Разбиране НА исляма
Снимки от Getty Images
Мозайка от 19 век, изобразяваща Каабата в Мека, градът където е роден Мохамед и който е най-свещеният град за ислямския свят.
За добро или лошо, не минава и ден, без ислямът и мюсюлманите да не се появят по новините. Разбираемо е защо немюсюлманите, включително светиите от последните дни, са любопитни, дори притеснени. Имаме ли нещо общо с нашите мюсюлмански съседи? Можем ли да живеем или работим заедно?
Първо, някои данни от историята могат да бъдат полезни:
През 610 г. сл. Хр. един арабски търговец на средна възраст на име Мохамед изкачва хълмовете над родния си град Мека, за да разсъждава и да се моли относно заобикалящото го религиозното объркване. Впоследствие той разказва, че е получил видение, призоваващо го да бъде пророк на своя народ. Това събитие отбелязва началото на религията, известна като ислям – дума, която означава „подчинение“ (на Бог). Вярващ в исляма се нарича мюсюлманин, което означава „подчиняващ се“.
Оттогава Мохамед казвал, че е получавал много откровения до смъртта си, почти 25 години след това. Първоначално, той ги споделя с жителите на родния си град, като предупреждава за идващи божествени възмездия, призовава слушателите си към покаяние и правилно отношение към вдовиците, сираците и бедните и проповядва относно възкресението на всички мъртви и последния Божий съд.
Но подигравките и преследването, на които той и последователите му са подложени, стават толкова силни, че те са принудени да избягат на север в град Медина, на около четири дни път с камила.
Там ролята на Мохамед се променя значително1. От само проповедник и човек, който предупреждава, той се превръща в законодател, съдия и политически водач на важен арабски град, а с течение на времето на Арабския полуостров. Това бързо установяване на общност от вярващи дава на исляма религиозна самоличност, изградена върху основата на закона и правосъдието, които остават сред най-поразителните му и важни характеристики.
След смъртта на Мохамед през 632 г. сл. Хр. сред последователите му възникват две течения, първоначално разделени от въпроса кой да наследи Мохамед като водач на ислямската общност2. Най-голямата от тях започва да се нарича сунити (твърди, че следва сунната или практикуваните от Мохамед обичаи; при тях правилата за приемственост са относително гъвкави). Другата, която се оформя около Али, зет на Мохамед, бива наречена ши-ат-али (фракцията на Али) и сега е широко известна само като шиа. За разлика от сунитите, шиа (наричани още шиити или шиитски мюсюлмани) вярват, че правото да се наследи Мохамед като ръководител на общността принадлежи на най-близкия родственик на Пророка Мохамед от мъжки пол, т.е. Али и неговите наследници.
Въпреки наличието на такива разногласия, ислямският свят е бил по-единен в религиозно отношение от християнството. Нещо повече, в продължение на няколко века след около 800 г. сл. Хр. ислямската цивилизация е може би най-развитата в света по отношение на науката, медицината, математиката и философията.
Източници на мюсюлманските учения и практики
Откровенията, които Мохамед твърди, че е получил, са събрани в книга, наречена Коран (от арабския глагол кара – „чета“ или „рецитирам“), едно или две десетилетия след смъртта му. Съставен от 114 глави, Коранът не е история за Мохамед. Като Учение и завети, той изобщо не е разказ, а мюсюлманите го считат за словото (или словата) на Бог, дадено пряко на Мохамед3.
Четящият го християнин ще намира познати теми. Например, в нея се казва, че Бог създава вселената за седем дни, че Той поставя Адам и Ева в Едемската градина, споменава се тяхното изкушаване от дявола, падението им и призоваването на поредица от пророци (повечето от които се появяват и в Библията). Тези пророци са описани в Корана като мюсюлмани, които са подчинили своята воля на Бог.
Авраам, описан като приятел на Бог, присъства изключително много в текста4. (Наред с други неща се вярва, че той е получил откровения и ги е записал, но след това те са били изгубени5.) Моисей, фараонът и извеждането на чедата Израилеви също са споменати.
Поразително е, че Мария, майката на Исус, е спомената 34 пъти в Корана, в сравнение с 19 пъти в Новия завет. (Всъщност тя е единствената жена, спомената в Корана.)
Нещо често срещащо се в Корана е учението за таухид – дума, която може да бъде преведена като „един бог“ или по-буквално като „единствения Бог“. То представлява един от главните принципи на исляма: че има само едно напълно неповторимо божествено същество. „Нито е раждал, нито е роден – заявява Коранът – и няма равен Нему“6. Това, което следва, е със сигурност най-важното различие между исляма и християнството: мюсюлманите не вярват в божествеността нито на Исус Христос, нито на Светия Дух. Това също означава, че макар всички хора да са еднакви създания на Бог, според ислямското учение ние не сме Негови чеда.
