Вярвам, че мога. Знаех, че мога.
Въпреки че не сме еднакви като опит, наклонности и сила,… ще носим отговорност за използването на дарбите и възможностите, които са ни били дадени.
Мои скъпи братя от святото свещеничество, моля се за вашето разбиране докато говоря на тази огромна аудитория тази вечер. Като президент на Църквата, президент Гордън Б. Хинкли изпълни почти непреодолима група от задачи. При все това, някога той е бил млад притежател на Аароновото свещеничество като мнозина от вас. Вие, млади мъже от Аароновото свещеничество, ще бъдете бъдещите ръководители на Църквата. Тази вечер желая да отправя моите бележки главно към вас. Необходимо е да разберете, че успехът–както вашият, така и на Църквата, ще зависи от вашата решимост да изпълнявате делото на Господ. Всеки от вас ще се нуждае да има вяра и увереност, за да се придвижва напред.
На всеки мъж и момче, които слушат тази вечер, е била поверена най-великата сила на земята — святото свещеничество на Бог. Това е силата да се действа праведно в името на Господ за изграждане на царството Божие на земята. Напомням ви, че правата на свещеничеството са неделимо свързани със небесните сили и, че небесните сили не могат да бъдат контролирани и с тях не може да се борави освен върху принципите на праведността.1 Свещеничеството е божествено посредничество и Господ ще ни държи отговорни как сме използвали тази велика власт.
За първи път чух прекрасната приказка за Малкият локомотив, който можел, когато бях около десет годишен. Като дете бях заинтересуван от приказката тъй като вагоните на влаковете бяха пълни с животни-играчки, клоуни-играчки, сгъваеми ножчета, игри-ребуси и книги, както и с вкусни за ядене неща. Локомотивът обаче, който теглел влака през планината, се повредил. Приказката разказва, че голям пътнически локомотив минавал наблизо и бил помолен да изтегли вагоните през планината, но не искал да благоволи да изтегли малкия влак. Друг локомотив минал наблизо, но не искал да прояви снизхождение да помогне на малкия влак да премине планината, защото бил товарен локомотив. Един стар локомотив минал наблизо, но не искал да помогне, защото казал: „Толкова съм уморен”… Не мога. Не мога. Не мога.”
Тогава малък син локомотив се приближил по релсите и бил помолен да изтегли вагоните през планината до децата от другата страна. Малкият локомотив отговорил: „Не съм много голям… Използват ме само за размяна на вагони в депото. Никога не съм преминавал през планина.” Но той бил загрижен да не разочарова децата от другата страна на планината, ако те не получат всички лакомства във вагоните. Ето защо казал: „Мисля, че мога. Мисля, че мога. Мисля, че мога.” И се закачил за малкия влак. Пуф, пуф, паф, паф, потеглил малкият локомотив. „Мисля, че мога — мисля, че мога — мисля, че мога — мисля, че мога — мисля, че мога — мисля, че мога — мисля, че мога”.” С такова отношение малкият локомотив достигнал билото на планината и се спуснал по отвъдния склон като казвал: „Мислех, че мога. Мислех, че мога. Мислех, че мога. Мислех, че мога. Мислех, че мога. Мислех, че мога.”2
Понякога от всеки един от нас се иска да се напрегнем и да направим повече отколкото си мислим, че можем. Спомням си остроумната забележка на президент Теодор Рузвелт: „Аз съм само един среден човек, но истината е, че работя по-усърдно по въпроса от средния човек!”3 Развиваме своите таланти като най-напред мислим, че можем. Всички знаем притчата за талантите. Господарят дал на един пет таланта, на друг два, а на друг един–„на всеки според способността му….
Веднага тоя, който получи петте таланта, отиде и търгува с тях и спечели още пет таланта.
Също и тоя, който спечели двата, спечели още два.
А тоя, който получи единия, отиде разкопа в земята и скри парите на господаря си.”
