Животът и служението на Езра Тафт Бенсън
Пътуващите по магистралата между Лоугън, щата Юта, и Уитни, щата Айдахо, виждат нещо необичайно на 4 юни 1994 г. Те виждат хора, стоящи по продължението на отсечки от този 39-километров отчастък от пътя. На следващия ден старейшина Робърт Д. Хейлс от Кворума на дванадесетте апостоли обяснява защо хората са се събрали там. Те всички са чакали да видят погребалния кортеж, който превозва тялото на президент Езра Тафт Бенсън към гробището в родния му град след погребалната служба в Солт Лейк Сити, щата Юта. Старейшина Хейлз описва сцената:
„Шофирането на кортежа до Уитни, щата Айдахо, бе затрогваща почит към един Божий пророк.
Отдадена бе почит от членове на Църквата, които се бяха подредили покрай магистралата и стояха на надлезите над пътя. Някои бяха облечени официално в един съботен следобед. Други спираха от уважение, спираха колите си и заставаха почтително, изчаквайки да отмине пророкът. Фермери стояха в полетата си с шапки до сърцето си. Вероятно по-значими бяха младите момчета, които бяха свалили бейзболните си шапки и ги бяха сложили до сърцето си. Докато минаваше пророкът се развяваха прощално и знамена. Имаше плакати, на които бе изписано: „Обичаме президент Бенсън”. На други пишеше: „Четете Книгата на Мормон”1.
Този изблик на чувства бе действително почит, но бе и нещо повече. Беше видимо доказателство, че животът на хората се бе променил, защото бяха следвали съветите на един пророк. А хората, които се бяха събрали покрай магистралата, представляваха много повече. От раждането на Езра Тафт Бенсън близо до Уитни, щата Айдахо до времето, когато смъртните му останки бяха погребани там, той служи като инструмент в Господните ръце, като пътува по целия свят и помага на милиони да дойдат в Христа.
Уроци, научени в семейната ферма
На 4 август 1899 г. Сара Дънкли Бенсън и Джордж Тафт Бенсън младши приветстват в семейството първородното си дете. Те го наричат Езра Тафт Бенсън, на името на прадядо му старейшина Езра T. Бенсън, който е служил като член на Кворума на дванадесетте апостоли.
Езра се ражда в двустайната фермерска къща, която баща му построява предишната година. Раждането е дълго и трудно, а присъстващият лекар счита, че 5,3-килограмовото бебе няма да оцелее. Но бабите на бебето решават да действат. Те напълват две кофи с вода—една с топла, другата със студена—и потапят внука си в едната, а после в другата, докато той изплаче.
Езра Тафт Бенсън като бебе, 1900 г.
Младият Езра Тафт Бенсън, често наричан „Ти” от роднини и приятели, се радва на пълноценно детство във фермата, която заобикаля родната му къща. Президент Гордън Б. Хинкли, който служи с президент Бенсън почти 33 години в Кворума на дванадесетте апостоли и Първото Президентство, разказва за уроците, които младият Езра научава:
„Той бе селско момче, буквално и наистина, облечено с гащеризон, изгоряло от слънцето, което от ранна възраст научава закона за жътвата: „Каквото посее човек, това ще и да пожъне” (Галатяните 6:7).
Той научи в тези гладни години, че без усърдна работа нищо не расте, освен плевели. Трябва да има труд, непрекъснат и постоянен, ако искаме жътва. Затова има оран през есента и оран през пролетта—изнурителният труд на вървенето след плуга по цял ден, зад чифт силни коне. В онези дни се използва ръчен плуг и е необходимо непрекъснато да се държат дръжките, които се извъртат и клатят, когато острият плуг оре пръстта и изкусно я преобръща. След няколко дни такъв труд момчето е изтощено и спи дълбоко. Но бързо идва утрото.
Полето се нуждае от плуга, отново теглен от коне, за да се разбият буците пръст и да се подготви леха. Саденето е трудна, изтощителна задача. После идва напояването. Фермата на семейство Бенсън е на сухо място, спасено от магията на напояването. Трябва да се следи водата, не само през деня, но и през нощта. Няма електрически фенерчета или пропанови фенери. Има само керосинови фенери, които издават мъждива жълта светлина. Необходимо е водата да стигне до края на реда. Това е урок, който никога не трябва да се забравя.
Мога да си представя малкото момче, с лопата през рамо, вървящо по канавките и полетата, за да донесе животворна влага на напуканата от суша почва.
Скоро идва времето за косене на сеното, акри и акри сено. Конете са впрегнати за косачката, момчето седи, покачено на старата стоманена седалка, а ножовият механизъм лети напред назад, режейки 150-сантиметров откос, докато впрягът върви. С мухите и комарите, с праха и изгарящата жега, това е трудна работа. Сеното трябва да се напласти, а после с ръчна вила да се натрупа на купа, за да изсъхне. Избирането на правилния момент е важно. Когато изсъхне достатъчно, то се слага на ритла, каруца с голямо, плоско дъно. В плевнята, един задвижван от коне кран го повдига от каруцата, за да се оформи голяма купа сено. В онези дни няма балиране, нито механични товарачи. Има само вили и мускули.
… Нищо чудно, че фигурата му става снажна, а тялото му силно. Тези от нас, които го познаваха в края на живота му, често коментираха размера на китките му. Крепкото здраве, основата за която се полага в детството му, е една от великите благословии на неговия живот. До последните си няколко години той е изпълнен с огромна енергия.
През всичките години на зрелия му живот, когато се движи с президенти и царе, той никога не се откъсва от детските си години във фермата. Никога не загубва възможността да работи. Никога не загубва волята да става по зазоряване и да работи до късно.
Но от дома на детството му идва нещо повече от страхотния навик да работи. От почвата идва специален вид сила. Има едно постоянно напомняне за заявлението, направено на Адам и Ева, когато са изгонени от градината: „С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята” (Битие 3:19). В хората, които работят с почвата, се изгражда един дух на независимост. По онова време няма държавни фермерски програми, нито субсидии от какъвто и да е вид. Капризите на сезоните трябва да се приемат. Убийствените слани, неочакваните бури и сушата се приемат за рисковете на живота, за които не се предлага застраховка. Запасяването за дни на нужда е необходимост, иначе ще има глад. Единственият ресурс против рисковете на живота е молитвата, молитвата към нашия вечен, любящ Отец, Всемогъщият Бог на вселената.
Толкова много молитви се казват в този малък дом в Уитни, щата Айдахо. Семейна молитва вечер и сутрин, в която се изразяват благодарности за живота и неговите трудности и възможности, в която се отправят и молби за силата да може да се свърши работата за този ден. Споменават се изпадналите в нужда, а когато семейството се изправи на крака, майката, която е районовата президентка на Обществото за взаимопомощ, взема каручката, натоварена с храна, която да сподели с нуждаешите се, като най-големият й син я управлява. Тези уроци никога не се изгубват”2.
Уроци, научени от верни родители
Тези уроци за тежка работа, семейно единство, служба и живот според Евангелието започват да се увеличават един ден, когато родителите на 12-годишния Езра се връщат от едно църковно събрание с неочаквани новини. По-късно президент Бенсън си спомня:
„Когато татко подкара коня към вкъщи, майка отвори пощата и, за нейна изненада, в нея имаше писмо от Кутия Б в Солт Лейк Сити—призование за мисия. Никой тогава не питаше дали човекът е готов, има ли желание и способности. Очакваше се епископът да знае, а епископът бе дядо Джордж T. Бенсън, бащата на баща ми.
Докато татко и майка навлизаха в двора, и двамата плачеха—нещо, което никога не сме виждали в семейството ни. Събрахме се около каручката—по това време бяхме седем—и ги попитахме какво става.
Те казаха: „Всичко е наред”.
„Защо плачете тогава?” – попитахме ние.
„Елате във всекидневната и ще обясним”.
„Събрахме се около стария диван в дневната и татко ни каза за своето мисионерско призование. Тогава майка каза: „Ние сме горди да научим, че татко е счетен за достоен да отиде на мисия. Плачем малко, защото това значи две години раздяла. Знаете, баща ви и аз никога не сме били разделени за повече от две нощи подред откакто се оженихме—и това бе, когато татко отиваше в каньона, за да събере трупи, пръти и дърва за огрев”3.
