2016 г.
О, колко велик e планът на нашия Бог!
November 2016


О, колко велик e планът на нашия Бог!

Заобиколени сме от такова удивително богатство от светлина и истина, че се питам дали наистина оценяваме това, което имаме.

Колко сме благословени да се съберем отново на тази световна конференция под напътствието и ръководството на нашия скъп пророк и президент, Томас С. Монсън. Президент Монсън, ние ви обичаме и подкрепяме с цялото си сърце!

По време на професионалната си кариера като пилот, много разчитах на точността и надеждността на компютърните системи, но рядко се налагаше да работя на личния си компютър. В работата ми като администратор, имах асистенти и секретари, които любезно ми помагаха със задачите.

Всичко това се промени през 1994 г., когато бях призован като висш ръководител. Моето призование включваше както много чудесни възможности да служа, така и много работа в офис – повече отколкото някога мислех, че е възможно.

За мой ужас, главното средство, чрез което можех да смогвам да свърша работата си, беше личният компютър.

За пръв път в живота си трябваше да се потопя в този странен, загадъчен и непонятен свят.

Отначало компютърът и аз не бяхме твърде добри приятели.

Технически грамотни хора се опитаха да ме научат как да използвам компютъра. Те буквално стояха зад мен, протягаха се над рамото ми, като пръстите им се движеха бързо, създавайки симфония като от ударни инструменти върху клавиатурата.

„Виждате ли? – с гордост казваха те. – Ето така се прави“.

Аз обаче не виждах. Беше труден преход.

Графиката на успехите ми в обучението приличаше по-скоро на тухлена стена.

Нужно беше много време, повторения, търпение, немалки количества надежда и вяра, много подкрепа от жена ми и много литри диетична сода, която няма да назовавам.

Сега, 22 години по-късно, съм обкръжен от компютърни технологии. Имам електронна поща, Туитър акаунт и страница във Фейсбук. Притежавам смартфон, таблет, лаптоп и цифрова камера. И макар техническите ми умения да не могат напълно да се сравняват с уменията на днешните седемгодишни деца, за човек минал 70 години се справям добре.

Обаче забелязах нещо интересно. Колкото по-опитен ставам с технологията, толкова повече я считам за даденост.

През по-голямата част от човешката история, общуването се е осъществявало със скоростта на коня. Изпращането на съобщение и получаването на отговор отнемало дни или дори месеци. Днес съобщенията ни пътуват хиляди мили в небето или хиляди метри под океана, за да стигнат до някой в другия край на планетата, а ако закъснее дори с няколко секунди, ние се ядосваме и губим търпение.

Изглежда това е присъщо на човешката природа: когато опознаем нещо, дори то да е чудотворно и внушително, ние губим чувството си на страхопочитание и се отнасяме към него като към нещо съвсем обикновено.

Приемаме ли духовните истини за даденост?

Да приемаме съвременните технологии и устройства за даденост може да не е толкова значително. Но е тъжно, когато понякога имаме подобно отношение към вечното и обогатяващо душата учение на Евангелието на Исус Христос. В Църквата на Исус Христос ни е дадено много. Заобиколени сме от такова удивително богатство от светлина и истина, че се питам дали наистина оценяваме това, което имаме.

Помислете за учениците в древността, които вървели и разговаряли със Спасителя по време на земното Му служение. Представете си каква благодарност и какво благоговение трябва да са изпълвали сърцата и умовете им, когато са Го видели да излиза от гробницата и са докоснали раните по ръцете Му. Животът им никога нямало да бъде същият!

Помислете за ранните светии от тази диспенсация, които са познавали Пророка Джозеф и са го слушали да проповядва възстановеното Евангелие. Представете си как трябва да са се чувствали, като са знаели, че завесата между небесата и земята се е отворила отново, разпръсквайки светлина и знание върху света от нашия небесен дом горе.

Но най-вече помислете как сте се чувствали, когато за първи път повярвахте и разбрахте, че вие наистина сте чедо на Бог; че Исус Христос с желание е страдал за вашите грехове, така че да можете да бъдете очистени отново; че свещеническата власт е реална и може да ви свърже с хората, които обичате, за времето и вечността; че има жив пророк на земята днес. Не е ли това прекрасно и удивително?

