Единствено в цифров формат
Живеете ли според Евангелието половинчато?
Нашето отношение към отговорностите ни в Църквата е от значение.
„Трябва ли?“
Минавала ли ви е тази мисъл през ума преди? При мен, много пъти. И разбрах, че подобна, привидно незначителна мисъл е важен показател за моето отношение. Със сигурност всички можем да помагаме и да служим на другите, да приемаме и изпълняваме нашите църковни призования и да посещаваме събранията в Църквата. Дори и да го правим половинчато, тези неща могат да предизвикат промяна в живота ни. Но, това отношение ограничава ли Божията способност да работи чрез вас? Ограничава ли Божията способност да ви променя? Аз мисля, че отговорът е да.
Тази идея ме кара да се сетя за Ламан и Лемуил, които напускат Йерусалим и се връщат за плочите, помагат за построяването на кораба и правят редица неща от послушание, но ги правят неохотно и половинчато. Те не позволяват на своите преживявания да ги променят към по-добро. Вместо това, винаги роптаят и имат лоша нагласа към всички обстоятелства, в които се намират. След като си дадох сметка за това, наистина не желая да бъда като Ламан или Лемуил.
Помислете за момент върху причините, които стоят зад вашите действия. Помагате ли на другите с мисълта да получите благословиите, запазени за вас? Или помагате на другите, защото искрено желаете да споделяте светлината и любовта си с тях? Правите ли всичко необходимо по вашето призование, защото това се очаква от вас? Или го правите, защото желаете да служите на Господ и ближните ви?
Това са въпроси, които си задавам от време на време. Правя ли всичко по силите си, за да живея като истински ученик на Христос с искрено намерение? Или сърцето ми не е напълно отдадено на това? Мисля, че епископ Жералд Косе, председателстващ епископ, го казва най-добре: „Активни ли сме в Евангелието или просто сме заети в Църквата?“ („Най-важни са хората“, Лиахона, май 2018 г., с. 112).
Активни спрямо заети
Забелязала съм, че когато съм само „заета“ в Църквата, безразличието се промъква в съзнанието ми. Това безразличие може да се дължи на по-слабо ентусиазирано отношение или дори на това, че позволявам на по-маловажни задачи от моя график да заместват важните. Това безразличие се промъква, когато съм разсеяна на събрание за причастието, когато се моля вечер и умът ми се отплесва към други неща, когато механично чета Писанията си, без да размишлявам върху тях или когато общувам с някого просто, за да кажа, че съм го направила, вместо да се опитам искрено да се сприятеля с него.
Понякога дори изпитвам чувство на неудовлетвореност, когато не виждам никакъв напредък в живота си, когато съм просто безразлична и „заета“ в Евангелието и тези чувства остават, докато не осъзная какъв е проблемът. Понякога трябва да поспра за малко, да превключа и да си задам въпроса: „Отдавам ли в момента цялото си внимание и сърце на това призование, човек, молитва или стих от Писанията?“
Когато ме осенява подобно прозрение, в живота ми наистина се случва промяна. Когато искрено се моля да виждам другите по начина, по който Небесният Отец ги вижда, когато се моля за възможности за служение, за напътствие в моето призование, кариера и ежедневие, и най-важното, когато действам съгласно подтиците, които Той ми дава, и действията ми отразяват вътрешното ми желание да ставам по-добра – тогава съм активна в Евангелието. Тогава чувствам истинска промяна в моите отношение, сърце и душа. Тогава виждам да се случват чудотворни неща. Тогава чувствам истинско щастие в живота си. Тогава наистина се опитвам да се променям към по-добро.
Действия спрямо намерения
Мисля, че всички можем да се сетим за моменти от живота си, когато действията ни са били благородни, но намеренията ни не чак толкова. Понякога животът е натоварен, понякога не сме напълно щастливи в нашите обстоятелства, а понякога нещата не се развиват по начина, по който искаме. Ние не сме съвършени, но ако молим Небесния Отец за помощ да отдаваме цялото си сърце за понякога досадни или отнемащи време неща, които сме помолени да правим, можем да се научим да ги правим по начин, по-подобен на Христовия.
Сещам се за моменти, когато неохотно съм се решавала да извършвам служба, като това единствено е смекчавало сърцето ми и ме е променяло след преживяването. Или когато получавах призование и се оплаквах, че ми отнема твърде много време, а след това плачех при освобождаването ми от него, осъзнавайки че съм се научила да го обичам.
Можем да споделяме светлина, да изпълняваме отговорностите си и да получаваме отговори на нашите молитви най-ефективно, ако сърцата ни са точно на мястото, на което трябва да бъдат. Ако отделяме време да анализираме нагласите и намеренията зад нашите действия и правим всичко по силите си „с искрено сърце, (и) с истинско намерение“ (Мороний 10:4), ще можем по-добре да разпознаваме напътствието на Небесния Отец, да намираме по-голяма радост и да извършваме по-голяма промяна в своя живот и живота на другите.