Когато баща му е на мисия, Езра поема повечето от отговорностите по управляването на семейната ферма. Той „вършеше работата на мъж, макар че беше само момче” – припомня си по-късно сестра му Маргарет. „Той зае мястото на татко в продължение на близо две години”4. Под ръководството на Сара, Езра и братята и сестрите му работят заедно, молят се заедно и четат заедно писмата от баща си. Седемдесет и пет години по-късно, президент Бенсън размишлява върху благословиите, които идват в семейството му поради това, че баща му отслужва мисия.
„Предполагам, че някои от света биха казали, че приемането на това призование е доказателство, че той не обича истински семейството си. Да оставиш седем деца и бременната си съпруга сами у дома за две години, как може това да е истинска любов?
Но баща ми бе достигнал по-дъкбоко разбиране за любовта. Той знаеше, че „всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога” (Римляните 8:28). Той знаеше, че най-доброто нещо, което може да се случи на семейството му, е да се подчини на Бог.
Макар и много да ни липсваше през тези години и отсъствието му да донесе много трудности на семейството ни, приемането на призованието се оказа дар на милосърдие. Татко отиде на мисията си, оставайки майка у дома със седем деца. (Осмото се роди четири месеца след като той пристигна в мисионерското поле). Но в дома ни дойде един дух на мисионерска работа, който никога не го напусна. Не беше без жертва, обаче. Татко трябваше да продаде нашата стара суха ферма, за да може да заплати за мисията си. Трябваше да премести една брачна двойка в част от дома ни, за да се грижат за редовите ни посеви и остави на синовете и съпругата си отговорността за засаденото сено, за пасбището и за едно малко стадо млекодайни крави.
Писмата на татко бяха действително благословия за семейството ни. На нас децата ни се струваше, че идват от другия край на светя, а те бяха само от Спрингфийлд, щата Масачузетс и Чикаго, щата Илинойс и от Сидър Рапидс и Маршълтаун, щата Айова. Да, в резултат от мисията на татко, в дома ни идваше един дух на мисионерска работа, който никога не го напусна.
По-късно семейството ни нарастна до единадесет деца—сeдем сина и четири дъщери. Всичките седем сина отслужиха мисии, някои от тях по две или три мисии. По-късно две от дъщерите и техните съпрузи отслужиха пълновременни мисии. Другите две сестри, и двете вдовици—едната, майка на осем деца, а другата, майка на десет—служиха мисия като колежки в Бирмингам, Англия.
Това е наследство, което продължава да благославя семейство Бенсън вече трето и четвърто поколение. Не беше ли това действително дар на любов”5?
Църковна служба като млад мъж
Вдъхновен от примера на родителите си и мотивиран от собственото си желание да помогне за изграждането на Господното царство на земята, Езра Тафт Бенсън с ентусиазъм приема призования за служба. Когато е на 19 години, неговият епископ, който му е и дядо, го моли да служи като един от възрастните ръководители за 24-те млади мъже в района. Младите мъже участват в Бойскаути на Америка и Езра служи като помощник скаутмастер.
В това призование една от многото отговорности на Езра е да помага на младите мъже да пеят в хор. Под негово ръководство младите мъже печелят състезание с хорове от други райони в техния кол, като така се квалифицират за регионално състезание. За да ги мотивира да репетират и пеят възможно най-добре, Езра им обещава, ако спечелят регионалното състезание, да ги заведе на 56-километрово изкачване в планината до едно езеро. Планът проработва—младите мъже от Уитни печелят.
„Започнахме подготовката за изкачването ни – припомня си президент Бенсън – и по време на събранието един малък 12-годишен вдигна ръка и много официално каза: „… Бих искал да направя предложение”. … Аз казах: „Добре, какво?” Той каза: „Бих искал да направя предложение, за да не се занимаваме с гребени и четки на това пътуване, да подстрижем късо косите си”.
В крайна сметка всички млади мъже се съгласиха да се подстрижат много късо, като подготовка за изкачването. Те още повече се ентусиазираха, когато един от тях предложи и скаутмастерите да подстрижат косите си. Президент Бенсън продължава:
„Двамата скаутмастери седнаха в бръснарницата, а бръснарят много весело мина главите им с ножиците. Когато почти привърши работата си, той каза: „Сега, ако ми позволите да обръсна главите ви, ще го направя безплатно”. И така тръгнахме на изкачването—24 момчета с къси коси и двама скаутмастери с бръснати глави”.
Припомняйки си за преживяванията с младите мъже в неговия район, президент Бенсън казва: „Едно от удоволствията да работиш с момчета е фактът, че всичко това се отплаща. Имаш възможността да наблюдаваш резултатите от твоето ръководене, докато работиш с тях през годините и ги наблюдаваш как израстват и стават мъже, приемайки ентусиазирано трудностите и отговорностите. Такова удовлетворение не може да се купи с пари, то трябва да се спечели чрез служба и отдаденост. Колко е величествено да играеш дори и малка роля при помагането на момчетата да израстнат и се превърнат в мъже, истински мъже”6.
Президент Бенсън никога не забравя тези млади мъже и полага усилия да поддържа връзка с всеки от тях. Много години след това 56-километрово изкачване, той посещава район Уитни, в качеството си на член на Кворума на дванадесетте апостоли и говори с малка група от тях. Те успяват да му кажат, че 22 от 24 са останали верни в Църквата. Изгубили са контакт с останалите двама. Президент Бенсън в крайна сметка успява да намери тези двама мъже, помага им да се върнат към активност в Църквата и извършва техните храмови запечтвания7.
Ухажване на Флора
През есента на 1920 г. Езра отива в Лоуган, щата Юта, на около 40 км от Уитни, за да се запише в Земеделския колеж на Юта (сега Универитета на щата Юта). Той е заедно с няколко приятели, когато една млада жена привлича погледа му. По-късно той си спомня:
„Бяхме навън близо до млечната ферма, когато една млада жена—много привлекателна и красива—дойде с малката си кола до фермата, за да вземе мляко. Момчетата й помахаха и тя им помаха, Аз казах: „Кое е това момиче?” Те казаха: „Това е Флора Амусен”.
„Казах им: „Знаете ли, току що осъзнах, че ще се оженя за нея”.
Приятелите на Езра се разсмиват на заявлението му, казвайки: „Тя е твърде известна за едно фермерче”. Но това не го спира. „Това прави нещата още по-интересни” – отговаря той.
Флора Амусен, преди да се омъжи за Езра Тафт Бенсън
Скоро след този разговор Флора и Езра се срещат за пръв път в Уитни, където тя е поканена да отседне при една от братовчедките на Езра. Скоро след това Езра я кани на танци. Тя приема и последвалите срещи водят до това, което те по-късно наричат „прекрасно ухажване”. Но тяхното ухажване се прекъсва—и по много начини се увеличава,—когато Езра получава призование да отслужи пълновременна мисия в Британската мисия.
При подготовката за мисията на Езра, той и Флора говорят за тяхната връзка. Те искат приятелството им да продължи, но осъзнават и необходимостта Езра да служи като мисионер. „Преди да тръгна, Флора и аз решихме да си пишем писма само веднъж в месеца” – казва той. „Решихме писмата ни да вдъхват насърчение и увереност и да са пълни с новини. Така и направихме”8.
Двама мисионери
Британската мисия, която е много плодотворно поле за първите мисионери светии от последните дни, е различна за старейшина Бенсън и неговите колеги. Противници на Църквата в Британските острови, в това число някои свещеници, разбунват повсевместна омраза срещу светиите от последните дни, публикувайки статии, романи, пиеси и филми против мормоните. Старейшина Бенсън несъмнено е натъжен от горчивите чувства на хората към възстановеното Евангелие, но не позволява на такива изпитания да отслабят вярата му. Всъщност, той пише в дневника си за местните младежи, които преследват него и колегите му, като викат: „Мормони!” Неизказаният му отговор е: „Благодарен съм, че съм такъв”9.
