Но ако не
Върховното изпитание в смъртния живот е да се сблъскаме с въпроса „защо” и след това да приемем нещата, такива каквито са, уповавайки се смирено на обещанието на Господ, че „всички неща трябва да се случат в своето време”.
Някои от най-богатите ми спомени са свързани със задачи във връзка с провеждани в края на седмицата колови конференции, при които придружавах президента на кола по време на разговори с членове от неговия кол, които се бореха с кураж и вяра с житейските предизвикателства — особено онези, които са загубили дете или които храбро се борят с трудностите по отглеждането на болно или недъгаво дете. От болезнен личен опит знам, че няма по-черна нощ от нощта, когато бива загубено дете. Нито пък има така дълъг и изтощителен ден както при непрестанните грижи за дете, което е увредено физически или умствено. Всички такива родители могат изключително да съчувстват на бащата на детето, което било измъчвано от „ням дух”, който, когато бил посъветван от Спасителя да вярва, реагирал с душевна мъка: „Вярвам, Господи! помогни на моето неверие.” (вж. Марка 9:17, 23–24).
И така, днес искам да говоря на всички, които се мъчат в тази лаборатория по приложна вяра, наречена смъртен живот, и в частност на онези опечалени, обременени и скърбящи родители, които умоляващо питат: „Защо?”
Най-напред, моля знайте, че скръбта е естественият съпътстващ продукт на любовта. Човек не може безкористно да обича друг човек и да не скърби, когато той страда или когато накрая умира. Единственият начин да избегнем изпитването на скръб би бил да не изпитваме любов, а любовта е, която дава на живота неговото богатство и смисъл. Ето защо, онова, което скърбящият родител може да очаква да получи от Господ в отговор на своето искрено умоляване, може да не е толкова премахването на скръбта, колкото една сладка увереност, че каквито и да са нашите обстоятелства, детето ни е в нежните грижи на любящ Небесен Отец.
На следващо място, никога не се съмнявайте в добротата на Бог — дори ако не знаете „защо”. Доминиращият въпрос, задаван от опечалените и обременените, е просто следният: Защо? Защо дъщеря ни умря, след като така упорито се молихме тя да живее и след като получи свещеническа благословия? Защо се борим с това нещастие, докато другите разказват за преживявания на чудотворно изцеляване на техните любими хора? Това са естествени и разбираеми въпроси. Но те също така са въпроси, които остават без отговор по време на смъртния живот. Господ просто е казал: „Моите пътища са по-високи от вашите пътища и Моите помисли от вашите помисли” (Исаия 55:9). Така, както волята на Сина била „погълната от волята на Отца” (Мосия 15:7), така трябва да бъде и нашата.
Все пак, ние смъртните хора естествено искаме да знаем отговорите на въпросите, които започват със „защо”. При все това, докато твърде упорито напираме към отговора, можем да забравим, че смъртният живот е предназначен, така да се каже, да бъде време на неотговорени въпроси. Смъртността има различна, по-тясно определена цел: Тя е изпитателно място и състояние, време да се върви с вяра, време да се приготвим да срещнем Бог (вж. например Авраам 3:24–25, 2 Нефи 31:15–16, 20, Алма 12:24; 42:4–13). Тъкмо чрез подхранване на смирение (вж. Алма 32:6–21) и покорност (вж. Мосия 3:19) можем да схванем пълнотата от предопределения опит на смъртността и да поставим себе си в такава нагласа на ума и сърцето, че да получаваме подтиците на Духа. Сведени до своята същност, смирението и покорността са израз на съвършена готовност да оставим въпросите, започващи със „защо” без отговор за сега или може би дори да попитаме „Защо не?”. Тъкмо чрез успешното издържане до края (вж. 2 Нефи 31:15–16, Алма 32:15, У. и З. 121:8) ние постигаме целите на този живот. Вярвам, че върховното изпитание в смъртния живот е да се сблъскаме с въпроса „защо” и след това да приемем нещата, такива каквито са, уповавайки се смирено на обещанието на Господ, че „всички неща ще се се случат в своето време” (вж. У. и З. 64:32).
Но Господ не ни е оставил безутешни или без никакви отговори. Относно изцеляването на болните Той ясно е казал, че ще стане така, че онзи, който има вяра в Него да бъде изцелен и не е определено да умре, ще бъде изцелен (вж. У. и З. 42:48, шрифтът е добавен). Твърде често ние не обръщаме внимание на ограничителната фраза „и не е определено да умре” („или”, бихме могли да добавим, „да се разболее или да получи недъг”). Моля ви да не се отчайвате когато са били отправени пламенни молитви и са били дадени свещенически благословии и вашият любим човек не получава подобрение или дори напуска смъртния живот. Утешавайте се със знанието, че сте направили всичко, което сте можели да направите. Такава вяра, постене и благословия не биха могли да бъдат напразни! Че вашето дете не е оздравяло въпреки всичко, което е било направено в негова полза, може и трябва да бъде основата на мир и увереност за всички, които го обичат! Господ, Който вдъхновява благословиите и Който чува всяка искрена молитва, го е призовал въпреки това у дома. Всички преживявания, свързани с молитва, постене и вяра, е напълно възможно да са били повече в наша полза, отколкото в негова.
