент на Дванадесетте. Той става президент на Дванадесетте през юни 1988 г., към две години след смъртта на президент Ромни.

Президент Хънтър служи като действащ президент и президент на Кворума на дванадесетте за осем и половина години. През този период световното служение на Дванадесетте продължава да се разширява, тъй като Църквата нараства от 5,9 милиона до 8,7 милиона, с райони и клонове в 149 страни и територии. „Това е интересен период в историята на Църквата – казва президент Хънтър през 1988 г. – Днес не е достатъчно да вървим. Трябва да бягаме, за да придвижваме напред делото“⁸⁷. В изпълнението на своята отговорност да дава свидетелство за Исус Христос и да изгражда Църквата по света, президент Хънтър води чрез своя пример. Той пътува из Съединените щати и над 25 други народи по време на своята служба като президент на Дванадесетте.

Президент Хънтър продължава напред, въпреки прогресивното влошаване на неговото здраве. През 1986 г. му е направена тежка сърдечна операция, а през 1987 му оперират гръбнака. Въпреки че гръбнакът се възстановява, той не може да ходи, поради засегнати нерви и други усложнения. През октомври същата година той седи в инвалидна количка, докато изнася своето обръщение. „Простете ми, че ще остана седнал, докато представям своите коментари – започва той. – Не е по мой избор, че ще говоря от инвалидна количка. Изглежда на повечето от вас им харесва да са седнали по време на конференцията, така че ще последвам примера ви“⁸⁸.

Твърдо решен да си възвърне способността да ходи, президент Хънтър се подлага на взискателна физиотерапия. На следващата обща конференция, през април 1988 г., той бавно се изправя и стига до амвона с помощта на проходилка. През декември използва проходилката, за да участва на седмичното събрание на Първото Президентство и Дванадесетте, като за първи път от повече от година преди това е идвал в инвалидна количка. „Когато влязох в стаята, братята станаха на крака и ръкопляскаха – казва той. – За първи път чух ръкопляскане в храма. … Повечето лекари ми бяха казали, че никога отново няма да мога да се изправя или да ходя, но те не вземаха предвид силата на молитвата“⁸⁹.

През април 1990 г., към края на събранието на Кворума на Дванадесетте, президент Хънтър пита: „Някой има ли да добави нещо, което не е предвидено в дневния ред?“ Когато никой не отговаря, той обявява: „Добре тогава, … ако никой няма да добави нещо, бих искал да ви уведомя, че ще се женя този следобед“. Един от дванадесетте казва, че новината е такава изненада, че „всички се почудиха дали са чули правилно“. Президент Хънтър обяснява на братята си: „Айнис Стантън е стара моя приятелка от Калифорния. От известно време се срещаме и реших да се оженя“⁹⁰. Айнис е била член на район Серено, когато президент Хънтър е епископ. Те се срешат отново, когато Айнис се премества в Юта и започва да работи на рецепцията на Църковната административна сграда. Те сключват брак в храма Солт Лейк на 12 април 1990 г., като президент Гордън Б. Хинкли извършва обряда.

Почти седем години са изминали от смъртта на Клеър. Айнис е източник на голяма утеха и сила за президент Хънтър по време на службата му като президент на Кворума на Дванадесетте и президент на Църквата. Тя го придружава през по-голямата част от неговите пътувания с цел събиране със светиите по света.

На 7 февруари 1993 г., президент Хънтър посещава университета Бригъм Йънг, за да говори на вечер край огнището, посетена от 17 000 души. Той тъкмо започва своята реч, когато един мъж изтичва на подиума, носейки куфарче в една ръка и черен предмет в другата. „Спри на секундата!“ – извиква мъжа. Той заплашва, че ще взриви бомбата, която твърди да има, ако президент Хънтър не прочете написано от него изявление. Президент Хънтър отказва и решително застава на амвона през цялото време, докато мъжът го заплашва. Докато страхът и объркването се разпростират из залата, публиката започва да пее химна „За пророка ни славим Те, Боже“. След няколко минути колебание, двама охранители задържат мъжа, а на президент Хънтър му е помогнато да легне на земята за безопасност. Когато редът е възстановен, той си почива за малко и продължава с обръщението си. „Животът е изпълнен с доста трудности – започва той – както видяхме преди малко“⁹¹.

