2006
Сега като вземаме от причастието
Май 2006


Сега като вземаме от причастието

Вземането на причастието ни дава момент на святост в едно свято място.

Имах възможността преди една или две години да посетя Института по религия в Логан, Юта. Сградата, в която се събира институтът, бе наскоро ремонтирана. Казаха ми, че когато работниците махали старата трибуна от сградата за събрания, открили няколко рафта, които били запечатани от известно време. Като отместили капака, открили поднос за причастие. Очевидно бил на много години, защото чашките за причастието бяха направени от стъкло. Една от тези стъклени чаши, както виждате тук, я взеха и ми я показаха – вероятно, защото аз бях единствения достатъчно възрастен да помни времето, когато са се използвали стъклени чаши.

Виждайки стъклената чаша, в ума ми нахлуха приятни спомени. Стъклените чаши за причастие се използваха по времето, когато навърших 12 години, много важен момент в моя живот. Моят 12-и рожден ден се случи в неделя. С години бях наблюдавал дяконите да раздават причастието, като очаквах деня, в който ще бъда благословен да получа Аароновото свещеничество и да имам тази привилегия.

Най-накрая, когато дойде моментът, ме помолиха да отида на църква рано и да се срещна с брат Амброс Кол, втори съветник в нашето епископство на района. Брат Кол ме покани в една класна стая и ме помоли да отправя молитва. След това той отвори Писанията и ми прочете 13 раздел на Учение и Завети:

„На вас, съслужители мои, в името на Месията, аз предавам Свещеничеството на Аарон, което държи ключовете за служението на ангелите и на Евангелието на покаянието, и на кръщението чрез пълно потапяне за опрощение на греховете; и то никога вече няма да бъде отнето от земята, докато синовете на Левий не принесат отново приношение на Господ в праведност”.

После брат Кол ме помоли да дам мнението си за този раздел. Обяснението ми със сигурност не беше достатъчно пълно, така че брат Кол отдели малко време да ми обясни какво означава да си носител на святото свещеничество. Да съм достоен носител на свещеничеството ми даваше право да използвам силата на Бог, дадена на човека. Човек, който достойно носи свещеничеството, може с пълно основание да извършва обредите, които Бог е отредил за спасението на човешкото семейство. Тази власт идва директно от Самият Спасител чрез непрекъсващата линия на носителите на свещеничеството.

Интервюто ми с брат Кол трябва до известна степен да е било задоволително, защото ме заведоха в събранието на кворума на дяконите. Там членовете на епископството положиха ръцете си на главата ми и епископът, който по това време се случи да бъде моя баща, ми даде Аароновото свещеничество и ме поставиха в сан дякон. Бях подкрепен също и от другите дякони да стана член на кворума на свещеничеството с тях.

По време на събранието за причастие онази вечер имах възможността за първи път да упражня свещеничеството и да раздам причастието на членовете в нашия район. Причастието придоби ново значение за мен в онзи ден. Докато наблюдавах подноса да преминава през редовете от членове на Църквата, забелязах, че не всички подхождаха към причастието със същото отношение. Имаше такива, който изглежда вземаха от него като част от установения ред, но мнозина приемаха причастието с голямо благоговение.

През годините съм участвал, както всички ние, в много събрания за причастие и за мен те наистина са повече от просто още едно събрание. Вземането на причастието ни дава момент на святост в едно свято място. Правим го в съгласие със заповедта на Господ, дадена ни в раздел 59 на Учение и Завети:

„И за да може по-пълно да се запазиш неопетнен от света, иди в молитвения дом и принеси в жертва свещенодействията си на Моя свят ден” (ст. 9).

От самото начало, преди да бъде сътворен светът, Бог излага един план, чрез който Той да даде благословии на Своите деца, основани на тяхното подчинение на Неговите заповеди. Той разбрал обаче, че ще бъдем разсеяни на моменти от нещата в света и ще трябва редовно да ни се напомнят нашите завети и Неговите обещания.

