Благословиите на поклонението
От епископ Дийн M. Дейвийс
Първи съветник в Председателстващото епископство
Поклонението е съществена и централна част от нашия духовен живот. То е нещо, за което трябва да копнеем, което търсим и се стремим да изпитваме.
Неговото посещение
Едно от най-забележителните и специални преживявания, записвани в Светите Писания, е историята за Спасителя, който посещава хората на Американския континент след Своята смърт и Възкресение. Хората преживяват толкова голямо унищожение, че „цялата земя се обезобраз(ява)“1. Летописът за тези събития разказва, че след случилото се има непрестанен плач сред всички хора2 и насред своята голяма скръб те жадуват за изцеление, мир и спасение.
Когато Спасителят слиза от небесата, хората два пъти коленичат в нозете Му. Първият път е, когато Той казва с божествена власт:
„Ето, Аз съм Исус Христос, за Когото пророците свидетелстваха, че ще дойде в света.
И ето, Аз съм светлината и животът на света“3.
След това Той кани присъстващите: „Станете и елате при Мене, за да поставите ръце в ребрата Ми, също и за да почувствате белезите от гвоздеите на ръцете Ми и на нозете Ми, за да узнаете, че Аз съм Богът Израилев и Богът на цялата земя и че бях предаден на смърт заради греховете на света …
И когато всички те бяха пристъпили напред и бяха станали сами свидетели, те извикаха в един глас, казвайки:
Осанна! Благословено да е името на Всевишния Бог!“4
И тогава, за втори път „паднаха в нозете на Исуса“. Но този път са имали цел, защото научаваме, че те „Му се поклониха“5.
Наши дни
По-рано тази година имах за задача да посетя един кол в западната част на Съединените щати. Беше обикновена неделя, обикновено събрание, с обикновени членове на Църквата. Наблюдавах как хората влизаха в сградата за събрания и благоговейно сядаха по незаетите места. В последния момент отекваха прошепнати разговори в коридора. Майки и бащи се опитваха, понякога напразно, да укротят изпълнените с енергия деца. Нормално.
Но тогава, преди да започне събранието, вдъхновени от Духа думи дойдоха в ума ми.
Тези членове не бяха дошли просто, за да изпълнят някакво задължение или за да слушат говорителите.
Те бяха там поради по-дълбока и далеч по-значима причина.
Бяха дошли „да се поклонят“.
Събранието започна, а аз наблюдавах отделните членове на конгрегацията. Имаха почти божествено изражение, отношение на благоговение и мир. Нещо в тях развълнува сърцето ми. Това, което преживяваха през онази неделя, беше нещо изключително.
Те се покланяха на Бог.
Те се докосваха до небесата.
Можех да го видя в изражението им.
Радвах се с тях и се покланях с тях. И докато правех това, Духът проговори в сърцето ми. В онзи ден научих нещо за себе си, нещо за Бог и за ролята на истинското поклонение в живота ни.
Поклонение в ежедневния ни живот
Светиите от последните дни са изключителни, когато става въпрос да служат в църковни призования. Но понякога може да ни се случи механично да изпълняваме задачите си, като че ли е просто работа. Понякога присъствието ни на събранията и службата ни в царството могат да бъдат лишени от светия елемент на поклонението. А без него, ние се лишаваме от несравнимото духовно докосване до безкрайността – право, дадено ни като чеда на един любящ Небесен Отец.
Много различно от едно случайно, щастливо събитие, поклонението е съществена и централна част от нашия духовен живот. То е нещо, за което трябва да копнеем, което търсим и се стремим да изпитваме.
Какво представлява поклонението?
Когато се покланяме на Бог, ние се обръщаме към Него с почтителна обич, смирение и обожание. Ние Го признаваме и приемаме като наш върховен Цар, Създателят на вселената, наш възлюбен и безмерно любящ Отец.
Уважаваме Го и Го почитаме.
Отдаваме Му волята си.
Издигаме сърцата си в сърдечна молитва, милеем за словото Му, радваме се в благодатта Му и обещаваме да Го следваме с непреклонна лоялност.
Поклонението на Бог е толкова съществен елемент от живота на един последовател на Исус Христос, че, ако не Го приемаме в сърцата си, ще Го търсим напразно в нашите събрания, сгради и храмове.
Истинските последователи изпитват нуждата да „се покл(анят) на Оногова, Който създаде небесата и земята, и морето, и изворите от вода, като призовават ден и нощ името Господне“6.
Можем да научаваме много за истинското поклонение, като наблюдаваме поведението на другите хора, които са не толкова различни от самите нас – как търсят, действат и се покланят в присъствието на божественото.
Удивление, благодарност и надежда
В началото на 19-ти век християнският свят напълно бил изоставил идеята, че Бог все още говори на хората. Но през пролетта на 1820 г. това напълно се променя, когато едно смирено фермерско момче отива в една горичка и коленичи в молитва. От този ден насетне поток от забележителни видения, откровения и небесни проявления се излива върху земята, дарявайки жителите ѝ с безценно знание относно същността и целта на Бог и връзката Му с хората.
