Призвани да служим
Да отглеждаме семействата си и в същото време да служим в Църквата без да тичаме по-бързо отколкото имаме сила, е нещо, което изисква мъдрост, разсъдък, божествена помощ и неизбежно — известни жертви.
Buenas tardes, hermanos y hermanas („Добър ден, братя и сестри” на испански.) Нося ви поздрави от чудесните членове и мисионери в Латинска Америка. Както мнозина от вас знаят, старейшина и сестра Далин Оукс и старейшина и сестра Холанд бяха призовани да служат в област Филипини и област Чили на Църквата съответно. Ако разпространяваната чрез разговори мълва е някакъв показател, това се оказва по-интересно за Църквата, отколкото човек би могъл да предположи. Каквито и да са вашите предположения, мисля, че съм упълномощен да ви уверя, че не отиваме на тези далечни постове като двама от четиримата конници в Откровението на Иоан. Моля онези, които във всичко това търсят „знамение”, да го възприемат като знамение за една чудесна, растяща международна Църква с членове и мисионери, трайно разпростиращи се на различни езици и континени. Радостно е човек да се среща и да служи със светии от последните дни където и да е, наблизо или далеч, у дома или в чужбина, и ние ви благодарим за вашите молитви и интерес към делото.
Такъв вид служба от Дванадесетте не е, разбира се, нещо ново и трябва да кажа, че предизвикателствата пред нашето поколение, които са свързани с пътуването, са по-малки отколкото при нашите предшественици. Най-доброто от всичко е, че сестра Холанд е до мен, вместо да я оставям у дома да се грижи за себе си и за нашите деца. Нещо повече, не ми се наложи да върша физическа работа по пътя, за да спечеля парите за пътните ми до Сантяго. Долетяхме до нашето местоназначение за няколко часа със съвременен реактивен самолет вместо да пътуваме по море в продължение на седмици и дори месеци в трета класа на кораб. Не тръгнах страдащ от простуда и треска, малария, холера или охтика, въпреки че имах настинка и при един етап на нашия полет имаше забавяне от час. Надявах се тези последни жертви да ме направят достоен един ден да се срещна лице в лице с Петър и Павел, с Бригъм и Хибър.
Като повечето от вас, аз израснах с разказите за това как първите братя ходили до Канада, Англия, Скандинавия, континентална Европа, островите в Тихия океан, Мексико, Азия и така нататък. Неотдавна четох за мисията на Парли П. Прат до Чили, при която семейство Прат загубили и погребали своя малък син във Валпарайсо. Четох за старейшина Мелвин Дж. Балард, който бил призован да посети Южна Америка, когато този чуден континент бил все още едно ново и доста непреодолимо мисионерско поле. Службата, която изгражда една млада растяща Църква, не се иска небрежно, нито пък се дава въз основа на случайно хрумване. В някои случаи препятствията са били големи и цената понякога твърде скъпа.
И ние говорим не само за онези ранни братя, които тръгнали да служат, но и за жените, които ги подкрепяли и освен това издържали себе си и своите деца, оставайки у дома да отглеждат и да закрилят семейства — този друг дял от лозето на Господ, на който Той толкова набляга.
В деня, в който нейният съпруг заминал за втори път за Англия, Вайлет Кимбал била така слаба, треперела така силно от пристъп на треска, че не могла да направи нищо повече освен немощно да се ръкува със своя съпруг, когато той дошъл със сълзи на очи да се сбогува с нея. Малкият им син Дейвид бил тогава на по-малко от четири седмици и само едно от децата, четиригодишният Хибър Парли, бил достатъчно добре, че да може поне да носи вода за боледуващото семейство. В часовете след като съпругът й заминал, Вайлет загубила цялата си сила и трябвало да й се помага, за да може да се върне в неподвижността на леглото си.