След много време Господарят поискал отчет. Онзи, който получил пет таланта отговорил, че е спечелил още пет таланта и полъчил похвалата: „В малкото си бил верен, над многото ще те поставя.” Онзи, който получил двата таланта, спечелил още два и също получил обещанието за по-голямо владение. Но онзи, който получил единия талант, се върнал с единствения си талант като казал: „Господарю, аз те знаех, че си строг човек; жънеш гдето не си сял, и събираш гдето не си пръскал;
и като се убоях, отидох и скрих таланта ти в земята.”4
Докато давал отчет за своето настойничество, този ленив слуга приписал на своя господар недостатъците на собствения си характер.5 Той можел поне да пусне парите в обръщение и да получава лихва върху тях вместо да ги заравя в земята. Неговият талант му бил отнет и даден на човека с десетте таланта. Тогава Господ ни казва: „Защото на всекиго, който има, ще се даде, и той ще има изобилие; а от този, който няма, ще се отнеме и това, което има.”6
Можем да се чудим дали е било справедливо да се отнема таланта на онзи, който имал най-малко, и да се дава на онзи, който имал най-много. От самото начало обаче Господ обяснява, че всеки един имал способност.7
Някои от нас сме твърде доволни от онова, което може би вече правим. Отдръпнали сме се назад с настройката „яж, пий и се весели”, докато има изобилие от възможности за израстване и развитие. Пропускаме възможности да изграждаме царството Божие защото имаме пасивната представа, че някой друг ще се погрижи за това. Господ казва, че ще даде повече на онези, които желаят. Те ще бъдат възвеличени в своите усилия подобно на малкия син локомотив докато той теглел влака нагоре по планината. Но от тези, които казват: „Имаме достатъчно, от тях ще бъде отнето дори онова, което имат.”8
Господ поверява на всички Свои служители, включително на всеки притежател на свещеничеството, духовни таланти. Господ, Който ни надарява с тези таланти, ни казва: „Вярвам, че можеш. Вярвам, че можеш.” При все че не сме еднакви по опит, способности и сила, ние имаме различни възможности да използваме тези духовни дарби и всички ние ще бъдем държани отговорни как сме използвали тези дарби и възможности, които са ни били дадени.
Историята на Църквата съдържа случаи на свещенически ръководители с огромни способности. Неколцина били превъзходни, но също таки и непостоянни и ненадеждни, и така загубили духовните дарби и таланти, с които Господ така богато ги бил надарил. Искам да ви разкажа за един такъв.
Семюъл Бренън ръководел няколко светии, докато заобикаляли нос Хорн на кораба Бруклин. Те имали кратък престой на Хаваите преди да влязат в дока на в залива Сан Франциско. Той стигнал до убеждението, че основната група на светиите не трябва да се заселва в Скалистите планини, но трябва да продължи към Калифорния. Така че той тръгнал на изток и срещнал първата група емигранти ръководена от Бригъм Йънг в Грийн Ривър, щата Уайоминг. Той използвал цялото си красноречие, за да убеди Бригъм Йънг да се възползва от възможностите, които чувствал, че предлага Калифорния. Бригъм Йънг отговорил: „Нека отидем в Калифорния и няма да можем да останем там повече от пет години; но нека останем в планините и ще можем да отглеждаме наши собствени картофи и да ги ядем; и аз смятам да остана тук.”9 Бренън останал с главната група на светиите в продължение на няколко дни, но след това, тъй като бил своеволен и егоцентричен, през август 1847 година се запътил обратно за Калифорния.
Като големият локомотив, който не искал да благоволи да изтегли вагоните през планината, Сам Бренън не бил съсредоточен върху изграждането на царството Божие. Вместо това, той бил насочен към бизнеса и правенето на пари. Той станал първият милионер в Калифорния с много бизнес начинания и с обширни земевладения. Тъй като той бил ръководителят на тази група светии, президент Йънг го помолил да даде сметка за десятъка, който е събрал от членовете на Църквата в Калифорния, включително и от онези, които участвали в златната треска, но той не го направил. Нито пък използвал средствата да установи Църквата или да помогне на членовете там.
За известно време Бренън имал голям успех в създаването на предприятия и в придобиването на земя за своя собствена полза, но накрая изпаднал в трудни времена. Семейството му не останало заедно. Когато умрял, той бил сам — физически, духовно и финансово съсипан. В продължение на шестнадесет месеца никой не се заинтересувал от тялото му. Най-накрая то било положено в гробището Маунт Хоуп в Сан Диего. Сам Бренън постигнал много в своя живот, но накрая той заплатил ужасна цена за това, че не почел своето свещеническо настойничество и за това, че не съумял да следва Божия пророк.10
Онези от нас, които сега носягт свещеническата отговорност на тази Църква, трябва да следват и да подкрепят нашия пророк президент Гордън Б. Хинкли.
