Нашето подрастващо поколение
Подрастващото ни поколение заслужава нашите най-добри усилия, за да могат те да бъдат укрепени и подсилени по пътя им към зрялост.
Добър вечер, скъпи мои братя от свещеничеството. По целия свят тази вечер сме се събрали по-близо до храмовете на Господ, отколкото когато и да е било в човешката история. Чрез любящата загриженост на нашия Спасител да ръководи Своите пророци, сега за Господните заветни люде са достъпни 122 храма, за да получат те своите собствени храмови благословии и да изпълняват жизненоважни обреди за своите починали предци. И още, чиито строеж предстои, бяха обявени! Благодарим Ви, президент Хинкли, за Вашето вдъхновено ръководство в това огромно усилие.
В древните времена на Книгата на Мормон членовете на Църквата също се събирали близо до храма, за да получат наставление от техния пророк и ръководител. В края на живота си цар Вениамин призовал бащите да съберат своите семейства заедно, за да им даде съвет и наставление. От Мосия четем:
„И стана така, че когато възлязоха към храма, те разпънаха шатрите си наоколо, всеки мъж със семейството си…
…всеки човек беше обърнал шатрата си с вратата към храма, за да могат да останат в шатрите си и да чуват словата, които цар Вениамин щеше да им говори” (Мосия 2:5–6).
Харесвам образността в тези стихове. Символично казано, братя, дали вратите на нашите домове са обърнати към храмовете, които толкова обичаме? Дали ги посещаваме толкова често, колкото можем, като така чрез своя пример показваме на нашите деца важността на тези свещени и специални места?
Както е записано в Мосия, семействата приели словото на Господ чрез Неговия пророк в ентусиазъм и отдаденост. Хората били толкова развълнувани от ученията на цар Вениамин, че встъпили в нов завет да следват Господ Исус Христос.
Този разказ има обаче тъжен край. По-късно в Мосия научаваме за онези, които били малки деца в шатрите по времето на проповедта на цар Вениамин:
„Сега стана така, че имаше много люде от подрастващото поколение, които не можеха да разберат словата на цар Вениамин, бидейки малки деца по времето, когато той говори на своя народ, и те не вярваха в преданието на бащите си” (Мосия 26:1).
Какво станало с това подрастващо поколение, братя? Защо малките деца не приели праведните традиции на бащите си? Още по-важно, ето ни нас тук, векове по-късно, във време на множество храмове и непрестанно пророческо ръководство – какво се случва с нашето подрастващо поколение? Има ли причини да се тревожим? Със сигурност има!
Младите мъже тази вечер тук и по целия свят, и съответно младите жени, са много специални. Президент Хинкли казва за тях:
„Казвал съм много пъти, че вярвам в това, че имаме най-хубавото поколение от младежи, които Църквата някога е имала… Опитват се да вършат всичко правилно. Те са будни и способни, чисти и свежи, привлекателни и умни… Те познават Евангелието и се стараят да живеят според него, обръщайки се към Господ за Неговото напътствие и помощ.” („Вашето най-голямо предизвикателство, да бъдете майка”, Лиахона, ян. 2001 г., стр. 113).
Всички, които се занимаваме с тези младежи, знаем истината в думите на президент Хинкли.
Старейшина Хенри Б. Айринг от Кворума на дванадесетте апостоли обаче, говорейки за младежите, ни отправя сериозно предупреждение:
„Много от тях са забележителни със своята духовна зрялост и вяра. Но дори и най-добрите от тях биват изпитвани по суров начин. И изпитанията ще стават все по-сурови” („We Must Raise Our Sights”, Ensign, септ. 2004 г., стр. 14).
Това предупреждение, че „изпитанията ще стават все по-сурови” привлича вниманието ми. Подрастващото ни поколение заслужава нашите най-добри усилия, за да могат те да бъдат укрепени и подсилени по пътя им към зрялост.
В тези усилни времена, когато нашата младеж е изправена пред усилени несгоди, можем да се поучим от другите. В армията и особено във военноморските сили по цял свят всеки моряк добре разбира едно изречение, което е ясен повик за незабавна помощ, без значение какво прави той или къде се намира на кораба. Командата е „Всички на палубата!” Множество морски битки са били печелени или губени от отклика на тази команда.
