Увереността от достойнството
От вечер край огнището за младежите, проведена на 31 декември 2006 г.
Бих желал да говоря ясно за това как да придобием един специален вид увереност.
Моето послание към вас е послание на надежда и насърчение сега и за целия ви живот. В света има много проблеми, но във всички времена и епохи е имало проблеми. Не бъдете обсебени от тях и не се обезсърчавайте от тях. Следващите години ще бъдат изпълнени с прекрасни възможности и големи благословии. Ще продължим да имаме напредък в науката и технологиите, медицината и комуникациите—всички тези полета, които правят толкова много, за да обогатят живота ни. Вие живеете в най-величествената епоха, която светът някога е познавал, като все повече от благословиите на времето стигат до повече хора по целия свят от всяко друго време в историята. Помнете—вашата баба никога не е сънувала за дигитален таблет, когато е била на вашата възраст, а вашият дядо все още не знае как да изпрати SMS. Затова, бъдете щастливи и здрави и оптимистични.
Казвам това отчасти поради една статия, която наскоро прочетох, в която се казваше, че най-често срещаната болест сред младите хора днес не е диабет или сърдечни заболявания или рак. (Този вид проблеми обикновено са запазени за хората на моята възраст, не вашата). Не, болестта, от която младите хора страдат най-много, според статията, е съмнение в себе си, страх за бъдещето, ниско самочувствие и цялостна липса на увереност в себе си и околния свят.
Въпреки че съм много по-възрастен от вас, разбирам тези проблеми, защото през по-голямата част от младите ми години аз също изглежда се изправях пред ситуации, в които нямах много увереност в себе си. Спомням си как се борех за добри оценки, надявах се да спечеля стипендия и се чудех защо другите изглеждаха по-надарени в тази категория от мен. Помня годините на спортни състезания, в които се опитвах да участвам с увереността, необходима за успех в гимназиалните и университетските спортове, желаейки толкова отчаяно да спечеля големия мач или да донеса вкъщи желаната купа. Особено си спомням липсата ми на увереност по отношение на момичетата, които толкова често са най-големите създателки на безпокойство сред младите мъже. Толкова съм благодарен, че сестра Холанд ми даде шанс. Да, аз си спомням всички неща, които и вие си спомняте—колко бях несигурен относно външния ми вид или какво ще бъде бъдещето ми.
Целта ми тук не е да обсъдя всички тези неща, пред които се изправя един млад човек, предизвикващи съмнения в себе си и липса на увереност. Желая да говоря специално за това как да придобиете една много специална увереност—увереност, която, ако бъде правилно заслужена, върши чудеса за всеки друг аспект на живота ни, особено на самочувствието ни и начина, по който гледаме бъдещето. За да обясня това, трябва да разкажа една история.
Ценността на личното достойнство
Преди много години, дълго преди да бъда призован за висш ръководител, участвах като говорител в една конференция за пълнолетни младежи. Конференцията приключи със събрание за свидетелства, в което един красив млад завърнал се мисионер стана да каже свидетелството си. Той изглеждаше добре, спретнат и уверен—точно както трябва да изглежда един завърнал се мисионер.
Като започна да говори, очите му се изпълниха със сълзи. Той каза, че е благодарен да стои сред такава страхотна група млади светии от последните дни и да се чувства добре относно живота, който се опитва да води. Но това чувство било възможно, каза той, заради едно преживяване, което той имал години по-рано, преживяване, което променило живота му завинаги.
Тогава той разказа как се прибрал вкъщи от среща, скоро след като на 18 г. бил ръкоположен за старейшина. На тази среща се било случило нещо, от което не се гордеел. Той не задълбочи в детайлите, нито би го направил публично. До днес не знам какво е естеството на този случай, но е било достатъчно значимо, за да повлияе на неговия дух и неговата увереност.
