Как аз знам
Прегръдката на един баща
Изгубих баща си, когато бях на седем години. Породените от това съмнения почти ми попречиха да се доверя на моя Небесен Отец.
Семейството ми се канеха да си тръгнат от партито, а пък аз исках да отида и да карам ролери. Моят баща ме прегърна и попита дали исках да остана, за да може той да ме заведе да покарам ролери.
“Не!”, казах ядосано.
“Можеш да ми се довериш”, каза той.
Останалите искаха да си тръгват и затова се качихме в колата. Десет минути по-късно претърпяхме автомобилна катастрофа. По чудо оцелях, но баща ми почина. Онова “не!” бе последното нещо, което му казах; той беше и последния човек, който щях да прегърна в продължение на много години.
През следващите 11 години животът ми вървеше по спирала надолу. Изгубих увереност в себе си и нямах доверие на никого. Животът ми бе толкова нещастен, че един ден, когато бях на 18, бях залят от вълна безнадеждност и започнах да умолявам Бог да ми покаже пътя към щастливия живот.
Седмица по-късно двама мисионера говориха с мен. Дадоха ми една книга и ми казаха да се моля, за да получа свидетелство за нейната истинност. Онова, което те ме поканиха да направя, изглеждаше дребно, но раните, причинени от смъртта на баща ми, бяха дълбоки, и аз счетох срещата си със мисионерите за случайност, а не отговор от Бог, който ме обича.
Въпреки това аз прочетох Книгата на Мормон и се молих да получа отговор – макар и не с истинско намерение. В края на краищата това би трябвало да означава, че трябваше да се доверя на Бог, да прегърна Него и Неговия отговор. По-лесно бе да приема лесно достъпните критики към Църквата. Също така бях открил, че образите на множество от представените ми в училище исторически личности бяха подправени. Ами ако Джозеф Смит бе също като тях?
Накрая обаче бях кръстен и потвърден. Осъзнавах, че имам нужда от някаква насока в живота си, харесваха ми Църквата и нейните членове. Но сега осъзнавам, че се бях присъединил без истинско свидетелство, което да гори в сърцето. Моята вяра произлизаше от разбирането, че доводите на хулителите на Църквата бяха повърхностни. Но все още недоверчив, стигнах до положение, в което поддържането на тази вяра се оказа трудно. Заинтересувах се от Църквата поради моята неспособност да се доверя и моето нещастие, и се върнах там, откъдето бях тръгнал.
Така че взех съдбовното решение: Щях да се моля, но този път точно както увещава Мороний, “вярвайки в Христа”, “с истинско намерение” и “искрено сърце” (Мороний 10:4). В избрания ден постих и се молих за напътствие. Прекарах деня в размисъл върху всичко, което се беше случило.
Онази нощ коленичих до леглото си. Накланяйки глава, аз попитах Небесния Отец за истинността на Книгата на Мормон. В ума ми започнаха да се завръщат всички мои съмнения. Затворих очи, стиснах ръцете си по-силно и попитах отново – с искреност, намерение и вяра в нашия Спасител.
Светът сякаш спря. Почувствах топлина и бях обгърнат в светлина. В продължение на 11 години копнеех това да се случи и накрая бях прегърнат от един баща – един Небесен Отец. Накрая открих на Кого да се доверя. “Да”, казах аз със сълзи на очи, “имам Ти доверие”.
Илюстрация Дъг Факел