Имайки предвид всичко това, как изобщо е възможно да не тръпнем от желание да посещаваме църковните богослужения? Или да ни омръзва четенето на светите Писания? Предполагам това може да се случи само, ако сърцата ни вече не изпитват благодарност и благоговение за свещените и върховни дарове, дадени ни от Бог. Променящите живота истини са пред очите ни и са в ръцете ни, но понякога ние сякаш вървим заспали по пътя на ученичеството. Твърде често си позволяваме да обръщаме внимание на несъвършенствата на другите членове, вместо да следваме примера на нашия Господ. Вървим по пътека, осеяна с диаманти, но едва ги различаваме от обикновените камъчета.

Познато послание

Когато бях млад мъж, приятелите ми често ме питаха за моята религия. Често започвах, като обяснявах различията, като Словото на мъдростта. В други случаи наблягах на приликите с други християнски вероизповедания. Тези неща обаче не ги впечатляваха особено много. Но когато заговарях за великия план на щастие, който нашият Небесен Отец е приготвил за нас като Негови чеда, те слушаха с внимание.

Спомням си как се опитвах да нарисувам плана за спасение върху черната дъска в нашата сграда за събрания във Франкфурт, Германия. Аз правех кръгове, представляващи доземния живот, живота в смъртността и завръщането при небесните ни Родители след този живот.

Като младеж, много обичах да споделям това вълнуващо послание. Когато обяснявах тези принципи с прости мои думи, сърцето ми се изпълваше с благодарност към Бог, Който обича Своите чеда, и към Спасителя, Който изкупи всички нас от смъртта и пъкъла. Толкова се гордеех с това послание на любов, радост и надежда.

Някои от приятелите ми казваха, че това послание им звучи познато, макар че не бяха учени на подобни неща в тяхното религиозно възпитание. Сякаш те винаги са знаели, че тези неща са истинни, а аз просто хвърлях светлина върху нещо, което винаги дълбоко е било вкоренено в сърцата им.

Ние имаме отговори!

Вярвам, че всяко човешко същество носи в сърцето си, под някаква форма, основните въпроси относно самия живот. Откъде идвам? Защо съм тук? Какво ще се случи, след като умра?

Смъртните хора са си задавали тези въпроси още от началото на света. Философи, учени и мислители са отдавали живота си и богатствата си, търсейки отговори.

Благодарен съм, че възстановеното Евангелие на Исус Христос има отговори на тези най-сложни въпроси в живота. Тези отговори се преподават в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Те са истинни, ясни, недвусмислени и лесни за разбиране. Те са вдъхновени и ние учим на тях тригодишните деца в класа Слънчев лъч.

Братя и сестри, ние сме вечни същества без начало и без край. Винаги сме съществували1. Ние сме буквално духовни чеда на божествени, безсмъртни и всесилни небесни Родители!

Ние идваме от небесните палати на нашия Господ Бог. Ние сме от царския дом на Елохим, Всевишния Бог. Ние сме вървели с Него в доземния ни живот. Слушали сме Господ да говори, били сме свидетели на Неговото величие, учели сме се на пътищата Му.

Вие и аз сме участвали във Великия съвет в небесата, където нашият обичан Отец е представил Своя план за нас – да дойдем на земята, да получим смъртни тела, да се научим да различаваме между добро и зло и да напредваме по начини, които иначе не биха били възможни.

Когато сме преминали през завесата и сме дошли в този смъртен живот, сме знаели, че няма повече да помним живота преди това. Ще се срещнем с противопоставяне, беди и изкушение. Но също сме знаели, че придобиването на физическо тяло е от първостепенно значение за нас. О, как сме се надявали, че бързо ще се научим да правим правилните избори, да устояваме на изкушенията на Сатана, и един ден да се завърнем при нашите обичани Родители в небесата.

Знаели сме, че ще извършваме грехове и ще допускаме грешки – може би дори някои сериозни. Но също сме знаели, че нашият Спасител, Исус Христос, е обещал да дойде на земята, да живее безгрешен живот и доброволно да положи живота Си като една вечна жертва. Знаели сме, че ако Му дадем сърцето си, ако Му се доверяваме и ако се стремим с цялата енергия на душата си да вървим по пътя на ученичеството, ние ще можем да бъдем очистени и отново да влезем в присъствието на нашия обичан Небесен Отец.