Освен да споделя Евангелието с хората, които не са членове на Църквата, старейшина Бенсън служи и като свещенически ръководител и чиновник сред светиите от последните дни във Великобритания. Тези разнообразни възможности да служи водят до приятни преживявания, ярко контрастиращи на трудностите, пред които често е изправен. Старейшина Бенсън кръщава и потвърждава няколко души и помага на много повече да се доближат до Господ. Например, той разказва за случай, когато на едно специално събрание, организирано от верни членове на Църквата, е воден от Духа да говори по начин, който помага на приятелите на членовете да получат свидетелство, че Джозеф Смит е пророк Божий10. Описва как веднъж той и колегата му дават свещеническа благословия на една тежко болна жена, която се възстановява след около 10 минути11. Той се радва, когато като чиновник намира светии, чиито имена са в списъците на Църквата, но местните ръководители не знаят за тях12. Получава ценно обучение за ръководител, като служи под ръководството на двама президенти на мисия, които са също и членове на Кворума на дванадесетте апостоли: старейшини Орсън Ф. Уитни и Дейвид O. Маккей.
Старейшина Бенсън е благодарен за Господната закрила, докато проповядва Евангелието. Една вечер той и колегата му са заобиколени от разярена тълпа мъже, които заплашват да ги хвърлят в реката. Той се моли наум за помощ. Тогава, както разказва по-късно: „един едър непознат си проправи път към мен. Той ме погледна право в очите и каза със силен и ясен глас: „Млади момко, вярвам на всяка дума, която каза тази вечер”. Докато говореше той, около мен се освободи малък кръг. Това за мен бе директен отговор на молитвата. Тогава се появи един полицай”13.
Когато старейшина Бенсън не служи активно на другите, той „продължава напред като „се потапя в Книгата на Мормон”, особено на мисионерските преживявания на синовете на Мосия”14. Той получава утеха и подкрепа и чрез писмата от дома, за които казва: „препрочитах ги отново и отново”. Спомняйки си за мисията, той казва: „Майка и татко изливаха сърцата си в писмата си до мен и бяха истинска подкрепа за мен като млад мъж. Писмата на Флора бяха изпълнени с дух и насърчение, никога със сантиментални неща. Мисля че това увеличи моята любов и благодарност за нея повече от всичко друго”15.
Старейшина Бенсън е освободен от пълновременна мисионерска служба на 2 ноември 1923 г. Той си тръгва с нежелание, казвайки, че сбогуването със „скъпите добри светии” във Великобритания е „най-трудната част от мисията (му)”16. Все пак, той се радва на възможността да бъде отново със семейството си и очаква с нетърпение да се види с Флора.
Флора също очаква с нетърпение да види Езра. Но тя не само очаква скорошната възможност да прекара време с него. Тя наистина очаква с нетърпение реализирането на неговото бъдеще и потенциал. Откакто е млада жена, тя твърди, че иска „да се омъжи за фермер”17, и е щастлива за очевидното желание на Езра да се установи на семейната ферма в Уитни, щата Айдахо. Обаче, тя чувства, че той трябва първо да завърши образованието си. Тя казва по-късно: „Молих се и постих за Господната помощ да узная как мога да му помогна да е в най-голяма служба на околните. Осъзнах, че ако епископът ме сметне за достойна, той ще ме призове на мисия. Църквата бе на първо място за Езра, затова знаех, че няма да има нищо против”18.
Езра е изненадан, когато след подновяването на ухажването между Флора и него, тя му казва, че е приела призование да отслужи мисия на Хавайските острови. Тя е отделена на 25 август 1924 г. и заминава на следващия ден. Когато тя заминава, Езра записва в дневника си: „И двамата бяхме щастливи, защото знаехме, че бъдещето таи толкова много за нас и че тази раздяла ще бъде компенсирана по-късно. Въпреки това е трудно да видиш разбити надеждите си. Но въпреки че понякога си поплаквахме за това, ние получихме уверението от Него, който ни каза, че всичко това ще е за наше добро”19.
Наистина е за тяхно добро. Флора, по думите на нейния президент на мисия, е „много добра, енергична мисионерка”20, която отдава своето „сърце и душа, време и таланти за делото Господно”21. Тя ръководи организацията на Неделното училище за деца в някои области на мисията, преподава на деца в начално училище, служи в храма и участва в усилия по укрепването на местните светии от последните дни. Тя дори служи известно време като мисионерска колежка на овдовялата си майка, Барбара Амусен, която е призована на краткосрочна мисия. Заедно, тази двойка майка-дъщеря, се среща с един човек, който се е присъединил към Църквата преди години в САЩ, поради усилията на бащата на Флора, Карл Амусен. Той отдавна е отпаднал от активност в Църквата, но Флора и майка й го приобщават и му помагат да се завърне в Църквата22.
Докато Флора е далеч, Езра е зает. Той и брат му Орвал купуват семейната ферма и продължават образованието си. Известно време Езра посещава Университета Бригъм Йънг в Прово, щата Юта, докато Орвал остава в Уитни, за да се грижи за фермата. Те се споразумяват, че когато Езра завърши университета, ще се върне във фермата, докато Орвал отслужи мисия и завърши своето образование. Решен да завърши бързо УБЙ, Езра записва много натоварена програма. Той участва и в местни дейности на университета, включително танцувални забави, партита и театрални представления.
Езра Тафт Бенсън, когато се дипломира от Университета Бригъм Йънг през 1926 г.
Въпреки че Езра бива обявен за „Най-популярен мъж в УБЙ” през последната си година в университета, никоя млада жена не успява да откъсне вниманието му към Флора. По-късно той казва, че когато тя завършва мисията си през юни 1926 г., той „няма търпение” да я види, макар че твърди, че не я е „чакал” да се върне23. Той завършва с отличен успех само няколко месеца преди нейното завръщане.
Започване на съвместен живот
Един месец след като Флора се завръща от мисията си, тя и Езра обявяват годежа си. Някои хора продължават да се чудят на решението на Флора. Те не разбират защо толкова талантливо, богато и популярно момиче ще се примири с фермерско момче. Но тя продължава да твърди, че „винаги е искала да се омъжи за фермер”24. Eзра е „практичен, разумен и солиден” – казва тя. И отбелязва: „Той бе толкова мил с родителите си и знаех, че както уважава тях, ще уважава и мен”25. Тя осъзнава, че той е „нешлифован диамант” и казва: „Ще направя всичко по силите си, за да му помогна да го запомнят с добро не само в тази малка общност, но и по целия свят”26.
Флора и Езра са запечатани на 10 септември 1926 г. в храма Солт Лейк от старейшина Орсън Ф. Уитни от Кворума на дванадесетте апостоли. Единственото празненство след сватбата е закуска със семейството и приятелите. След закуската младото семейство заминава веднага с техния автомобил Форд, модел Т, за Еймс, Айова, където Езра е приет в магистърската програма по земеделска икономика на Колежа Айова Стейт по земеделие и механични изкуства (сега Университет Айова Стейт по наука и технологии).
По-голямата част от пътуването им е по неасфалтирани улици и през рядко населени места. По пътя си те прекарват осем нощи в една течаща палатка. Когато пристигат в Еймс, те наемат апартамент на една пресечка от университетското градче. Апартаментът е малък и семейство Бенсън споделят мястото с многобройно семейство хлебарки, но Езра казва, че „скоро това стана най-уютния дом, който човек може да си представи”27. Езра отново се посвещава на образованието си. След по-малко от година, след безброй часове учене, лекции и писане, той завършва магистърска степен. Двамата, сега очакващи първото си бебе, се връщат във фермата на семейство Бенсън в Уитни.
Балансиране на професионални възможности и църковни призования
Когато семейство Бенсън се връща в Уитни, Езра изцяло се заема с едежневните задачи във фермата, които включват доене на кравите, гледане на прасета и пилета и отглеждане на захарна тръстика, жито, люцерна и други посеви. Орвал е призован да отслужи пълновременна мисия в Дания.
След по-малко от две години местните ръководители предлагат на Езра работа като окръжен земеделски представител. Насърчен от Флора, Езра приема позицията, въпреки че това означава да напусне фермата и да се премести в близкия град Престън. Той наема един местен фермер да се грижи за фермата, докато се завърне Орвал.