Мери Ан Йънг и нейните деца били също така болни, когато Бригъм тръгнал за същата мисия и финансовото им положение било еднакво несигурно. Едно раздиращо сърцето описание разказва как тя пресякла река Мисисипи в най-големите зимни студове, облечена с тънки дрехи и трепереща от студ, сграбчила малката си дъщеричка докато вървяла, отивайки до службата за десятъка в Наву, за да помоли за няколко картофа. След това, като продължавала да страда от треска, тя се върнала по същия път с бебето през заплашителната река, но никога не писала и дума на съпруга си за тези трудности.1
Днес рядко се сблъскваме с подобни обстоятелства, макар че много мисионери и членове все още жертват много, за да вършат делото Господне. С идването на благословиите и достигането на зрялост в развитието на Църквата, ние всички се надяваме, че служенето никога няма да бъде така трудно, както са го намирали тези ранни членове, но както мисионерите пеят в този ден от Осло до Осорно и от Сиатъл до Себу, ние сме „призвани да служим”2. Да отглеждаме семействата си и в същото време да служим в Църквата без да тичаме по-бързо отколкото имаме сила,3 е нещо, което изисква мъдрост, разсъдък, божествена помощ и неизбежно — известни жертви. От Адам до наши дни истинската вяра в Господ Исус Христос винаги е била свързана с принасянето на жертви — малкият ни дар, който трябва да бъде символично ехо на Неговата величествена жертва.4 С око неотклонно насочено към Единението на Исус Христос, Пророкът Джозеф Смит учел, че религия, която не включва завети за жертва, не може да има силата да осъществи обещанието за вечен живот.5
Позволете ми да споделя само един съвременен пример, едновременно за предизвикателството и за благословията, които могат да донесат нашите призования да служим. Една прекрасна сестра наскоро казала на близка приятелка: „Искам да ти разкажа за момента, в който престанах да негодувам за времето и жертвите на съпруга ми като епископ. Струваше ми се странно как така възникваше „извънредна ситуация” с някой член на района тъкмо когато той и аз се готвехме да тръгнем, за да направим нещо специално заедно.
Един ден излях чувството си на неудовлетвореност и той се съгласи, че трябва да гарантираме в допълнение към вечерите в понеделник, една допълнителна вечер в седмицата само за нас двамата. Е добре, първата „вечер за среща” дойде и ние тъкмо щяхме да се качваме в колата за да прекараме една вечер заедно, когато телефонът иззвъня.
„Това е изпитание”, усмихнах му се аз. Телефонът продължаваше да звъни. „Помни нашето споразумение. Помни нашата среща. Помни за мен. Остави телефонът да си звъни.” Накрая не се усмихвах.
Бедният ми съпруг изглеждаше заклещен в капан между мен и един звънящ телефон. Знаех, че най-голямата му лоялност наистина беше към мен и знаех, че той искаше тази вечер така, както и аз я исках. Но той изглеждаше парализиран от звука на този телефон.
„Най-добре поне да разбера за какво става дума”, каза той с тъжни очи. „Може би въобще не е нещо сериозно.”
„Ако го направиш, срещата ни ще се провали”, изплаках аз. „Просто го знам.”
Той сграбчи ръката ми и каза: „Веднага се връщам”, и се втурна вътре да вдигне телефона.
Е добре, когато съпругът ми не се върна незабавно в колата, аз знаех какво става. Излязох от колата, влязох в къщи и си легнах. На следващия ден той изрече кротко извинение, аз приех извинението още по-кротко и с това въпросът приключи.
Или така си мислех. Открих, че случката все още ме безпокои няколко седмици по-късно. Не обвинявах съпруга си, но въпреки това бях разочарована. Споменът все още беше пресен когато попаднах на жена в района, която почти не познавах. След голямо колебание тя ме помоли да си поговорим. Тогава тя ми разказа как се е увлякла по друг мъж, който сякаш внасял такова вълнение в нейния монотонен живот — тя, която имаше съпруг, който работеше пълновременно и същевременно беше пълновременен студент в университета. Апартаментът им бил тесен. Тя имала малки деца, които често били взискателни, шумни и изтощителни. Тя казала: „Бях извънредно съблазнена да изоставя това, което виждах като мое окаяно състояние, и просто да тръгна с този мъж. Положението ми беше такова, че ми се струваше, че заслужавам нещо по-добро от това, което имах. Моето търсене на благовидно оправдание ме убеди да мисля, че мога да изоставя съпруга си, децата си, храмовите си завети и моята Църква и да намеря щастие с чужд човек.”