През предшестващите 20 години президент Хънтър преминава през множество изпитания, включително лошото здраве и смъртта на Клеър, редица приемания в болница, заради собствени здравословни проблеми, значителна болка и физически ограничения. Неговите учения през тези години често се съсредоточават върху несгодите и дават свидетелство за Спасителя Исус Христос като източник на мир и подкрепа в моменти на изпитание. В една проповед той учи:

„Пророците и апостолите на Църквата са се борили с … лични трудности. Признавам, че съм имал такива, като и вие със сигурност ще преживеете ваши собствени сега или по-късно през живота си. Когато тези преживявания ни смиряват и пречистват, учат и благославят, те могат да бъдат ефективни инструменти в Божиите ръце, с които Той да ни направи по-добри хора, да ни направи по-благодарни, по-обичащи и по загрижени за околните в техните моменти на трудност“⁹².

Тези учения са като любяща прегръдка за страдащите. Вдъхновените слова на президент Хауърд У. Хънтър насърчават мнозина да се обръщат към Спасителя, както той самият е правил.

Президент на Църквата

„Президент Хънтър е един от най-обичащите и подобни на Христос мъже, които съм срещал. Неговата духовна сила е така дълбока и неизмерима. Служил под ръководното влияние на Господ Исус Христос, като Негов специален свидетел за толкова много години, духовността на президент Хънтър е била изострена по един забележителен начин. Тя е извор за цялото му същество“ (Джеймз Е. Фауст)⁹³.

На 30 май 1994 г. президент Езра Тафт Бенсън почива след продължително боледуване. Шест дни по-късно Кворумът на дванадесетте апостоли се събира в храма Солт Лейк, за да организира наново Първото Президентство. Като старши апостол, Хауърд У. Хънтър е отделен като президент на Църквата. Той призовава Гордън Б. Хинкли и Томас С. Монсън, служили като съветници на президент Бенсън, да бъдат и негови съветници.

Президент Хънтър със съветниците си в Първото Президентство: Президент Гордън Б. Хинкли (вляво) и президент Томас С. Мoнсън (вдясно)

На пресконференция на следващия ден, президент Хънтър прави първото си изказване като президент на Църквата. „Сърцата ни са изпълнени с емоции от смъртта на нашия брат и приятел Езра Тафт Бенсън – започва той. – Чувствам загубата му по един особено личен начин, предвид отговорността, която стана моя от момента на неговата смърт. Пролял съм много сълзи и съм търсил моя Небесен Отец в настоятелна молитва с желанието да мога да се справя с висшето и свято призование, което сега се дава на мен.

Най-голямо упование през изминалите часове и дни съм намерил в неотменното ми свидетелство, че това е делото на Бог, а не на хората, че Исус Христос е упълномощеният и жив ръководител на тази Църква и че Той я направлява чрез слово и на дело. Обещавам, че ще дам живота си, силата си и цялата си душа, за да му служа пълноценно“⁹⁴.

След като изразява своята обич, президент Хънтър отправя две покани към членовете на Църквата. Първата е да бъдат по-усърдни в следването на примера на Исус Христос, а втората е да приемат по-изобилно от благословиите на храма (вж. с. 1-3). Той също така кани хората, които са наранени, изпитват трудности и страх: „върнете се (и) ни позволете да застанем до вас и да избършем сълзите ви“⁹⁵.

