В очакване на изгрева

Джулия Уагнер, Охайо, САЩ

Сенки обгръщаха стаята в тъмнина, докато лежах будна и слушах дишането на съпруга ми, опитвайки се да преценя дали спи. Бяха изминали само два дни откакто 12-годишната ни дъщеря почина от внезапна злополука. Отново затворих очите си, но сънят ми убягваше. Сърцето ми копнееше за дъщеря ми. Цялото знание за плана на спасение не можеше да намали болката от липсата й.

С приближаването на зората, почувствах внезапен силен копнеж. Слънцето скоро щеше да изгрее и в ума си видях небето, обляно в бледо розова светлина. Дъщеря ни обичаше розовия цвят. Един розов изгрев беше точно нещото, от което се нуждаех, за да се почувствам отново близо до нея.

„Нека погледаме изгрева”, прошепнах на сънения си съпруг.

Ние застанахме пред къщата, обърнати на изток и чакахме … и чакахме. Въпреки че небето просветля, слънцето не се показа през ниските облаци.

Облегнах глава на рамото на съпруга ми и въздъхнах, опитвайки се да си представя, че не е важно. Но исках повече. Нуждаех се от повече. Със сигурност Небесният Отец би могъл да удовлетвори това мое желание, след като бе взел сладкото ни момиче при Себе Си.

Когато съпругът ми се обърна, за да влезе вътре, гледайки зад нас на запад, той каза: „Виж!”

Обърнах се. Зад нас облаците бяха облени в нежно розово, обградени от златиста светлина. Дъхът ми спря и сълзи напираха от очите ми. Беше по-красиво, отколкото си бях представяла. Беше като прегръдка от дъщеря ни. Знаех, че Небесният Отец е наясно за болката в сърцето ми и ми изпращаше едно обещание на надежда за бъдещето – едно нежно напомняне за вечните семейства и за всички красиви моменти, които предстояха.

Често съм си мислела за този красив момент и за новата перспектива, която ми даде той. Кой търси изгрев на запад? Но ето къде ме чакаше моето чудо. Колко благословии и чудеса пропускам, защото те идват от неочаквани места? Колко пъти си мисля за това какво бих искала да е и пропускам величието на това, което вече е пред мен?

Ние се бяхме молили настойчиво за чудо, което ни беше отказано, но като се огледах с новата си перспектива, аз видях чудото на четирите живота, които бяха подобрени посредством даряването на органите на дъщеря ни, чудото на семейната любов и любовта на района и чудото на службата. Чувствала съм дълбока скръб, но и съм чувствала как силна надежда изпълва душата ми с всеки розов изгрев, всеки розов залез и всяко розово цвете, което се окаже на пътя ми.

Сега, когато изгрява слънцето, аз гледам на изток и после се обръщам на запад. Усмихвам се, осъзнавайки, че винаги има чудеса и благословии за намиране – и че слънцето винаги ще изгрява над скърбите ни, ако му позволим това.