Въпреки това мюсюлманите вярват, че Исус е бил безгрешен пророк на Бог, роден от девица и предопределен да изиграе главна роля в събитията от последните дни. Той се споменава често и с уважение в Корана.
Основни мюсюлмански учения и практики
Така наречените „Пет стълба на исляма“ – най-кратко обобщени не в Корана, а в изявление, по традиция приписвано на Мохамед – полагат някои основни ислямски учения:
1. Свидетелство
Ако ислямът има универсален символ на вярата, той е шахада – „изявление на вяра“ или „свидетелство“. Терминът се отнася за едно арабско верую, което преведено означава: „Аз свидетелствам, че няма друг Бог освен Аллах и че Мохамед е Пратеник на Бог“. С тази шахада се влиза в исляма. Ако тя се изрецитира с искрена вяра, човек става мюсюлманин.
Арабският еквивалент на думата Бог е Аллах. Тя е съчетание от думите ал- (определителен член) и илах (бог), не е собствено име, а е титла и е в близка по значение с думата Елохим на староеврейски език.
Тъй като няма ислямско свещеничество, няма и свещенически обреди. Нито има една единствена ислямска „църква“. По такъв начин, изповядването на шахадата в известен смисъл е ислямският еквивалент на кръщението. Сегашната липса на официална обединена световна ръководна структура има и други последствия. Например няма общ водач на мюсюлманите в света, никой, който да говори за цялата общност. (Мохамед почти навсякъде се смята за последния пророк.) Това също означава, че няма църква, от която терористи или „еретици“ да могат да бъдат отлъчени.
2. Молитва
Много немюсюлмани са запознати с мюсюлманската ритуална молитва, наречена намаз или салат, която включва определен брой физически поклони до земята пет пъти дневно. Рецитирането на определени стихове от Корана и докосването на земята с чело показва смирено подчинение на Бог. По-непринудена молитва, наречена дуа може да се казва по всяко време и не изисква покланяне.
Мъжете мюсюлмани са длъжни, а за жените е препоръчително да казват петъчната обедна молитва в джамия (от арабската дума масджид или „място за поклонение“). Там на групи, разделени на мъже и жени, те се подреждат в редици и се молят, водени от имама на джамията (от арабски амама – „отпред“) и слушат кратка проповед. Макар и „краят на седмицата“ в повечето мюсюлмански страни да е съсредоточен върху юм-ал-джум („деня за събиране“) или петък, той не е еквивалент на Господния ден и работата на този ден не се смята за грях.
3. Даване на милостиня
Зекят или закат (в превод „това, което пречиства“) означава даването на благотворителни дарения за подпомагане на бедните, както и за джамии и други мюсюлмански дейности. Обикновено се изчислява като 2.5 процента от общото богатство на мюсюлманина над определена минимална сума. В някои мюсюлмански страни се събира от правителствени институции. В други е доброволно.
4. Пост
Всяка година преданите мюсюлмани се въздържат от храна, напитки и интимни отношения от изгрев до залез през целия лунен месец на Рамадан. Те също често се отдават на специална благотворителност към бедните и на четене на Корана през този месец7.
5. Поклонение в Мека
Мюсюлманите, които са здрави и разполагат със средства за тази цел, трябва да предприемат пътуване за поклонение в Мека поне веднъж в живота си. (Посещение на Медина, вторият свещен град в исляма, обикновено също се включва, но не е задължително.) За верните мюсюлмани това поклонение е дълбоко духовно и вълнуващо събитие, нещо подобно на лично присъствие на обща конференция или влизане в храм за първи път.
Някои съвременни проблеми
Три основни притеснения за съвременните немюсюлмани относно исляма са свързани с религиозното насилие, законът на исляма или шариа и отношението на исляма към жените.
Някои екстремисти използват термина джихад, използвайки го само в смисъла на „свещената война“, но думата всъщност означава „практическа работа“, за разлика от „просто“ молитва или изучаване на светите Писания.
Разбиранията за джахид на мюсюлманите юристи и на мюсюлманските мислители се различават. Стандартни законни източници, например, твърдят, че приемливият джихад трябва да е отбранителен и че противниците трябва да бъдат предупреждавани и да им се дава възможност да прекратят провокиращите действия. Някои юристи и други мюсюлмански мислители днес твърдят, че джихад може да се нарича всяко действие, целящо да е от полза за ислямската общност или да прави света като цяло по-добър. Говори се, че Мохамед е правил разграничение между „голям джихад“ и „малък джихад“. Той казвал, че малкият джихад е войната. А големият джихад е борба с несправедливостите и с личната вътрешна съпротива срещу праведния живот.
Твърди се, че днешните ислямски терористични идеи имат религиозни корени, но може и да се каже, че те отразяват обществени, политически и икономически недоволства, имащи малко или изобщо някаква връзка с религията като такава8. Още повече, важно е да се отбележи, че мнозинството от мюсюлмани по света не не одобяват извършването на насилие от страна на терористите9.