Новите задължения на Езра включват съветване на местните фермери по въпроси, свързани с тяхната производителност. Повече от всичко той чувства, че фермерите се нуждаят от по-добри пазарни умения—нещо, което става още по-важно след началото на Голямата депресия и нещо, което той, със своето образование по земеделска икономика, е длъжен да осигури. Той насърчава фермерите да участват във фермерски кооперативи, което да им помогне да намалят разходите и да получат максимални цени за труда си28.
Уменията на Езра като земеделски ръководител водят до други възможности за работа. От 1930 г. до 1939 г. той работи като земеделски икономист и специалист към цикъла лекции и практически занятия за нестуденти, организирани от Университета на Айдахо в Бойси, столицата на щата Айдахо. Тези задължения прекъсват между август 1936 г. и юни 1937 г., когато семейство Бенсън се мести в Калифорния, за да може Езра да учи земеделска икономика в Университета на Калифорния в Бъркли.
Дори и притиснати от задълженията си на работа и у дома, Езра и Флора Бенсън намират време да служат в Църквата. В Уитни, Престън и Бойси те са призовани да учат и ръководят младежите29. Tе ентусиазирано приемат тези призования, вярвайки че „младежите са нашето бъдеще”30. Eзра получава възможност да помага за местната мисионерска работа31. В Бойси Eзра е призован да служи като съветник в колово президентство. Той продължава да изпълнява това призование, докато е със семейството си в Калифорния. Кол Бойси се разраства бързо и през ноември 1938 г. старейшина Meлвин Дж. Балард от Кворума на дванадесетте апостоли разделя кола на три кола. Езра Тафт Бенсън е призован да служи като един от коловите президенти.
През януари 1939 г. Езра е изненадан от предложението да бъде изпълнителен секретар към Националния съвет на фермерските кооперативи в столицата Вашингтон. Той се съветва с Флора за тази възможност. Тъй като е отделен за колов президент само преди два месеца, той се свързва и с Първото Президентство, за да попита за техния съвет. Те го насърчават да приеме тази позиция, така че той и семейството му се сбогуват с приятелите си в Бойси през март 1939 г. и се местят в Бетседа, щата Мериленд, близо до Вашингтон, окръг Колумбия. През юни 1940 г. той отново е призован да служи като колов президент, този път на новосформирания кол Вашингтон във Вашингтон, окръг Колумбия.
Любящо, сплотено семейство
Езра и Флора Бенсън винаги помнят вечната значимост на тяхната връзка един с друг и на връзките им с техните деца, техните остаряващи родители и техните братя и сестри. Наблягането им на сплотеността като семейство е винаги много повече от задължение, те наистина се обичат един друг и искат да са заедно—в този живот и за вечността.
Многото отговорности на Езра в църковни призования и професионалните ангажименти често го карат да отсъства от дома си. Понякога думите на малките деца подчертават този факт. Например, когато една неделя той отива на църковно събрание, дъщеря му Барбара казва: „Довиждане, тате. И се върни отново и ни посети по някое време”32. Трудно е за Флора да отгледа шестте им деца, когато съпругът й отсъства толкова често и понякога тя признава, че се чувства „самотна и малко обезкуражена”33. Въпреки това, тя цени ролята си на съпруга и майка и е доволна от отдадеността на съпруга й към Господ и семейството. В едно писмо до Езра тя пише: „Както винаги, дните, откакто ти тръгна, изглеждат като месеци. … (Но) ако всички мъже … обичаха и живееха съгласно религията си като теб, щеше да има много малко скръб и страдание. … Ти винаги си толкова отдаден на семейството си и готов по всяко време да окажеш помощ на хора в нужда”34.
Езра показва тази отдаденост винаги, когато си е вкъщи. Той отделя време за смях и игри с шестте си деца, да ги изслушва, да ги пита за мнението им по важни теми, да ги учи на Евангелието, да помага с домакинските задължения и да прекарва време насаме с всяко от тях. Децата намират утеха и сила в единната любов на родителите им към тях. (Тъй като семейството е толкова важно за Езра Тафт Бенсън, тази книга съдържа две глави с ученията му по темата. Тези глави, озаглавени „Бракът и семейството—постановени от Бог” и „Свещените призования на бащите и майките”, включват спомени на децата от семейство Бенсън за любящия дом на детството им.)
Призоваване като апостол
През лятото на 1943 г. Езра тръгва от Мериленд със сина си Рийд, за да обиколи няколко фермерски кооператива в Калифорния, като част от отговорностите му към Националния съвет на фермерските кооперативи. Той планира и да се срещне с църковни ръководители в Солт Лейк Сити и да посети роднини в Айдахо.
На 26 юли, след като са изпълнили целите на пътуването си, те се връщат в Солт Лейк Сити, преди да си тръгнат към вкъщи. Научават, че президент Дейвид O. Маккей, с когото Езра се е срещнал само две седмици преди това, го търси. Езра се обажда на президент Маккей, който му казва, че президент Хибър Дж. Грант, тогавашният президент на Църквата, иска да се срещне с него. Езра и Рийд са откарани с кола до лятната къща на президент Грант, на няколко минути от центъра на Солт Лейк Сити. Когато пристигат, „Езра веднага е заведен в спалнята на президент Грант, където възрастният пророк си почива. По молба на президента, Езра затваря вратата и пристъпва към него, сядайки на един стол до леглото. Президент Грант хваща дясната ръка на Езра с двете си ръце и, със сълзи на очи, казва просто: „Брат Бенсън, с цялото си сърце те поздравявам и се моля Божиите благословии да са с теб. Избран си да бъдеш най-младият член на Съвета на дванадесетте апостоли”35.
В дневника си Езра записва преживяването:
„Съобщението изглежда невероятно и поразително. … В продължение на няколко минути можех да кажа само: „О, президент Грант, не може да бъде!”, което вероятно съм повторил няколко пъти преди да успея да събера мислите си достатъчно, за да осъзная какво се е случило. … Той държа ръката ми дълго време и двамата проляхме сълзи. … Бяхме насаме около час, като повечето от времето ръцете ни бяха топло хванати. Въпреки че бе слаб, умът му бе ясен и буден и бях дълбоко впечатлен от неговия любящ, мил, смирен дух, докато изглежда се вглеждаше в душата ми.
Почувствах се съвсем слаб и недостоен, така че думите му на утеха и подкрепа, които последваха, бяха двойно оценени. Редом с други неща, той каза: „Господ има начин да увеличава усилията хората, които са призовани на ръководни позиции”. Когато в слабостта си успях да кажа, че обичам Църквата, той каза: „Знаем това и Господ иска мъже, които да дават всичко от себе си за Неговото дело”36.
След това интервю Езра и Рийд са откарани до дома на президент Маккей. На път за там, Езра не споделя нищо за преживяването си с президент Грант и Рийд не го пита. Когато пристигат в дома на семейство Маккей, президент Маккей казва на Рийд какво се е случило. Тогава Езра и Рийд се прегръщат.
Езра е неспокоен тази нощ, когато той и Рийд започват пътуването си с влак към дома. На следващия ден той се обажда на Флора и й казва за призованието си на апостол. „Тя каза колко прекрасно е това и изрази пълната си увереност, че мога да се справя” – припомня си той. „Беше успокоително да говоря с нея. Тя винаги е показвала повече вяра в мен, отколкото имам аз за себе си”37.
През следващите няколко седмици Езра и Флора се подготвят за преместване в Юта и Езра прави всичко възможно, за да осигури гладък преход за своя приемник в Националния съвет на фермерските кооперативи. Той и Спенсър У. Кимбъл са подкрепени за членове на Кворума на дванадесетте апостоли на 1 октомври 1943 г. и са ръкоположени за апостоли на 7 октомври, като старейшина Кимбъл първи е ръкоположен.
Така започва служението на старейшина Езра Тафт Бенсън като един от „специалните свидетели за името Христово по целия свят” (У. и З. 107:23).
Кворума на дванадесетте апостоли, между октомври 1950 г. и април 1951 г. Прави, от ляво надясно: Делбърт Л. Стейпли; Хенри Д. Мойл; Матю Каули; Марк И. Питърсън; Харолд Б. Лий; Езра Тафт Бенсън; Спенсър У. Кимбъл. Седнали, от ляво надясно: Джон А. Уидтсоу; Стивън Л. Ричардс; Дейвид O. Маккей, президент на Кворума на дванадесетте; Джозеф Фийлдинг Смит, действащ президент; Джозеф Ф. Мерил; Aлбърт E. Бауън.