Как тогава би трябвало да подхождаме към Престола на благодатта, когато искрено умоляваме в полза на любим човек и полагаме ръце върху главата му, за да дадем благословия чрез свещеническата власт? Как е подходящо да упражняваме своята вяра? Пророкът Джозеф Смит определил първия принцип на Евангелието като „вяра в Господ Исус Христос” (Символът на вярата 1:4, наблягането е прибавено). Точно тази определяща фраза „в Господ Исус Христос” ние понякога забравяме. Твърде често ние отправяме своята молитва или извършваме своето отслужване и след това нервно очакваме, за да видим дали поискането от нас ще ни бъде дадено — все едно, че одобрението ще осигури нужното доказателство за Неговото съществуване. Това не е вяра! Вярата съвсем просто е доверие в Господ. Съгласно думите на Мормон, тя е „непоколебимо съзнание във всяка форма на божественост” (Мороний 7:30, наблягането е добавено). Тримата еврейски управители изразили увереност, че Господ ще ги избави от огнената пещ, „но ако не”, казали те на царя, „на боговете ти няма да служим” (Даниил 3:18, наблягането е добавено). Показателно е, че не трима, а четирима мъже били видени сред пламъците и „по изгледа си четвъртият (приличал) на син на боговете” (Даниил 3:25).
Така е и за нас. Обичайно е в нашия светски свят да казваме „ако видя ще повярвам”. Каквато и стойност да има тази малка максима в рутинните дела на живота, тя е чуждо присъствие тогава, когато се обръщаме към Господ в мрачния час на най-големите си изпитания. Начинът на Господ най-добре се определя от друга максима, а именно: „Който повярва, той ще види”. Вярата в Господ е предпоставката, а не заключението. Ние знаем, че Той е жив. Ето защо Му се доверяваме, че ще ни благослови съгласно Своята божествена воля и мъдрост. Това детинско доверие в Господ е познато в Писанията просто като жертвата на съкрушено сърце и каещ се дух (вж. У. и З. 59:8).
Предлагам следното като дълбоко убеждение, родено от огненото горнило на житейския опит. Нашият втори син Адам влезе в живота ни, когато бях далече в джунглите и оризовите полета на Виетнам. Все още пазя радостната телеграма, която съобщаваше за неговото раждане. Адам беше синеок и русокос малчуган с немирен характер. Когато навърши пет години, Адам с нетърпение зачака времето да тръгне на училище. Тогава сред нашата общност в Южна Калифорния се разрази епидемия от обикновена детска болест и Адам се зарази от болестта. Като изключим загрижеността за неговото удобство, ние не бяхме обезпокоени. Неговият случай даже изглеждаше лек. Внезапно една сутрин той не стана от леглото си. Беше изпаднал в дълбока кома. Незабавно го откарахме в болницата, където беше поставен в интензивното отделение. Постоянна група от всеотдайни лекари и сестри полагаше грижи за него. Майка му и аз поддържахме непрестанно бдение в близката зала за чакане.
Телефонирах на скъпия ни президент на кол Дъглас Л. Калистър, който е приятел от детинство и сега любим колега от Седемдесетте, и попитах дали би дошъл в болницата, за да се присъедини към мен докато давам на Адам свещеническа благословия. Той пристигна след минути. Когато влязохме в малкото и тясно пространство, където лежеше безжизненото малко тяло на Адам в легло, оградено от лабиринт от контролни уреди и други медицински аксесоари, милите лекари и сестри благоговейно се отдръпнаха и свиха ръце. Докато познатите и утешаващи думи на свещеническата благословия се изговаряха с вяра и искрено умоляване, бях завладян от извънредно дълбоко усещане, че Някой друг присъстваше. Бях поразен от мисълта, че ако отворя очите си ще видя Спасителя да стои там! Не бях единственият в това помещение, който почувства този Дух. Съвсем случайно научихме няколко месеца по-късно, че една от медицинските сестри, които присъстваха на този ден, е била така докосната, че потърсила мисионерите и била кръстена.
Но въпреки всичко при Адам не настъпи никакво подобрение. Той остана в течение на още няколко дни между този живот и другия, докато умолявахме Господ да ни го върне. Най-накрая, след една нервна нощ, аз си тръгнах сам надолу по един запустял болничен коридор. Говорих на Господ и Му казах, че толкова много сме искали малкото ни момче да се завърне, но въпреки това, онова, което най-много искаме е Неговата воля да бъде изпълнена и ние — Пат и аз — ще я приемем. Малко след това Адам прекрачи прага към вечността.
Откровено казано, ние все още тъгуваме за нашето малко момче, въпреки че нежното служение на Духа и ходът на годините смекчиха нашата тъга. Малката му снимка украсява полицата на камината в дневната ни стая до по-отскорошна семейна снимка на деца и внуци. Но Пат и аз знаем, че добрият Небесен Отец е планирал пътя му през смъртността да бъде по-кратък и по-лесен от нашия и че сега той бързо е напреднал, за да бъде едно посрещащо ни с добре дошли присъствие, тогава когато и ние като него пресечем накрая същия съдбовен праг.
Ако призова те през буйни води,
В реките от мъка не бой се ти.
Със тебе ще съм, ще те благословя…
За теб се пожертвах, за да те спася.
Поемеш ли път в изпитания зли,
Ти твоята горест на Мен остави.
От огън обгарян пак не се плаши,…
Не ще знаеш болка, щастлив ще си ти….
В Исус мир потърси ли твойта душа,
Аз няма да те изоставя в беда.
От ада зловещ ти не бой се дори,…
Не ще те забравя, спасен ще си ти!
(„Основа на нашата вяра”, Химни и детски песни, стр. 6).
В името на Исус Христос, амин.