Шариата е източник на още едно от притесненията за някои немюсюлмани. Извлечена е от Корана и от хадит (кратки разкази за това какво Мохамед и най-близките му последователи са казвали и вършели, които дават модел за мюсюлманско поведение, както и допълнения и обяснения на откъси от Корана) и представлява кодекс за мюсюлманско поведение10. В шариата се съдържат правила както за мъжкото, така и за женското облекло (като хиджаб или фередже), които в някои мюсюлмански страни са задължителни, а в други са въпрос на личен избор. Шариата също така обхваща теми като лична хигиена, времето и съдържанието на молитвите и правила по отношение на брака, развода и наследството. Така че, когато мюсюлманите посочват в проучвания, че искат да бъдат управлявани по законите на шариата, те може да правят или да не правят политическо изявление. Те може просто да казват, че се стремят да живеят по истински мюсюлмански начин.
Повечето немюсюлмани, когато мислят за отношението на исляма към жените, веднага се сещат за многоженство и фереджета. Но културните реалности са доста по-сложни. Много откъси в Корана заявяват, че жените са равни на мъжете, а други изглежда им отдават второстепенни роли. Със сигурност има практики в много ислямски страни, често основаващи се на племенни традиции преди исляма или на други предшестващи обичаи, които представят жените като подчинени. Мнението на мюсюлманите относно ролите на жените значително варира в различните държави и дори в самите държави.
Виждането на светиите от последните дни за исляма
Въпреки различаващите се вярвания, как могат светиите от последните дни да изграждат взаимоотношения с мюсюлманите?
Най-напред, трябва да признаваме на мюсюлманите правото да „се покланят както, където и на каквото си искат“ (Символът на вярата 1:11). През 1841 г. светиите от последните дни в градския съвет на Наву приемат наредба за религиозна свобода, гарантираща „свободно толериране и равни права“ на „католици, презвитериани, методисти, баптисти, светии от последните дни, квакери, епископалисти, универсалисти, унитарианци, мохамедани (мюсюлмани) и всички други възможни религиозни секти и вероизповедания“11.
Трябва също да си припомним, че ръководителите на нашата Църква са имали изключително положителна оценка за основателя на исляма. През 1855 г. например, когато много християни осъждат Мохамед като антихрист, старейшини Джордж А. Смит (1817–1875) и Парли П. Прат (1807–1857) от Кворума на дванадесетте апостоли изнасят дълги проповеди, в които не само показват впечатляваща информираност и правилно разбиране на ислямската история, но също хвалят самия Мохамед. Старейшина Смит отбелязва, че Мохамед „бил без съмнение въздигнат с Божия цел“, за да проповядва против идолопоклоничество и изразява симпатия към мюсюлманите, на които, подобно на светиите от последните дни, е трудно „да намерят истинен разказ“, написан за тях. Говорейки веднага след него, старейшина Прат изразява възхищение от ученията на Мохамед и от моралността и институциите на мюсюлманското общество12.
По-съвременно официално изявление идва през 1978 г. от Първото президентство. В него Мохамед е специално споменат сред „великите религиозни ръководители в света“, казвайки, че подобно на тях, той е „получил част от Божията светлина. Морални истини са били дадени (на тези ръководители) от Бог – пишат президенти Спенсър У. Кимбъл, Н. Елдън Танър и Марион Дж. Ромни – за да осветляват цели народи и да допринасят за по-високо ниво на разбиране сред хората“13.Да градим на обща основа
Макар светиите от последните дни и мюсюлманите да имат различия по съществени въпроси – особено по отношение на божествеността на Исус Христос, ролята Му като Спасител и призоваването на съвременни пророци – ние имаме много общи неща. И двете религии, например, вярват, че ние сме морално отговорни пред Бог, че трябва да се стремим както към лична праведност, така и към добро и справедливо общество и че ние ще бъдем възкресени и ще застанем пред Бог, за да бъдем съдени.
Както мюсюлманите, така и светиите от последните дни вярват в същественото значение на здравите семейства, в божествената заповед да помагаме на бедните и нуждаещите се и че ние показваме вярата си чрез дела на ученичество. Изглежда няма причина светиите от последните дни и мюсюлманите да не могат да вървят рамо до рамо и дори, когато се появят възможности, да си сътрудничат заедно в общности, където все повече и повече ние се оказваме съседи в един все по-нерелигиозен свят. Заедно можем да показваме, че вярата в религията може да бъде могъща сила за добро влияние, а не само източник на несъгласие и дори насилие, както твърдят някои критици.
Самият Коран предлага начин да живеем заедно в мир, въпреки различията ни: „И ако желаеше Аллах, щеше да ви стори една общност, но (така стори), за да ви изпита в онова, което ви е дарил. И надпреварвайте се в добрините! Завръщането на всички вас е при Бог и Той ще ви разкрие онова, по което бяхте в разногласие“14.