Предоставяне на храна, дрехи и надежда в следвоенна Европа
На 22 декември 1945 г. президент Джордж Албърт Смит, тогавашният президент на Църквата, свиква специално събрание за Първото Президентство и Кворума на дванадесетте апостоли. Той обявява, че Първото Президентство се чувства вдъхновено да изпрати един апостол, който да председателства над Европейската мисия и да ръководи усилията на Църквата там. Втората световна война е приключила по-рано същата година и много европейски народи тепърва започват да се възстановяват от масовите разрушения на войната. Първото Президентство чувства, че старейшина Езра Тафт Бенсън е подходящ за тази задача.
Тази новина идва като „голям шок” за старейшина Бенсън, който е най-новият и най-младият член на кворума. Подобно на призованието за мисия на баща му преди 34 години, това назначение ще изисква той да се раздели с младото си семейство. Първото Президенсттво не може да каже колко дълго ще отсъства той. Обаче той ги уверява, че жена му и децата му ще го подкрепят и изразява желанието си да служи38. Той по-късно описва назначението, което е приел:
„Величината му изглеждаше изумителна. Те (Първото Президентство) ни възложиха задача, състояща се от четири точки: Първо, да се занимаваме с духовните дела на Църквата в Европа; второ, да осигурим храна, облекло и завивки за бедстващите светии във всички части на Европа; трето, да ръководим повторното организиране на отделните мисии в Европа; и четвърто, да подготвим завръщането на мисионерите в тези страни”39. Но президент Смит му дава следното успокоително обещание: „Изобщо не се притеснявам за теб. Ще си също толкова в безопасност, както и където и да е другаде по света, ако се грижиш за себе си и ще успееш да извършиш велико дело”40.
Старейшина Бенсън описва преживяването, когато споделя новината със съпругата си и децата си: „В един приятен и въздействащ разговор със съпругата ми, осветен от сълзи, Флора изрази любяща благодарност и ме увери за цялостната си подкрепа. На вечеря казах на децата, които бяха изненадани, развълнувани и изцяло предани”41.
Когато старейшина Бенсън и колегата му Фредерик У. Бабъл пристигат в Европа, те са натъжени от болестите, бедността и опустошението, които виждат навсякъде около себе си. Например, в едно писмо до Флора, старейшина Бенсън разказва за майки, които са благодарни да получат за подарък сапун, игли и конци и един портокал. Те не били виждали такива неща от години. Старейшина Бенсън вижда, че поради оскъдните дажби, които са им давани в миналото, те са „гладували, за да се опитват да дават повече на децата си в духа на истинското майчинство”42. Той разказва за църковни събрания в „бомбардирани сгради” и в „почти пълен мрак”43. Разказва за бежанци—„бедни, нежелани души, … пропъдени от някога щастливите си домове към неизвестни дестинации”44. Той също разказва за чудеса посред страховитите последствия от войната.
Едно чудо е видно в живота на светиите от последните дни из цяла Европа. На път към Европа, старейшина Бенсън се чуди как ще го приемат светиите. „Дали сърцата им ще са изпълнени с горчивина? Дали ще има омраза? Дали ще са се озлобили срещу Църквата?” Той е вдъхновен от това, което открива:
„Докато гледах техните измъчени лица, бледи, слаби, много от тези светии облечени в дрипи, някои от тях боси, аз виждах светлината на вяра в очите им, когато казваха свидетелство за божествеността на това велико дело от последните дни и изразяваха благодарност за благословиите Господни. …
Открихме, че нашите членове са се справили по един чуден начин. Тяхната вяра бе силна, тяхната отдаденост нарастнала, а тяхната преданост ненадмината. Заварихме много малко огорчение или отчаяние, ако изобщо имаше такова. Цареше дух на сплотеност и братство, които се простираха от мисия на мисия и, докато пътувахме, светиите ни молеха да предадем поздравите им на техните братя и сестри в други страни, въпреки че народите им са били във война само преди няколко месеца. Дори бежанците „пееха песните на Сион с … плам” и „коленичеха заедно за молитва вечер и сутрин и свидетелстваха … за благословиите на Евангелието”45.
Друго чудо е силата на църковната програма по благосъстоянието. Това усилие, което започва по-малко от десет години преди това, спасява живота на много светии от последните дни в Европа. Светиите са благословени, защото те самите са прегърнали принципа на благосъстоянието. Те си помагат един на друг в нуждите си, споделят храна, облекло и други стоки и дори засаждат зеленчукови градини в бомбардирани сгради. Те също са благословени, защото светии от последните дни от други части на света даряват стоки, за да им помогнат—приблизително 2 000 тона. Старейшина Бенсън разказва за това как църковни ръководители ридаят при вида на основни храни, които могат да раздадат на местните членове и казва, че е говорил пред конгрегации, в които приблизително 80 процента от носеното облекло е изпратено чрез програмата по благосъстоянието46. На една реч в обща конференция, която изнася скоро след завръщането си у дома, той казва: „Мои братя и сестри, нуждаете ли се от допълнително доказателство за необходимостта от тази програма и вдъхновението зад нея? … Казвам ви, Бог ръководи тази програма. Тя е вдъхновена”47!
Старейшина Бенсън, вдясно, инспектиращ помощи по благосъстоянието в Берген, Норвегия.
Старейшина Бенсън и брат Бабъл преживяват още едно повтарящо се чудо, когато Господ отваря пътя пред тях, за да могат да пътуват из съсипаните от войната народи в Европа. Отново и отново старейшина Бенсън моли военни служители за разрешение да влезе в определени региони, за да се срещне със светии и да раздаде помощи. Отново и отново той получава на практика един и същ отговор от тези ръководители и от други хора: „Не осъзнавате ли, че тук имаше война? Никакви цивилни пътници не могат да влязат”. Отново и отново, след като поглежда в очите тези ръководители и спокойно им обяснява мисията си, той и брат Бабъл получават разрешение да пътуват и да извършат това, за което Господ ги е изпратил48.
След около 11 месеца старейшина Бенсън е сменен от старейшина Алма Сон, помощник на Дванадесетте, който служи в Европа със съпругата си Леона. Брат Бабъл остава, за да помага на семейство Сон. От момента, когато старейшина Бенсън напуска Солт Лейк Сити на 29 януари 1946 г. до времето, когато се връща там на 13 декември 1946 г., той пропътува общо 98 550 км. Старейшина Бенсън чувства, че мисията му има успех, но бързо казва: „Знам източника на успеха, който съпътстваше работата ни. Никога не съм чувствал, че е възможно за мен или някой от спътниците ми да изпълним мисията, за която сме изпратени, без напътстващата сила на Всевишния”49. Успехът на мисията може да се види в силата на Църквата в европейските нации, новоорганизирана и растяща. Успехът може да се види и в живота на отделните светии—хора като човека, който веднъж се обръща към президент Томас С. Монсън, много години след това, на едно събрание в Цвикау, Германия. Той моли президент Монсън да предаде поздрави на Езра Тафт Бенсън. Тогава той възкликва: „Той спаси живота ми. Даде ми храна да ям и дрехи, които да облека. Даде ми надежда. Бог да го благослови!”50
Патриотизъм, политика и служба за правителството на САЩ
Докато старейшина Бенсън е далеч от дома, си припомня за нещо, което е ценил през младежките си години: гражданството си в Съединените Американски Щати. От баща си, Джордж Тафт Бенсън младши, той се научава да обича родната си страна и принципите, на които е основана. Той научава, че Конституцията на Съединените Американски Щати—документът, който ръководи законите в тази държава—е създадена от вдъхновени мъже. Той цени правото на глас и винаги си спомня за един разговор, който е провел с баща си след едни избори. Джордж публично подкрепя един кандидат и дори се моли за този човек в семейните молитви. След като Джордж научава, че неговият кандидат е загубил изборите, Езра го чува да се моли за човека, който е спечелил. Езра пита баща си защо се моли за кандидата, който не е неговият избор. „Сине – отговаря Джордж, – мисля, че той ще се нуждае от молитвите ни дори повече от подкрепения от мен кандидат”51.
