Разкази за обръщане във вярата от мисия украйна
Как открих мир в Христа
Чух за Бог от моите роднини – майка и баба. Когато посетих баба си, я чух да чете от Библията. Майка ми беше укорявана, че нейната майка вярва в Бог. По това време вярващите изпитваха страх да ходят открито на църковни събрания. У дома майка ми говореше предпазливо за съществуването на Бог.
Когато пораснах, напуснах родния дом и се преместих в друг град. Понякога посещавах православната църква, защото изпитвах нуждата да общувам с Бог. Гледах иконите, палех свещичка и смятах, че това е начинът, по който да осъществявам това общуване.
Животът ни в края на 90-те години на двадесети век беше осеян от чувства на объркване и несигурност. Бяхме потърпевшите на срива на една обществена структура. В страната цареше икономическа криза. Губехме обичайните социални връзки, работа, конституционни гаранции и вътрешен мир.
Една зимна вечер, в края на 1997 г., ни посетиха мисионери от Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Те споделиха свидетелство, че Исус Христос е жив и ни обича. Сърцето ми се изпълни с топлина и мир.
Чрез мисионерите получих собствено свидетелство, че Исус е Христос и откликнах на Господната покана: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Матей 11:28).
Бях изключително стресирана от проблеми, свързани със семейството, финансовата несигурност, собствените ми здравословни проблеми, както и тези на моите деца. Разчитах на Господ, търсейки баланс в живота си.
Исус ме направляваше насред размирните събития, бушуващи в света. Понякога трудностите ми се струваха непосилни. При все това, не бях сама, защото Господ беше наблизо.
Когато търсех подкрепа в Писанията, намерих една история относно Учителя и Неговите ученици, попаднали в буря насред езерото. „И се разрази голяма буря и вълните заливаха лодката, така че тя вече се пълнеше с вода. А Той беше на задната част, заспал на възглавница; и те Го събудиха и Му казаха: Учителю! Нима не Те е грижа, че загиваме? И Той, като се събуди, смъмри вятъра и каза на езерото: Мълчи! Утихни! И вятърът престана и настана голяма тишина“ (Марк 4:37–39).
Знам, че Исус има силата да потушава всяка буря – и в езерото, и в нашия живот. Той направил всичко по силите Си, за да утеши учениците Си, които обичал.
Господ ме е научил да се стремя към тишина – вътрешна тишина. Насред мъчителни мисли за бъдещето и спомени от миналото не остава място за усамотение и мир. Насред притеснения и емоционални катаклизми съществуват безброй причини да не прощаваме, да се чувстваме обидени и да съдим другите. Когато душите ни са в покой, тогава ние можем да видим, че всичко това е преходно.
Малко преди да бъде разпънат, Исус ни дарява мир: „Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“ (Йоан 14:27).
За да получаваме мира на Христос, трябва да се намираме във вътрешен покой. Тогава ще сме готови да приемаме Божията воля, Божието слово и Божията любов. В тишината доверието ни в Господ расте. В тишината ние сме способни да отваряме сърцето си, дори и това да ни носи разочарования. В тишината сме способни да се покайваме. В тишината и чрез покаяние сърцата ни се изпълват със Светия Дух и безкрайната Божия любов. И тогава следва мирът. Този мир, който Исус ни е оставил.
Знам, че душевният мир идва от Господ Исус Христос. Знам, че Исус може да потуши всяка буря, която се развие в нашия живот. Знам, че след всяка буря следва пълна тишина. Знам, че мирът и хармонията в сърцето идват чрез вяра в Бог.