Ние като членове на Църквата, ръководители на младежите, грижовни бащи и загрижени дядовци – трябва да откликнем на призива „всички на палубата”, тъй като той се отнася до нашите младежи и млади несемейни членове. Всички ние трябва да търсим възможности да благославяме младежите, без значение дали в момента сме тясно свързани с тях. Трябва да продължаваме да учим и усилваме бащите и майките в тяхната божествено постановена роля, свързана с децата им вкъщи. Трябва постоянно да се питаме дали допълнителното спортно събитие, тази извънредна дейност или задача извън дома е по-важна от това семействата да бъдат заедно в къщи.
Сега е моментът, братя, в който във всяко действие, което извършваме, на всяко място, на което отиваме, с всеки младеж-член на Църквата, който срещаме, трябва да живеем с повишено съзнание, че има нужда те да се подпомагат, подхранват, както и да бъдем влияние за добро в живота им.
В нашето семейство имаме опит с прекрасни и бдителни свещенически ръководители. Когато за първи път бях призован в Седемдесетте преди няколко години, ние бяхме назначени да се преместим в Солихъл, Англия, за да служа в областното президентство. Сестра Расбанд и аз взехме двете ни най-малки деца на това назначение. Нашата дъщеря беше млад несемеен член, а синът ни 17-годишен младеж, който обича американски футбол и го играеше много добре. Бяхме много загрижени за тях. Без приятели, без роднини и без американски футбол! Питах се, „Дали това вълнуващо ново изживяване няма да се превърне в сериозно изпитание за нашето семейство?”
Отговорът дойде с една задача, която получих още в началото. Бях помолен да говоря на мисионерите в Центъра за обучение на мисионери в Престън, Англия. Обадих се на президента на Центъра, старейшина Уайт, и бях приятно изненадан да узная, че той знаеше за семейните ми обстоятелства. Той предложи да включа нашите деца в пътуването ни до Престън. Когато пристигнахме, той дори покани нашите син и дъщеря да говорят на мисионерите! Какво вълнуващо преживяване бе за тях – да се чувстват съпричастни и да споделят свидетелствата си за Господното дело!
Когато свършихме и след като разчувствано се сбогувахме с мисионерите, посетихме красивия храм Престън Англия, който се намира близо до Центъра за обучение на мисионери. Когато влизахме, близо до входа стояха президент и сестра Суани, президентът и домакинята на храма. Те ни поздравиха и приветстваха в храма с думите, „Старейшина Расбанд, какво ще кажете вие и вашето семейство да изпълните кръщения за мъртвите?” Каква прекрасна идея! Спогледахме се един друг и с благодарност приехме. След като изпълнихме обредите, и докато синът ми и аз все още стояхме в басейна просълзени от радост, той постави ръка на рамото ми и ме попита, „Татко, защо никога не сме правили това заедно?”
Спомних си за всичките футболни срещи и филми, на които сме били заедно, всички хубави моменти, които сме споделили – със сигурност щастливи спомени и традиции, които са толкова важни да бъдат изградени.
Осъзнах обаче, че сме имали възможност да прибавим по-значими духовни изживявания с нашите деца, като това, което имахме в Престън през онзи ден. Благодарение на онези наблюдателни и загрижени свещенически ръководители тогава разбрах, че нашето семейство ще се справи прекрасно в Европа. Колко сме благодарни за многото ръководители на свещеничеството и Младите жени, които винаги са били бдителни и са обичали нашите и вашите деца.
Поглеждайки в друг период от Книгата на Мормон: Нефи живеел при обстоятелства, когато членове на неговото семейство имали проблеми с послушанието, взаимното съгласие и верността. Той със сигурност разбирал нуждата за грижливо внимание към децата от подрастващото поколение. Към края на живота си той казва:
„Ние говорим за Христа, радваме се в Христа, проповядваме за Христа, пророкуваме за Христа и пишем според пророчествата ни, та децата ни да знаят към кой източник да се обърнат за опрощение на греховете си” (2 Нефи 25:26).
Моля се като носители на свещеничеството на Бог всеки един от нас да може да направи всичко възможно да учи нашата младеж към кой източник могат да се обърнат те за опрощение на греховете си, тъкмо към Господ Исус Христос. Нека всеки от нас да може с най-искрени усилия да се озове „на палубата”, за да може да спасим собственото си подрастващо поколение – те със сигурност заслужават най-добрите ни усилия.
Свидетелствам, че това е Господната истинна Църква, водена от Него чрез нашия скъп пророк, тъкмо Гордън Б. Хинкли, когото обичам и подкрепям. В името на Исус Христос, амин.