Докато седял известно време в колата пред дома си, премисляйки нещата и чувствайки искрена скръб за това, което се било случило, неговата майка, която не била член, изтичала обезумяла от къщата, направо до колата му. Тя мигновено му казала, че по-малкият брат на това момче току-що бил паднал вкъщи, силно си ударил главата и имал някакъв вид пристъп или гърч. Бащата, който не бил член, незабавно повикал линейка, но в най-добрият случай щяло да отнеме известно време, докато тя дойде.
„Ела и направи нещо”, изплакала тя. „Няма ли нещо, което правите в твоята Църква в случаи като този? Ти имаш тяхното свещеничество. Ела и направи нещо”.
Майка му в този момент не знаела много за Църквата, но знаела нещо относно свещеническите благословии. Въпреки това, тази вечер, когато някой, когото той силно обичал, се нуждаел от вярата и силата му, този млад мъж не можел да откликне. Предвид чувствата, с които той тъкмо се борел и компромисът, който чувствал, че е направил—какъвто и да е бил той—той нe можел да се изправи пред Господ и да помоли за нужната благословия.
Той изскочил от колата и изтичал надолу по улицата до дома на един достоен по-възрастен мъж, който се бил сприятелил с него в клона от кръщението на това момче преди две или три години. Той му обяснил случая и двамата се върнали в къщата все още доста преди пристигането на парамедиците. Щастливата развръзка на тази история, според както бе разказана в това събрание за свидетелства, бе, че този по-възрастен мъж незабавно дал въздействаща свещеническа благословия, която стабилизирала и успокоила раненото дете преди пристигането на медицинската помощ. След бързото му закарване до болницата и цялостния преглед, който бил направен там, се установило, че няма трайни увреждания. Отминал много страшен момент за това семейство.
Тогава завърналият се мисионер, за когото говоря, каза следното: „Никой, който не се е изправял пред това, което ми се случи тази вечер, не може да разбере срама, който чувствах и скръбта, която изпитах от това да не се чувствам достоен да използвам свещеничеството, което имах. Споменът е още по-болезнен за мен, защото малкият ми брат бе този, който се нуждаеше от мен и възлюбените ми родители, които не бяха членове, се бояха толкова много и имаха правото да очакват повече от мен. Но като стоя днес пред вас, мога да ви обещая следното”, каза той. „Не съм съвършен, но от онази нощ насам, никога не съм правил нещо, което да ми попречи да застана с увереност пред Господ и да помоля за Неговата помощ, когато има нужда от това. Личното достойнство е битка в света, в който живеем”, призна той, „но това е битка, в която аз печеля. Чувствал съм се веднъж презрително заклеймен и ако зависи от мен, не възнамерявам да се почувствам някога отново така. И разбира се”, приключи той, „всичко зависи от мен”.
Той приключи свидетелството си и си седна. Все още си го спомням. Все още си спомням обстановката. И все още си спомням силната, трогателна тишина, която последва думите му, след като всеки в залата имаше възможност да разгледа по-дълбко душата си и да си обещае малко по-силно да живее съгласно следните силни слова, дадени от Господ:
„Нека добродетелта непрестанно да украсява мислите ви; тогава ще нараства увереността ви, когато сте в присъствието Божие, и учението на свещеничеството ще поръси душата ви като небесна роса.
Светият Дух ще стане ваш постоянен сподвижник и ваш скиптър – неизменен скиптър на праведност и истина” (У.и З. 121:45–46; курсив добавен).
Наслаждаване на Духа Божий
Мои възлюбени млади приятели, пожелавам ви прекрасен живот. Имайте най-хубави помисли и се надявайте за най-доброто и имайте вяра в бъдещето. Очаква ви прекрасен живот. Вашият Небесен Отец ви обича. Ако сте направили някакви грешки, може да се покаете за тях и да бъдете опростени, също както е било простено на този млад мъж. Разполагате с всичко, за което да живеете и планирате и в което да вярвате. Ако, когато сте насаме със спомените си, имате одобрението на вашата съвест, това ви позволява да чувствате Духа Божий по много личен начин. Искам да се наслаждавате на този Дух, да чувствате винаги увереност в присъствието на Господ. Нека добродетелни мисли пазят действията ни чисти днес, утре и завинаги.