Една от първите заповеди, дадена на Адам, била че той трябва да се покланя на Господ и да принася първородните от стадата си като приношение за Него. Този обряд бил даден, за да се напомня на хората, че Исус Христос ще дойде в света и накрая ще принесе Себе си в жертва.

„И Адам сe подчини на заповедите Господни.

И след много дни един ангел Господен се яви на Адам, казвайки: Защо принасяш жертви на Господа? И Адам му каза: Не знам, обаче Господ ми заповяда.

И тогава ангелът рече, казвайки: Това е едно подобие на жертвата на Единородния на Отца, Който е изпълнен с благодат и истина” (Моисей 5:5–7).

От този ден нататък до времето на нашия Спасител на децата на Небесния Отец било заповядано да принасят жертви. Това се преустановило с единителната жертва на Спасителя. След това в нощта преди Той да извърши тази жертва, Спасителят въвежда причастието на Господната вечеря, за да ни помогне да помним Него и Единението, което извърши за цялото човечество. По този начин с древния закон на жертвата и с причастието Господ ни помага да се уверим, че няма да забравим Неговите обещания и изискването, че ще Го следваме и ще се подчиняваме на волята Му.

В Новия завет имаме разказ как Господ дава причастието на Своите ученици. Намира се в Матея, глава 26:

„И когато ядяха, Исус взе хляб, благослови, и го разчупи, като го даваше на учениците, рече: Вземете, яжте; това е Моето тяло.

Взе и чашата, и, като благодари, даде им и рече: Пийте от нея всички!

Защото това е Моята кръв на (новия) завет, която се пролива за прощаване на греховете” (ст. 26–28).

Книгата на Мормон в 3 Нефи, глава 18 ни дава подробен разказ за извършеното от Спасителя причастие за нефитите:

„И стана така, че Исус заповяда на учениците Си да Му донесат малко хляб и вино.

И през времето, докато те бяха за хляба и виното, Той заповяда на множеството да насяда по земята.

И когато учениците пристигнаха с хляба и виното, Той взе от хляба, разчупи го и го благослови; и даде от него на учениците Си, и им заповяда да ядат.

И когато те ядоха и се заситиха, Той им заповяда да раздадат от него на множеството.

И когато множеството яде и се засити, Той каза на учениците Си: Ето, трябва да има един от вас поставен и на него ще дам власт да разчупва хляба, да го благославя и да го раздава на хората на църквата Ми – на всички онези, които повярват и бъдат кръстени в Моето име.

И винаги съблюдавайте да правите това, тъкмо както Аз го направих, тъкмо както Аз разчупих и благослових този хляб и ви го раздадох.

И това вие ще правите във възпоменание на Моето тяло, което ви показах. И това ще бъде свидетелство за Отца, че вие наистина винаги си спомняте за Мене. И ако вие наистина винаги си спомняте за Мене, ще имате с вас Моя Дух.

И след като каза тези слова, Той заповяда на учениците Си да вземат от виното в чашата и да пият от него, и да дадат също на множеството, та те да могат да пият от него.

И стана така, че те направиха това и пиха от него, и се заситиха; и дадоха на множеството, и те пиха и се заситиха.

И след като учениците направиха това, Исус им каза: Благословените сте за това, което направихте, защото това е изпълнението на заповедите Ми и свидетелства на Отца, че сте готови да правите това, което ви заповядах” (ст. 1–10).

Неговите указания са много ясни – че ние трябва да искаме да вършим това, което Той ни е заповядал да правим. Днес със сигурност бихме очаквали отново да ни бъде заповядано да вземем от причастието. Както ни казва Учение и Завети:

„Целесъобразно е църквата да се събира често заедно, за да вземат хляб и вино във възпоменание на Господа Исуса” (У. и З. 20:75).

Целта на вземане на причастието, разбира се, е да подновим заветите, които сме сключили с Господ.

Старейшина Делбърт Л. Стейпли ни учи за това, когато каза за заветите:

„Eвангелието на нашия Господ Исус Христос е завет между Бог и неговия народ… Когато се кръстим от упълномощен служител на Бог, ние сключваме завет да вършим Божията воля и да се подчиняваме на Неговите заповеди. Взимайки от причастието, ние подновяваме всички завети, сключени с Господ, и обещаваме, че ще вземем върху си името на Неговия Син, винаги да Го помним и да спазваме неговите заповеди” (в доклад на конференцията, окт. 1965 г., стр. 14).