Подобно на „Малкият локомотив, който можеше” ние се нуждаем да бъдем върху правилните релси и да развиваме нашите таланти. Трябва да помним, че свещеничеството може да бъде използвано само за праведни цели. Когато бъде използвано в каквато и да е степен на неправедност, тогава ето, небесата се отдръпват; Духът Господен е натъжен, и когато Той се оттегли, Амин на свещеничеството или на властта на този човек.11
За да останем върху правилния коловоз, ние трябва да почитаме и подкрепяме онези, които притежават свещеническите ключове да президентстват. Напомня ни се, че мнозина са „звани, но малцина са избрани”.12 Кога сме избрани? Избрани сме от Господ само когато сме направили всичко по силите си да придвижваме това свято дело напред чрез нашите посветени усилия и таланти. Нашите усилия трябва винаги да бъдат ръководени от праведните принципи дадени от Господ в 121-ви раздел на Учение и Завети.
Там пише, че никаква власт или влияние не може или не трябва да бъдат поддържани по силата на свещеничеството освен чрез убеждение, чрез дълготърпение, чрез нежност и кротост и чрез нелицемерна любов;
чрез доброта и чисто знание, които във велика степен ще разширят душата, която е без лицемерие и без лукавство.13
Свещеничеството е дадено, за да бъде благославян животът на другите. Президент Дейвид О. МакКей е казал: „Самата същност на Свещеничеството е вечна. Когато намира израз в живота, то изявява сила. Можем да мислим за силата на Свещеничеството като потенциално съществуваща подобно на затворено водохранилище. Такава мощ става динамична и произвежда добро, само когато освободената сила стане активна в долини, ниви, градини и щастливи домове. Така принципът на силата се изявява, само когато стане активен в живота на хората, обръщайки техните сърца и желания към Бог и подтиквайки към служба в полза на останалите хора.”14 Ако не служим на другите, тогава свещеничеството всъщност не ни ползва, защото то не е пасивна сила. Братя, бъдете щедри със силата за благославяне, която идва чрез свещеничеството — особено към членовете на вашето собствено семейство. Помнете, че Господ е казал, че когото ние благословим, и Той ще го благослови.”15
Докато се готвим за времето, когато ще дадем сметка на Господ за нашето настойничество в свещеничеството, къде ще бъдем? Помнете, че „пазачът на портата е Светият Израилев; и Той не държи никакъв слуга там.”16
Надявам се да не бъдем като големия пътнически локомотив — твърде горди да приемем задачите, които ни се възлагат. Моля се да не бъдем като човека в добре известното стихотворение, който казал:
Татко, къде да работя днес?
И любовта ми течеше топла и свободна.
Тогава Той посочи съвсем малко място
И каза: „Грижи се за това заради Мен.”
Отговорих бързо: „О, не, не това!
Защо, никой никога няма да види,
Независимо колко добре е била свършена работата ми;
Не това малко място за мен.”
И словото, което Той изрече, не беше строго.
Той ми отговори нежно:
„Ех, малки човече, потърси в това твое сърце.
За тях ли работиш или за мен?
Назарет бе малко място,
А също така и Галилея.17
Надявам се също така да не бъдем и като товарния локомотив, който не желае да измине една миля в повече служейки. Учителят ни е учил така: „И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две.”18 Някои от най-възнаграждаващите моменти в нашия живот са онези часове на „милята в повече”, отдадени на служене, когато тялото казва, че иска да си почине, но нашето по-добро „аз” се появява и казва: „Ето ме, проводи мене.”19
Или, подобно на стария локомотив, казваме ли, че сме твърде уморени или пък твърде стари? Напомням ви, че президент Хинкли е на 92 години и все още има сила.
Надявам се всички да бъдем като „малкия локомотив, който можеше”. Той не беше много голям. Беше използван само за размяна на вагони и никога не беше имал опит в преминаването на планина, но имаше желание. Този малък локомотив се закачи за безпомощния влак. С пъхтене се заизкачва нагоре по планината и с пълна пара се спусна по планината като казваше: „Мислех, че мога”. Всеки от нас трябва да изкачва планини, по които никога по-рано не се е изкачвал.
Братя, велико е нашето дело и тежки нашите свещенически отговорности. Надявам се и се моля да напредваме в това свято дело смирено, с молитва и единни под напътстващия Дух на Господ и под ръководството на президент Гордън Б. Хинкли. В името на Исус Христос, амин.