Оливър Каудъри описва онова време като „незабравими дни. … Каква радост! Какво чудо! Какво изумление!“7
Думите на Оливър разкриват първите елементи, които съпътстват истинското поклонение пред божественото – чувство на величествено благоговение и дълбока благодарност.
Всеки ден, и особено в неделя, имаме изключителната възможност да изпитваме удивление и благоговение към небесата и да отправяме възхвали към Бог за Неговата свещена добрина и изумителна милост.
Това ще ни вдъхва надежда. Това са първите елементи на поклонението.
Светлина, знание и вяра
В благословения ден на Петдесетница Светият Дух се излял в сърцата и умовете на Христовите ученици, изпълвайки ги със светлина и знание.
До този ден, в дадени моменти те не били сигурни какво да правят. Ерусалим се превърнал в опасно място за последовател на Спасителя и те със сигурност са се чудили какво ще се случи с тях.
Но когато Светият Дух изпълнил сърцата им, съмнението и притесненията им изчезнали. Посредством възвишеното преживяване на истинското поклонение, Божиите светии получили небесна светлина, знание и укрепени свидетелства. А това довело до вяра.
От този момент насетне апостолите и светиите действали с непоколебима устременост. Те проповядвали смело за Исус Христос по целия свят.
Когато се покланяме с духа си, ние каним светлина и истина в душите си, което усилва нашата вяра. Това също са необходими елементи на истинското поклонение.
Ученичество и милосърдие
От Книгата на Мормон научаваме, че от момента, в който Алма-младши е избавен от страданията, породени от собствената му непреклонност и бунт, той никога повече не е същият. Той смело „пътешества из цялата земя … и сред всички народи … ревностно стараейки се да поправя всички щети, които (е) нанес(ъл) на църквата“8.
Непрестанното му преклонение пред Всемогъщия Бог се изразява като активно ученичество.
Истинското поклонение ни превръща в искрени и ревностни последователи на нашия възлюбен Учител и Спасител Исус Христос. Ние се променяме и ставаме по-подобни на Него.
Проявяваме по-голямо разбиране и грижа. Прощаваме повече. Обичаме повече.
Осъзнаваме, че не е възможно да казваме, че обичаме Бог, а в същото време да мразим, пренебрегваме и проявяваме неуважение към хората около нас9.
Истинското поклонение води до неотклонна решимост да вървим по пътеката на ученичеството. А това неизбежно води до милосърдие. Това също са необходими елементи на истинското поклонение.
Влезте в портите Му със славословие
Когато размишлявам над онази неделна утрин, започнала съвсем обикновено в онази обикновена сграда за събрания, в онзи обикновен кол, дори и днес се разчувствам поради онова изключително духовно преживяване, което завинаги ще благославя живота ми.
Разбрах, че дори и да сме несравними в това как разпределяме времето си и изпълняваме призованията и отговорностите си, дори и да сме отметнали всички точки от списъка на „съвършената“ личност, семейство или ръководител, ако не съумяваме да се покланяме на нашия милостив Избавител, небесен Цар и славен Бог, ние се лишаваме от голяма част от радостта и мира на Евангелието.
Когато се покланяме на Бог, ние Го признаваме и приемаме със същото почитание както онзи древен американски народ. Ние се обръщаме към Него с неописуемо чувство на удивление и благоговение. Ние тръпнем от благодарност поради добрината Божия. И по този начин се сдобиваме с надежда.
Размишляваме над Божието слово и това изпълва душите ни със светлина и истина. Получаваме духовни прозрения, които са възможни единствено чрез светлината на Светия Дух10. И по този начин се сдобиваме с вяра.
Като се покланяме, душите ни биват пречистени и решаваме да вървим по стъпките на нашия възлюбен Спасител Исус Христос. А чрез това решение се сдобиваме с милосърдие.
Когато се покланяме, сърцата ни са подтиквани да възхваляват нашия свят Бог непрестанно.
Ние Го освещаваме и почитаме безспирно – в сградите ни за събрания, в нашите домове, храмове и във всичките ни дела.
Когато се покланяме, отваряме сърцата си за изцелителната сила на Единението на Исус Христос.
Животът ни се превръща в израз на нашето поклонение.
Мои братя и сестри, духовните преживявания са по-малко свързани със случващото се около нас и дълбоко свързани с това, което се случва в сърцата ни. Аз ви свидетелствам, че истинското поклонение ще преобрази обикновените църковни събрания в изключителни духовни пиршества. То ще обогатява живота ни, ще разширява кръгозора ни и ще укрепва свидетелствата ни. Защото, като прекланяме сърцата си към Бога, както казва древният псалмописец ние „(влизаме) в портите Му със славословие и в дворовете Му – с хваление; (Ние) Го славослов(им) и благославя(ме) името Му.
Защото Господ е благ; милостта Му трае довека и верността Му – от род в род“11.
Чрез искреното и чувствено поклонение, ние разцъфваме и израстваме в надежда, вяра и милосърдие. А чрез този процес ние събираме в душите си небесна светлина, която изпълва живота ни с божествен смисъл, траен мир и вечна радост.
Това е благословията на поклонението в живота ни. Смирено свидетелствам за това, в святото име на Исус Христос, амин.