През април 1948 г. старейшина Бенсън изнася първата си от много речи на обща конференция, която набляга на „пророческата мисия” на Съединените Щати и важността на свободата. Той свидетелства, че Господ е подготвил Съединените Щати „да бъдат люлката на свободата”, за да може Евангелието да бъде възстановено там52. „Ние сме последователи на Княза на мира – казва той към края на речта, – и трябва повторно да посветим живота си на разпространяването на истината и запазването на … свободата”53. В следващи речи той говори за Съединените Американски Щати като за „Господната база на действие в тези последни дни”54.
Старейшина Бенсън предупреждава за заплахите за свободата в Съединените Щати и по целия свят. Той често говори със сила против „тираничните човешки системи” на управление, „които противоречат на вечните принципи”55. Той също предупреждава за други влияния, които застрашават свободата, включително безнравственото забавление, непочитане на Господния ден, самодоволството и лъжливите учения56. Той насърчава светиите от последните дни по целия свят да използват влиянието си да помогнат да бъдат избирани на публични постове разумни и добри хора57. Той заявява: „Ефективното проповядване на Евангелието може да процъфти само в атмосфера на свобода. Да, ние всички казваме, че обичаме свободата. Но това не е достатъчно. Ние трябва да защитаваме и предпазваме това, което обичаме. Трябва да запазим свободата”58.
На 24 ноември 1952 г. силно патриотичните думи на старейшина Бенсън са подложени на изпитание, когато получава предложение да служи на страната си. Той пътува до Ню Йорк Сити, по покана на Дуайт Д. Айзенхауер, който току-що е избран за президент на Съединените Щати. Президент Айзенхауер избира старейшина Бенсън да служи в кабинета му—да бъде един от близките му съветници—в позицията си на министър на земеделието за цялата страна. Старейшина Бенсън е поласкан от вниманието. „Но – казва той по-късно, – аз не исках тази работа. … Никой съзнателно, си казвах аз, не би искал да бъде министър на земеделието във време като това. … Знаех какво включва този пост: разгорещените престрелки, голямото напрежение, заплетените проблеми. …
Но не само проблемите и напрежението ме притесняваха. Всички имаме такива. Подобно на много американци, аз не желаех активно да навляза в политиката. Разбира се, исках да видя мъже с висши идеали и добър характер, които да бъдат избрани и назначени да управляват правителството, но това бе съвсем различно от това аз самият да се гмурна в това. …
Най-вече, разбира се, аз бях повече от доволен от работата, която вече вършех като член на Съвета на дванадесетте. … Нито съм желал, нито възнамерявах да променя това”59.
Преди да отиде да се срещне с президент Айзенхауер, старейшина Бенсън търси съвет от президент Дейвид O. Маккей, тогавашния президент на Църквата. Президент Маккей му казва: „Брат Бенсън, умът ми е ясен по този въпрос. Ако в правилния дух ти се даде възможност, мисля, че трябва да я приемеш”60. Този пряк съвет, съчетан с основното желание на старейшина Бенсън да „се бори ефективно за вярванията си като американец”, му причинява, както я нарича, „вътрешна борба”61.
Когато г-н Айзенхауер и старейшина Бенсън се срещат за първи път, на президента не му отнема дълго да предложи на старейшина Бенсън позицията на министър на земеделието. Старейшина Бенсън незабавно изброява причините, поради които може да не е правилния човек за тази задача, но президент Айзенхауер не отстъпва. Той казва: „Имаме да вършим работа. Честно казано, когато започна напрежението, не исках да съм президент. Но не можеш да откажеш да служиш на Америка. Искам те в моя екип и не можеш да кажеш не”62.
„Това беше” – спомня си старейшина Бенсън. Условията на съвета на президент Маккей са спазени. Въпреки, че вече бях получил от моята Църква това, което за мен бе по-велика чест от тази, която може да предложи правителството, и му казах това, аз приех отговорността да стана министър на земеделието, за да служа не по-малко от две години—ако ме иска толкова дълго”63.
Незабавно след приемането на позицията, старейшина Бенсън придружава президент Айзенхауер на пресконференция, където назначението му бива обявено пред нацията. Веднага след като приключва пресконференцията, той се връща в хотела си. Той се обажда на Флора и й казва, че президент Айзенхауер го е помолил да служи и че е приел поканата.
Тя отвръща: „Знаех, че ще го направи. И знаех, че ти ще приемеш”.
Той обяснява: „Това ще е ужасна отговорност—и ужасно много проблеми и за двама ни”.
„Знам – казва тя, – но изглежда това е Божията воля”64.
Старейшина Бенсън, даващ клетва за министър на земеделието на Съединените Щати пред Председателя на върховния съд, Фред M. Винсън, докато президент Дуайт Д. Айзенхауер наблюдава.
Както и очаква старейшина Бенсън, неговата работа като министър на земеделието е бурно преживяване за него и семейството му. Но той настоява, че не се опитва „да печели конкурс за популярност”—че просто иска „да служи на земеделието и да служи на Америка”65—и следва това лично обещание: „Добра стратегия е да защитаваш правилното, дори и да не е популярно. Вероятно трябва да кажа, особено, когато не е популярно”66. За негов късмет, той не се интересува от популярност. Макар и да остава непоклатим и верен на убежденията си, неговата популярност сред политиците и гражданите варира драстично. Понякога хората искат да го свалят от позицията му на министър на земеделието67. В други случаи, хората казват, че той би бил добър избор за вицепрезидент на Съединените Щати68.
Дори и в ролята си на правителствен ръководител, старейшина Бенсън не крие християнските си идеали, свидетелството си за възстановеното Евангелие и отдадеността си към Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Когато и да ръководи събрание със колегите си в Земеделския отдел, събранието започва с молитва69. Той изпраща на президент Айзенхауер откъси от Книгата на Мормон, които пророкуват съдбата на Съединените Американски Щати, а самият президент казва по-късно, че ги е прочел „с най-голям интерес”70. Той раздава Книгата на Мормон и на много други световни ръководители71. През 1954 г. Едуард Р. Мъроу, известен телевизионен новинарски репортер в Съединените Щати, моли старейшина Бенсън за позволение да представи семейство Бенсън в една програма в петък вечер, наречена „Лице в лице”. Старейшина и сестра Бенсън първоначално отказват, но по-късно се съгласяват, след като се вслушват в сина си Рийд, който вижда това като голяма мисионерска възможност. На 24 септември 1954 г. хората от цялата страна гледат на живо нерепетирана семейна домашна вечер в дома на семейство Бенсън. Г-н Мъроу получава повече поща от почитатели, в резултат на тази програма, отколкото от която и да е друга. Хора от цялата страна и от най-различни религии пишат, за да благодарят на семейство Бенсън за техния блестящ пример72.
Старейшина Бенсън служи като министър на земеделието в продължение на осем години, целият период, през който президент Айзенхауер ръководи Съединените Щати. Президент Маккей казва, че работата на старейшина Бенсън „ще остане завинаги в полза на Църквата и на нацията”73. Старейшина Бенсън гледа на тези години под прожекторите на нацията и казва: „Обичам тази велика земя. За мен беше чест да служа”74. Той също коментира: „Ако трябваше да го направя отново, бих го направил по същия начин”75. Като гледа напред към продължаването на службата си като апостол, той казва: „Сега посвещавам времето си на единственото нещо, което обичам повече от земеделието”76.
Въпреки че правителствената служба на старейшина Бенсън приключва през 1961 г., неговата любов към страната му и принципа на свободата продължава. В много от речите си на общи конференции той говори по тези теми. Той говори за Съединените Американски Щати като за „страна, която обича с цялото си сърце”77. Той казва също: „ценя патриотизма и любовта към страната по всички земи”78. Когато съветва всички светии от последните дни да обичат страните си, той учи: „Патриотизмът е повече от размахване на знаме и смели думи. Той е в това как реагираме на публични теми. Нека повторно се посветим като патриоти в най-истинския смисъл”79. „За разлика от политическия опортюнист, истинският политик цени принципа над популярността и работи да създаде популярност за онези политически принципи, които са разумни и справедливи”80.