Въпреки крехкото си здраве, президент Хънтър е решен да прави всичко възможно да се среща със светиите и да ги укрепва. Две седмици след като става президент, той изнася първото си значимо обръщение, първо пред новоизбрани президенти на мисия и след това пред 2 200 мисионера. По-късно през съшия месец пътува до Картидж и Наву, Илинойс, за да отбележи 150-тата годишнина от мъченичеството на Джозеф и Хайръм Смит. „Където и да ходехме, хората се събираха около него – казва президент Гордън Б. Хинкли. – Здрависа се с хиляди, с особено хубава усмивка, когато деца се събираха около него, за да го погледнат в очите и да му хванат ръката“⁹⁶.

На 1 октомври 1994 г., на съботната сутрешна сесия на общата конференция, членовете на Църквата официално подкрепят Хауърд У. Хънтър като президент на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни и като пророк, гледач и откровител. В откриващото послание, президент Хънтър повтаря поканите си към членовете на Църквата да следват примера на Спасителя и „да гледат на Господния храм като на важен символ на тяхното членство“⁹⁷. Той отново набляга колко важни са храмовете, когато пътува до Флорида, за да освети храма Орландо Флорида. „Евангелският план, който Господ разкрива, е непълен без храма – учи той – защото именно в него се отслужват обредите, необходими за реализирането на Неговия план за живот и спасение“⁹⁸.

През ноември президент Хънтър говори на сателитно излъчване по случай стогодишнината от основаването на Генеалогичното общество – събитие, което има специално значение за него, защото той ръководи организацията от 1964 го 1972 г. „Поглеждам назад с изумление как Господ е изтъкал напредъка на храмовата работа и семейната история“ – казва той. След това заявява: „Ето моето основно послание: това дело трябва да се ускори“⁹⁹.

Президент Хънтър продължава да работи усилено до края на годината. На Коледното послание на Първото Президентство, той свидетелства за Спасителя и отново набляга колко е важно да се следва примера Му:

„Спасителят посвещава живота Си за благослов на другите хора. … Никога не е давал с очакването да получи. Той дава щедро и с любов и даровете Му са неоценими. Той дава очи на слепия, уши на глухия и нозе на куция; чистота на нечистия, здраве на недъгавия и дихание на безжизнения. Неговите дарове са възможност за отхвърления, свобода за потиснатия, прошка за каещия се, надежда за отчаяния и светлина в мрака. Той ни дава Своята любов, Своето служение и Своя живот. И най-важното, дава на нас и всички смъртни възкресение, спасение и вечен живот.

Следва да се стремим да даваме така, както Той дава. Да даваме от себе си е свят дар. Даваме във възпоменание на всичко, което е дал Спасителят“¹⁰⁰.

Като част от обръщението си той включва послание, публикувано в едно списание през годината, в която е призован за апостол:

„Тази Коледа поправете разпра. Потърсете забравен приятел. Пропъдете подозрението и го заменете с доверие. Напишете писмо. Дайте деликатен отговор. Насърчете младеж. Покажете лоялността си на думи и дело. Спазете обещание. Подминете обида. Простете на неприятел. Извинете се. Опитайте се да разберете. Внимателно прегледайте исканията си към другите. Мислете на първо място за някой друг. Бъдете добри. Бъдете мили. Смейте се малко повече. Изразявайте благодарността си. Поздравете някой непознат. Зарадвайте сърцето на дете. Насладете се на красотата и прелестта на земята. Изкажете любовта си и после я изкажете отново“¹⁰¹.

През следващата година президент Хънтър пътува до Мексико Сити, за да организира 2 000-ния кол на Църквата. Деветнадесет години по-рано в Мексико Сити Той ръководи организирането на 15 кола от преди това съществуващи 5 в един уикенд. Президент Гордън Б. Хинкли описва създаването на 2 000-ния като „много важно постижение в историята на Църквата“¹⁰².

