Чудото с питките тортиляс
“Елате, нека възлезем на планината Господна, в дома на … Бог” (2 Нефи 12:3).
Двама млади мъже, облечени в бели ризи и с вратовръзки, дойдоха у дома ни в Хондурас. “Ние сме от Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни”, казаха те.
Мама ги покани вътре. Мисионерите учиха семейството ни за Евангелието на Исус Христос. Макар да бях само на 9 г., почувствах в сърцето ми истинността на думите им.
“Какво трябва да направим, за да станем членове на Христовата Църква?”, попита татко.
“Да бъдете кръстени”, каза единият от старейшините.
Мама, татко и аз бяхме кръстени месец по-късно. Брат ми Томас, който бе на 6 г., ще бъде кръстен след две години.
Докато ни учеха още за Евангелието, старейшините обясниха как семействата могат да бъдат запечатани заедно в храма.
Най-близкият храм бе в Гватемала, на много километри разстояние. Трябваше да платим за два дни път с автобус и две нощувки в града. Нямахме пари за такова пътуване, но татко и мама отказваха да се примирят това да ни попречи да идем в храма.
Всяка година семейството ни отглеждаше царевица. Използвахме я да правим царевични питки “тортиляс”, които продавахме на минаващите през селото ни пътници.
Мама извади лист хартия и молив. Тя събра някакви цифри и каза, “Трябва да продадем 2 500 питки, за да платим пътуването”.
Отворих широко очи в почуда. Това бяха толкова много питки! “Никога не сме продавали толкова тортиляс”, рекох аз.
Мама не изглеждаше разтревожена. “Господ ще се погрижи”, рече тя. “Раул, ти и Томас трябва да помагате на татко с прибирането на царевицата”, каза ми мама.
Томас и аз помогнахме на татко с прибирането на царевицата. Всеки ден мама я мелеше, месеше и пържеше. Томас и аз носехме питките в селото.
“Днес дойде автобус с туристи”, казах на мама, когато се върнахме у дома първия ден. “Продадохме много тортиляс”.
“Това е чудо”, каза мама.
Всеки ден продавахме повече питки. За няколко месеца бяхме спестили парите, нужни за пътуването до Гватемала. Но аз все още бях неспокоен. Бях чувал разкази за грабители, които спирали автобусите, пътуващи през джунглата. Те вземали всички ценности на пътниците.
“Какво ще правим с грабителите?”, попитах аз.
“Господ ще ни пази”, рече мама. После тя попита, “Раул, вярваш ли в Евангелието?”
“Да”.
“Тогава знаеш, че трябва да правим всичко по силите си да следваме Господ и Неговите пророци”.
Една година след като се кръстихме, семейството ми бе готово да извърши пътуването до храма. Отидохме до Гватемала сити с автобус. Никога няма да забравя Духа, който почувствах, когато семейството ми бе запечатано заедно за време и за вечността.
В онази вечер, коленичейки да кажа молитвата си, благодарих на Небесния Отец за благословиите на храма.
Илюстрации Джим Мадсън