Специален свидетел за Христовото име
Като апостол на Господ Исус Христос, старейшина Езра Тафт Бенсън се подчинява на заповедта да „иде … по целия свят и (да) проповядва благовестието на всяка твар” (Maрка 16:15) и да „отвор(и) вратата чрез оповестяването на евангелието на Исус Христос” (У. и З. 107:35). Той служи в много части на света, като обикаля мисии и учи хората.
Той цени привилегията да се среща със светии от последните дни. В една реч на обща конференция той коментира: „Понякога, като се връщах от посещения в коловете, аз казвах на жена си, че не знам какво точно ще е в небесата, но не бих искал нищо по-прекрасно от това да имам удоволствието и радостта да общувам с мъже и жени като тези, които срещам сред ръководителите на коловете и районите на Сион и мисиите по земята. Наистина сме богато благословени”81. В друга реч той казва: „В Църквата има един истински дух на братство и задружност. Това е много силно, някак си неосезаемо, но много истинско. Чувствам го, както и колегите ми, когато пътуваме из коловете и районите на Сион и из мисиите по света. … Винаги го има това усещане за задружност и братство. То е едно от сладките неща, свързани с членството в Църквата и царството Божие”82.
Старейшина Бенсън обича и да споделя свидетелството си за Спасителя с хора от други религии. Например, през 1959 г. той отива със сестра Бенсън и четирима членове на земеделския отдел на Съединените щати на обиколка из седем страни, включително Съветския съюз. Въпреки че е там поради позицията си на министър на земеделието, неговото апостолско свидетелство докосва сърцата на мнозина. Той разказва:
„На път към летището през последната ни вечер в Москва аз споменах … на един от водачите ни разочарованието, че не сме имали възможността да посетим църква в Русия. Той каза няколко думи на шофьора, колата зави по средата на булеварда и в крайна сметка спряхме пред една стара измазана сграда на една тъмна, тясна паважна странична улица, недалеч от Червения площад. Това бе Централната баптистка църква.
Беше дъждовна, мрачна октомврийска вечер, определено студена. Но когато влязохме в църквата, открихме я пълна, хората седяха във фоайето, на входа, дори на улицата. Научихме, че винаги в неделя, вторник и четвъртък се струпват такива тълпи.
Огледах лицата на хората. Много от тях бяха на средна възраст и по-възрастни, но и изненадващо много бяха млади. Около четири от всеки пет бяха жени, повечето със забрадки на главите си. Бяхме поканени на едно място до амвона. …
Свещеникът каза няколко думи и после органът изсвири няколко акорда и започна химн, който всички запяха. Чуването на хиляда до 1500 гласа, пеещи там, стана едно от най-впечатляващите преживявания през целия ми живот. В общата ни вяра като християни, те ни докоснаха с приветствено послание, което измести всички различия в езика, политическата система и историята. И докато се опитвах да възстановя равновесие при цялата тази емоция, свещеникът ме помоли чрез преводач, който беше там, да се обърна към конгрегацията.
Отне ми миг на трудна борба, за да овладея чувствата си достатъчно, за да приема. Тогава аз казах: „Много мило да ме помолите да ви поздравя.
Нося ви поздрави от милионите религиозни хора в Америка и по целия свят”. Изведнъж стана най-естественото нещо на света да говоря на тези християни за най-свещените истини, известни на човека.
„Нашият Небесен Отец не е далеч. Той може да е много близо до нас. Бог е жив, знам че е жив. Той е наш Отец. Исус Христос, Изкупителят на света, се грижи за тази земя. Той ще ръководи всички неща. Не се бойте, спазвайте заповедите Му, обичайте се един друг, молете се за мир и всичко ще е наред”.
Докато се превеждаше всяко от изреченията, аз видях как жените вадят носните си кърпички и както каза един наблюдател, започнаха да „ги развяват като майка, която се прощава завинаги с единствения си син”. Главите им енергично кимаха, докато казваха я, я, я! (да, да, да!). Тогава забелязах за пръв път, че дори галерията бе пълна и много хора стояха до стените. Погледнах една възрастна жена пред мен, с глава покрита с обикновена стара забрадка, на раменете шал, остарялото й набръчкано лице спокойно от вяра. Заговорих направо на нея.
„Този живот е само част от вечността. Ние живяхме като духовни деца на Бог, преди да дойдем тук. Отново ще живеем с Него, след като напуснем този живот. Христос разчупи оковите на смъртта и бе възкресен. Всички ние ще бъдем възкресени.
Вярвам силно в молитвата. Знам, че е възможно да се достигне и отключи тази Невидима Сила, която ни дава сила и такава опора в случай на нужда”. При всяко изречение, което казвах, старата глава кимаше в съгласие. Макар и да беше стара, немощна и сбръчкана, тази жена бе красива в своята отдаденост.
Не помня всичко, което казах, но си спомням как се почувствах издигнат, вдъхновен от вглъбените лица на тези мъже и жени, които толкова непоклатимо доказваха вярата си в Бога, Комуто служеха и обичаха.
В заключение казах: „Оставям ви моето свидетелство като дългогодишен църковен служител, че истината ще пребъде. Времето е на страната на истината. Бог да ви благослови и да ви пази през всичките дни на живота ви, се моля аз в името на Исус Христос, амин”.
С това аз приключих тази накъсана кратка реч, защото не можех да кажа повече, и седнах. Тогава цялата конрегация започна да пее един химн, който ми е любим от детството ми: „Бог да бъде с вас, довиждане”. Тръгнахме си от църквата, докато те пееха и докато вървяхме към изхода, те махаха с кърпички за сбогом—изглежда всички 1500 ни махаха, докато си тръгвахме.
Имал съм привилегията да говоря пред много църкви по всички краища на света, но влиянието на това преживяване е почти неописуемо. Докато съм жив, няма да забравя тази вечер.
Рядко, ако изобщо ми се е случвало, съм чувствал такова единство с човечеството и неугасимото желание на човешкото сърце за свобода, толкова силно, като в този момент. …
Прибрах се (вкъщи), решен да разказвам често тази история—защото тя показва как духът на свободата, духът на братството и религиозният дух продължават, независимо от всички усилия те да бъдат разрушени”83.
Президент на Кворума на дванадесетте апостоли
На 26 декември 1973 г. старейшина Бенсън получава неочакваната новина, че президентът на Църквата, президент Харолд Б. Лий е починал внезапно. При смъртта на президент Лий съветниците в Първото Президенство заемат местата си в Кворума на дванадесетте. Четири дни по-късно, Спенсър У. Кимбъл е отделен за президент на Църквата, а Езра Тафт Бенсън е отделен като президент на Кворума на дванадесетте апостоли. При тази отговорност президент Бенсън получава допълнителни административни задължения. Той председателства на седмичните събрания на кворума и координира работата на братята си, включително техните назначения да председателстват на колови конференции и обиколки на мисии и да призовават колови патриарси. Той има и някои отговорности над други висши ръководители. Човек от административния персонал поема чиновническите задачи, за да помогне на него и братята му да организират работата84.
На едно събрание в Кворума на дванадесетте президент Бенсън споделя мислите си относно службата като техен президент: „Много съм загрижен за тази велика отговорност—не чувство на страх, защото знам, че не можем да се провалим в тази работа … ако дадем най-доброто от себе си. Знам, че Господ ще ни подкрепя, но съм загрижен, че трябва да ръководя група мъже като вас—специални свидетели за Господ Исус Христос”85.
Президент Бенсън съчетава това смирение с характерната му смелост и настоятелност за усърдна работа. Той често възлага отговорности на други, за да имат възможности да служат. Той очаква най-доброто от онези, които ръководи, също както очаква най-доброто от себе си. Но въпреки че е взискателен, той е мил. Изслушва мненията на неговите братя, насърчава открито обсъждане по време на събранията на кворума. Старейшини Бойд K. Пакър, Ръсел М. Нелсън и Далин Х. Оукс, които са младши членове на Кворума на дванадесетте под негово ръководство, казват, че той винаги ги е насърчавал да споделят мненията си, дори и ако идеите им се различават от неговите86.