Причастието е един от най-свещените обреди в Църквата. Достойното вземане от причастието ни дава възможност за духовен растеж.

Помня, че когато бях дете, по време на разнасянето на причастието се изпълняваше красива музика. Братята скоро ни помолиха да преустановим тази практика, защото съзнанието ни се съсредоточаваше по-скоро върху музиката, отколкото върху единителната жертва на нашия Господ и Спасител. Ние изоставяме света, докато се извършване причастието. Това е период на духовно обновяване, като признаваме дълбоката духовна значимост на обряда, лично извършен за всеки един от нас. Ако станем небрежни във вземането на причастието, ще изгубим възможността за духовен растеж.

Старейшина Мелвин Дж. Балард веднъж каза:

„Свидетел съм, че има дух, грижещ се за раздаването на причастието, който стопля душата от стъпалата до главата; чувствате, че раните на духа заздравяват и товарът е смъкнат. Утеха и радост идват при достойната душа, която наистина желае да взема от тази духовна храна” (“The Sacramental Covenant,” Improvement Era, окт. 1919 г., стр. 1027).

Когато вземаме достойно от причастието, ние си спомняме жертвата на нашия Господ и Спасител – че Той отдаде Своя живот и взе върху Си греховете на света, за да можем да имаме благословиите на безсмъртието. Ние вземаме върху си името на нашия Спасител и обещаваме винаги да Го помним и да спазваме Неговите заповеди – което е да „живее(м) чрез всяко слово, което излиза от Божиите уста” (У. и З. 84:44).

Родители, имате отговорността да учите вашите семейства на важността от посещаването на събранието за причастие всяка седмица. Това трябва да бъде редовна семейна практика. Всяко семейство се нуждае от това време на подновяване и от поемане на ангажимент да живее според Евангелието в съгласие с ученията на Спасителя. Правилно подготвените семействата ще посещават събранията за причастие с дух на благоговение и с благодарност за възможността да вземат от свещените символи.

Помня едно преживяване, което имаше семейството ни, докато бяхме на почивка в един курорт. Тъй като периодът ни на престой включваше неделя, направихме необходимото, за да посетим събрание за причастие в близката сграда за събрания. Същото сториха и стотици други почиващи на курорта. Сградата за събрания беше препълнена. Преди да започне събранието, епископът покани всички присъстващи дякони, които бяха достойни и подходящо облечени, да участват в раздаването на причастието. Подходящата бройка дякони, облечени в бели ризи и вратовръзки, отидоха отпред, за да получат указания как да действат при такава голяма конгрегация. Обрядът беше извършен добре и с благоговение. Като наблюдавах конгрегацията видях, че мнозина бяха дълбоко развълнувани от духа на събранието.

След връщането в курорта имаше очевидна разлика в дейностите през Господния ден в сравнение с тези от дните през седмицата. Лодките останаха завързани на пристанището; в езерото почти нямаше плуващи; а облеклото в неделния ден беше много подходящо. Тези семейства видяха изпълнението на обещанието на Господ: че като отиват в молитвения дом в Неговия свят ден и подновяват заветите си да се подчиняват на заповедите, ще могат по-пълно да се запазват неопетнени от света (вж. У. и З. 59:9).

Нека във всеки един от нас навлезе по-силно благоговение за Господния ден. Нека по-пълно осъзнаем специалната благословия да можем да вземем от причастието и от неговото значение в живота ни. Нека винаги си спомняме за Него и спазваме Неговите заповеди, които ни е дал, за да изпълним целта на живота и надеждата за вечността, която предстои. Това е Господното дело, с което сме се заели. Бог е жив. Исус е Христос, Спасителят на света. Позволено ни е да бъдем част от този велик план на Евангелието, в който причастието заема толкова съществена част. В името на Исус Христос, амин.