Една вечер през тези месеци, синът на президент Хънтър, Ричард, отива до Мемориалната сграда Джозеф Смит и вижда там уредничка, която е в инвалидна количка. „Виждаше се, че за нея това бе ново – казва той. – Отидох да говоря с нея и казах, че баща ми има съвсем същата количка. Тя отвърна, че пророкът на Църквата също има съвсем същата количка. И казва, че щом той може да се справи, може би и тя ще може. Това й даде надежда. Мисля, че татко бе обичан от много хора. И може би една от причините за това е следната: те можеха да видят, че и той страда като тях и че носи теглото на страданието, това им даваше надежда“¹⁰³.

В началото на 1995 г. президент Хънтър освещава храма Баунтифул Юта. Той председателства над шест сесии за освещаване преди да отслабне дотолкова, че е приет в болница. След като е отписан няколко дни по-късно, Църквата издава изявление, в което се казва, че страда от рак на простатата, който се е разпространил и в костите му. Президент Хънтър няма публични изяви по време на последните шест седмици на живота си, въпреки че продължава да се среща със своите съветници и да работи по църковни задачи от жилището си. „Благодарен съм, че той получи възможността да освети (този храм) – казва президент Гордън Б. Хинкли – особено предвид молбата му към членовете на Църквата „да гледат на Господния храм като на важен символ на тяхното членство“¹⁰⁴.

Президент Хауърд У. Хънтър почива на 3 март 1995 г., на възраст 87 години. Последните му думи, казани с „много тих и спокоен глас“ на хората до леглото му, са прости: „Благодаря ви“¹⁰⁵. Въпреки че служи като президент само за девет месеца, неговото влияние е много дълбоко. „Членовете по целия свят се привързаха по един специален начин към техния пророк, гледач и откровител – казва старейшина Джеймз Е. Фауст. – Те виждаха в него въплъщение на качествата на самия Спасител. Те откликваха по един забележителен начин на пророческите му послания да направим живота си по-подобен на Христовия и да превърнем храмовете в център на нашето поклонение“¹⁰⁶.

На погребението на президент Хънтър, президент Гордън Б. Хинкли казва за него:

„Едно величествено дърво падна, като остави празно място. Неговата голяма и тиха сила вече не е сред нас.

Много се каза за неговото страдание. Вярвам, че то е било по-продължително и болезнено от нашите предположения. Той разви силна търпимост към болката и не се оплакваше от нея. Само по себе си е чудо, че живя толкова дълго. Неговото страдание е утешило много други страдащи и е намалило болката им. Те знаеха, че той разбира тежестта на техния товар. Той общуваше с тях с една специална обич.

Много беше казано за неговата добрина, неговата загриженост, подходът му към околните. Всичко това е вярно. Той предаде себе си на начина на действие на Спасителя, Когото обичаше. Той бе тих и внимателен човек. Но също така можеше да изразява силна позиция и мъдри мнения. …

Брат Хънтър бе благ и внимателен. Но също така можеше да бъде силен и убедителен в своите изказвания. … Той бе обучен в правото. Знаеше как да представи даден въпрос. Излагаше различните аспекти по подреден начин. И от тях извличаше заключение. Когато говореше, всички ние слушахме. Неговите предложения обикновено бяха приемани. Но когато това не се случваше, той имаше гъвкавостта да приеме това. …

За тридесет и шест години, през които носи мантията на святото апостолство, той бе водещ и силен глас в провъзгласяването на ученията на Евангелието на Исус Христос и придвижването напред на делото на Църквата. Той е обиколил света като истински и способен служител на Учителя. …

Хауърд У. Хънтър, пророк, гледач и откровител имаше сигурно и силно свидетелство за живата реалност на Бог, нашият Небесен Отец. С дълбока убеденост споделяше своето свидетелство за божествеността на Господ Исус Христос, Изкупителят на човечеството. Говореше с обич за Пророка Джозеф Смит и за всички негови приемници до времето на президент Хънтър. …

Нека Бог благослови паметта му за наше добро“¹⁰⁷.