Така с надежда в жертвата на Исус Христос, вие и аз сме приели по своя собствена свободна воля плана на Небесния Отец.

Ето защо ние сме тук, на тази красива планета земя – понеже Бог ни е предложил тази възможност, и ние сме избрали да я приемем. Обаче, нашият земен живот е само временен, и ще завърши със смъртта на физическото ни тяло. Но същността на това, което вие и аз представляваме, няма да се унищожи. Нашите духове ще продължават да живеят и да очакват Възкресението – безусловен дар за всички от нашия любящ Небесен Отец и Неговия Син Исус Христос2. По време на Възкресението, нашите духове и тела ще бъдат обединени, без да изпитват болка и без физически несъвършенства.

След Възкресението ще дойде Съдният ден. Макар че всички накрая ще бъдем спасени и ще наследим някакво царство на слава, онези, които вярват в Бог и се стремят да спазват Неговите закони и обреди, ще наследят живот във вечността, който е невъобразимо славен и изумителен по величие.

Този Съден ден ще бъде ден на милост и любов – ден, когато наранените сърца биват изцелени, когато сълзите от тъга се заменят със сълзи на благодарност, когато всички неща ще се поправят3.

Да, ще има дълбока скръб поради греха. Да, ще изпитваме съжаление и дори страдание поради нашите грешки, заради собствената си глупост и инат, които са причина да изпуснем възможности за много по-велико бъдеще.

Но аз съм уверен, че ние не само ще бъдем доволни от присъдата на Бог; ние също ще бъдем удивени и изумени от Неговата безкрайна благодат, милост, щедрост и любов към нас, Неговите чеда. Ако нашите желания и дела са добри, ако имаме вяра в живия Бог, тогава можем да очакваме това, което Мороний нарича „приятния съд на великия Иехова, Вечния Съдия“4.

Pro Tanto Quid Retribuamus

Мои възлюбени братя и сестри, скъпи приятели, не се ли изпълват нашите сърца и умове с изумление и благоговение, съзерцавайки великия план на щастие, който нашият Небесен Отец е приготвил за нас? Не се ли изпълваме с необяснима радост, като знаем за славното бъдеще, което е подготвено за всички, които очакват Господ?

Ако никога не сте изпитвали такова изумление и благоговение, ви каня да търсите, изучавате и обмисляте простите, но дълбоки истини на възстановеното Евангелие. „Нека тържествеността на вечността почива в умовете ви“5. Нека ви дават свидетелство за божествения план на спасение.

Ако сте се чувствали така преди, аз ви питам днес: „Можете ли да се почувствате така и сега?“6

Наскоро имах възможността да пътувам до Белфаст, Северна Ирландия. Докато бях там, забелязах герба на Белфаст, който включва мотото „Pro tanto quid retribuamus“ или „Какво ще дадем в замяна на толкова много?“7

Каня всеки от нас да обмисли този въпрос. Какво ще дадем в замяна на богатството от светлина и истина, което Бог излива над нас?

Нашият любящ Отец просто ни моли да живеем според истината, която сме получили, и да следваме пътеката, която Той ни е осигурил. Затова, нека да бъдем смели и да се уповаваме на напътствието на Духа. Нека на дела и думи да споделяме с нашите ближни чудесното и възхитително послание за Божия план на щастие. Нека нашата задвижваща сила да бъде обичта ни към Бог и към Неговите чеда, тъй като те са наши братя и сестри. Това е началото на това, което можем да направим в замяна на толкова много.

Един ден „всяко коляно ще се преклони и всеки език ще се изповяда“, че Божиите пътища са справедливи и че Неговият план е съвършен8. За вас и за мен, нека този ден бъде днес. Нека провъзгласим като Яков: „О, колко велик е планът на нашия Бог!“9

За това свидетелствам с дълбока благодарност към нашия Небесен Отец, като ви оставям своята благословия, в името на Исус Христос, амин.