Членовете на Кворума на дванадесетте научават, че ръководенето от страна на президент Бенсън е основано на непро- менливи принципи. Например, той често казва: „Помнете, братя, в това дело е важен Духът”87. И той има само един стандарт, с който измерва всички решения на кворума: той пита: „Кое е най-добро за царството?” Старейшина Марк Е. Питърсън, който служи с него в Кворума на дванадесетте, казва: „Отговорът на този въпрос бе решаващият фактор за всеки важен въпрос, който бе поставян пред президент Езра Тафт Бенсън през целия му живот”88.
Президент на Църквата
Президент Спенсър У. Кимбъл умира на 5 ноември 1985 г., след продължително боледуване. Ръководенето на Църквата сега лежи на Кворума на дванадесетте апостоли, като президент Езра Тафт Бенсън е негов президент и старши член. Пет дни по-късно, на тържествено и почтително събрание на Кворума на дванадесетте в храма Солт Лейк, президент Бенсън е отделен като президент на Църквата. Той е вдъхновен да помоли президент Гордън Б. Хинкли да служи като негов първи съветник в Първото Президентство и президент Томас С. Монсън да служи като негов втори съветник.
Президент Бенсън със съветниците си в Първото Президентство: Президент Гордън Б. Хинкли (вляво) и президент Томас С. Мoнсън (вдясно)
Президент Бенсън знае за крехкото здраве на президент Кимбъл и се надява, че физическата сила на неговия приятел ще бъде подновена. „Това бе ден, който не бях очаквал” – казва президент Бенсън на пресконференция скоро след като е отделен като президент на Църквата. „Съпругата ми Флора и аз непрекъснато се молехме дните на президент Кимбъл на тази земя да бъдат удължени и да се извърши още едно чудо за него. Сега, след като Господ се е произнесъл, ще направим най-доброто по силите ни, под Неговото напътстващо ръководство, да придвижим делото по земята”89.
На първата си реч на обща конференция като президент на Църквата, президент Бенсън споделя какво ще бъде основното нещо за придвижването напред на Господното дело. „В днешно време – заявява той, – Господ е разкрил необходимостта да се наблегне отново на Книгата на Мормон”90.
Като член на Кворума на дванадесетте, президент Бенсън често проповядва за важността на Книгата на Мормон91. Като президент на Църквата, той обръща дори още по-голямо внимание на това. Той заявява, че „цялата Църква е под осъждение”, защото светиите от последните дни не изучават достатъчно Книгата на Мормон или не обръщат достатъчно внимание на ученията й. Той казва: „Книгата на Мормон не е била и все още не е центъра на личното ни изучаване, семейното преподаване, проповядването и мисионерската работа. Трябва да се покаем за това”92. Той често цитира заявлението на пророка Джозеф Смит, че човек „се приближава по-близо до Бога, спазвайки нейните наставления, отколкото чрез която и да било друга книга”93, и пояснява това обещание. „В тази книга има една сила – казва той, – която ще започне да се влива в живота ви в момента, когато започнете сериозно да изучавате книгата”94. Той насърчава светиите от последните дни да „залеят земята и живота си с Книгата на Мормон”95.
По целия свят светии от последните дни се вслушват в този съвет от техния пророк. В резултат на това те са укрепени, лично и заедно96. Президент Хауърд У. Хънтър казва: „Ще погледне ли някое поколение, включително още неродените, към управлението на президент Езра Тафт Бенсън, без веднага да си помисли за неговата любов към Книгата на Мормон? Вероятно никой президент на Църквата, от пророка Джозеф Смит насам, не е правил повече, за да преподава истините на Книгата на Мормон, да я направи ежедневно обучение за всички членове на Църквата и да „залее земята” чрез нейното разпространение”97.
Тясно свързано със свидетелството на президент Бенсън за Книгата на Мормон е свидетелството му за Исус Христос. Във време, когато много хора отричат „божествеността на Спасителя”, той настоява, че „тази божествено вдъхновена книга е ключовият камък при свидетелстването пред целия свят, че Исус е Христос”98. От ръкополагането си като апостол през 1943 г., президент Бенсън служи усърдно като свидетел за това, че Спасителят наистина живее. Като президент на Църквата, той свидетелства за Исус Христос и Неговото Единение с подновена енергия и настойчивост. Той увещава светиите да бъдат „ръководени от Христос” и да бъдат „погълнати в Христос”99, да „живеят, съсредоточени в Христа”100. Когато говори за Спасителя, той казва: „С цялата си душа Го обичам”101.
Президент Бенсън преподава и други теми с настойчивост и сила. Той предупреждава за опасностите на гордостта. Той свидетелства за вечната значимост на семейството. Той преподава принципи на вяра и покаяние и подчертава нуждата от отдадена мисионерска работа.
Въпреки че не говори извън Съединените Американски Щати толкова често, както преди това в служението си, той отбелязва 200 години от подписването на конституцията на Съединените Щати, като говори по темата по време на общата конференция на Църквата през октомври 1987 г. И продължава да обича свободата и истинския патриотизъм по целия свят. В края на 80-те и началото на 90-те години на 20-ти век, той се радва на новините, че Берлинската стена е разрушена и че хората в Русия и Източна Европа получават по-голяма свобода, с правителства, които са по-отворени към религиите102.
Президент Бенсън изнася поредица от речи към конкретни групи членове на Църквата. От април 1986 г. той подготвя речи, насочени към младите мъже, младите жени, майките, домашните учители, бащите, несемейните пълнолетни мъже, несемейните пълнолетни жени, децата и възрастните. Както казва президент Хауърд У. Хънтър: „Той говори на всички и е загрижен за всички. Той говори на жените в Църквата и на мъжете. Той говори на възрастните. Той говори на онези, които са несемейни, на младежите и обича да говори на децата в Църквата. Той дава прекрасен, личен съвет към всички членове, независимо от личните им обстоятелства. Тези речи ще продължат да ни подкрепят и насочват, докато размишляваме над тях още дълги години”103.
Президент Бенсън се разплаква, когато получава писмо от едно семейство, което е повлияно от една от тези речи. В писмото един млад баща обяснява, че той и съпругата му гледали по телевизията общата конференция. Техният тригодишен син си играел в съседна стая, където по радиото се чувала конференцията. След като чули речта на президент Бенсън към децата, майката и бащата влезли в стаята, където си играел синът им. Малкото момче „докладва с вълнение: „Този човек по радиото каза, че дори и когато правим грешки, нашият Небесен Отец пак ни обича”. Тези прости думи – казва бащата, – оставиха траен и смислен белег върху нашия малък син. И днес мога да го попитам какво е казал президент Бенсън и да получа същия ентусиазиран отговор. За него е утеха да знае, че има мил и любящ Отец в небесата”104.
Скоро след общата конференция през 1988 г. президент Бенсън претърпява удар, който прави невъзможно за него да говори публично. Той посещава известно време общи конференции и други публични събирания. На конференциите през 1989 г. неговите съветници четат речи, които той е приготвил. От 1990 г. неговите съветници предават поздравите му към светиите и цитират негови минали речи. Априлската конференция през 1991 г. е последната, която той посещава. Оттогава нататък той физически не е способен да прави повече от това да гледа конференцията по телевизията105.
Президент Гордън Б. Хинкли си спомня: „Както можеше да се очаква, тялото му започна да отслабва с възрастта. Не можеше да върви като преди. Не можеше да говори като преди. Имаше един постоянен спад, но той все още бе избраният пророк Господен, до края на живота си”106. Президент Хинкли и президент Томас С. Монсън ръководят Църквата с властта, която президент Бенсън им е възложил, но Църквата никога не започва нови инциативи, без знанието и одобрението на президент Бенсън107.
Докато президент Бенсън отслабва физически, здравето на Флора също се влошава и тя умира на 14 август 1992 г. По-малко от две години след това, на 30 май 1994 г., той се присъединява към нея и тленните му останки са погребани до нейните в любимия им Уитни. На погребението на президент Бенсън президент Монсън си припомня: „Той ми каза веднъж: „Брат Монсън, запомни, че независимо от това какво би предложил някой друг, аз желая да бъда погребан в Уитни, щата Айдахо”. Президент Бенсън, днес изпълняваме това желание. Неговото тяло ще отиде в Уитни, но неговият вечен дух отиде у дома при Бог. Несъмнено той се радва със семейството си, приятелите си и възлюбената си Флора. …
Момчето орач, което стана Божий пророк, си отиде у дома. Бог да благослови паметта му”108.