Тя казала: „Планът беше готов и се бяхме се споразумели за времето на моето бягство. При все това, като че ли в едно последно издихание на здравомислие, моята съвест ми каза да се обадя на вашия съпруг — моя епископ. Казвам „съвест”, но знам, че това беше духовен подтик директно от небето. Почти против волята си се обадих. Телефонът звънеше и звънеше и звънеше. Такова беше състоянието на ума ми, че всъщност си мислех: „Ако епископът не отговори, това ще бъде знак, че трябва да идпълня плана си.” Телефонът продължаваше да звъни и бях готова да затворя и да тръгна незабавно към разрушение, когато внезапно чух гласа на вашия съпруг. Той проникна в душата ми като светкавица. Внезапно се чух да ридая и да казвам: „Епископе, това вие ли сте? Имам сериозни проблеми. Нуждая се от помощ.” Вашият съпруг ми помогна и днес съм в безопасност, защото той отговори но това обаждане.
„Гледам назад и разбирам, че бях уморена, глупава и уязвима. Но аз обичам моя съпруг и деца с цялото си сърце. Не мога да си представя каква трагедия би бил животът ми без тях. Нашето семейство все още се сблъсква с трудности. Знам, че всеки ги има. Но се справихме с някои от тези проблеми и нещата изглеждат по-добре. Накрая винаги е така.” След това тя каза: „Не ви познавам добре, но искам да ви благодаря, че подкрепяте съпруга си в неговото призование. Не знам какво ви струва такова служене лично на вас или на децата ви, но ако в труден ден има особена лична цена, моля ви знайте колко вечно благодарна ще съм за жертвите, които хора като вас правят, за да помогнат да бъдат спасени хора като мен”.
Братя и сестри, моля ви разберете, че аз съм човек, който категорично проповядва по-управляеми, по-реалистични очаквания за онова, което нашите епископи и другите ръководители могат да направят. Особено силно чувствам, че големият обхват от граждански, професионални и други изисквания, които откъсват родителите, включително и особено майките от домовете, в които се отглеждат децата, е един сред най-сериозните проблеми в съвременното общество. И тъй като твърдо държа, че съпругите и децата заслужават свещено, специално отдадено време със съпруга и бащата, девет от десет пъти аз бих бил на страната на тази съпруга, която казвала на съпруга си да не вдига телефона. Но по свой начин аз съм така благодарен, както била благодарна по свой начин онази млада жена, че в този случай този добър човек последвал подтиците на Духа и реагирал на своето „призование”, което в този случай било буквално „призование” да служи.
Свидетелствам за дома, за семейството и за брака — най-скъпоценните човешки притежания в нашия живот. Свидетелствам за необходимостта да ги закриляме и съхраняваме, докато намираме време и начини вярно да служим също и в Църквата. В редките, надявам се, моменти, когато тези неща изглежда са в конфликт, когато се намираме в час или в ден, или в нощ на криза, когато дългът и духовните подтици изискват нашата реакция, в тези ситуации аз отдавам дан на почит на всяка съпруга, която някога е седяла сама, докато вечерята е изстивала, на всеки съпруг, който е приготвял собствената си вечеря, която не може да не е била студена след като той е бил готвачът, и на всяко дете, което някога е било разочаровано заради отложено излизане на лагер или отложена игра с топка, която някой родител е трябвало неочаквано да пропусне (и по-добре е това да не се случва твърде често!). Отдавам дан на почит на всеки президент на мисия и на неговата съпруга, на техните деца, на всяка възрастна двойка, призвана да служи с тях, и на всички други, които за известен период от време пропускат раждания и кръщения, сватби и погребения, семейни и забавни преживявания в отговор на „призование да служат”. Благодаря на всички в Църквата, които при трудни обстоятелства вършат най-доброто, което могат, за да изграждат царството Божие на земята.
Свидетелствам за жертвата и службата на Господ Исус Христос, Който даде всичко за нас и в този дух на даване е казал: „върви след Мене!”6 „Ако служи някой на Мене, Мене нека последва;” Той е казал: „и дето съм Аз, там ще бъде и служителят Ми. Който служи на мене, него ще почете Отец Ми.”7 Такова служене неизбежно води до предизвикателни решения относно начина, по който да балансираме приоритетите, и как най-добре да бъдем учениците, които Той иска от нас да бъдем. Благодаря Му за Неговото божествено напътствие, чрез което ни помага да вземаме тези решения, и че ни съдейства да открием правия път за всички, които са съпричастни. Благодаря Му за това, че „понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари”8 и че ни е призвал да правим част от същото един за друг. Свидетелствам за това в името на Исус Христос, амин.