Християнска смелост: цената на ученичеството
Да отговаряме на нашите обвинители по начина на Спасителя.
Събрали сме се заедно като един, взели сме върху си името на Исус Христос и сме християни. Един от въпросите, който бихме задали, е следният: защо тогава, ако носим любовта на Спасителя, някой би искал да ни се противопоставя или да ни напада?
Неотдавна една група от умни, верни млади светии от последните дни ми написаха някои от въпросите, които най-много тревожат умовете им. Една сестра питаше, “Защо Църквата не се брани по- активно, когато срещу нея се отправят обвинения?”
На нейното питане бих казал, че едно от най-големите изпитания на земния живот идва, когато вярванията ни бъдат критикувани или поставени под въпрос. В такива моменти можем да отговорим агресивно – “да покажем юмруци”. Но това са важни възможности да отстъпим, да се помолим и да следваме примера на Спасителя. Спомнете си, че сам Исус и учениците Му били отхвърлени от света. А в съня на Лехий онези, които отивали при Спасителя, също понасяли да им се “присмиват и да (ги) сочат с пръст” (1 Нефи 8:27). “Светът… намрази (учениците Ми)”, казва Исус, “защото те не са от света, както и Аз не съм от него” (Иоана 17:14). Но когато отвръщаме на нашите обвинители, по начина, по който го правел Спасителят, ние не само ставаме по-подобни на Христос – ние приканваме околните да почувстват Неговата любов, както и да Го следват.
Отговорът по Христовия начин не може да бъде предписан, за него няма формула. Спасителят отговарял по различен начин във всяка ситуация. Когато се изправил срещу нечестивия цар Ирод, Той останал безмълвен. Когато застанал пред Пилат, Той дал просто и силно свидетелство за Своята божественост и цел. Изправяйки се срещу среброменителите, които осквернявали храма, Той упражнил божествената си отговорност да пази и защитава онова, което е свещено. Вдигнат на кръста, Той изрекъл безподобният християнски отговор: “Отче, прости им, защото не знаят какво правят” (Лука 23:34).
Някои хора погрешно приемат отговори като мълчание, кротост, прошка и даване на смирено свидетелство за пасивни или слаби. Но заповедта “обичайте неприятелите си, благославяйте тия, които (ни) кълнат, правете добро на тия, които (ни) мразят и се молете за тия, които (ни) гонят)” (Матея 5:44) изисква вяра, сили и най-вече християнска смелост.
Пророкът Джозеф Смит демонстрира тази смелост през целия си живот. Макар че “страда(л) от жестоко преследване, упражнявано от всякакъв вид хора, както религиозни, тъй и нерелигиозни” (Джозеф Смит – История 1:27), той не отвръщал със същото, нито се отдал на омраза. Като всички истински Христови ученици, той постъпвал като Спасителя, обичайки другите по един толерантен и състрадателен начин. Това е християнска смелост.
Когато не отвръщаме със същото, когато подаваме и другата буза и не се поддаваме на чувствата на гняв, ние също постъпваме като Спасителя. Ние показваме Неговата любов, която е единствената сила, способна да подчини противника и да отговори на нашите обвинители, без в отговор да ги обвинява. Това не е слабост. Това е християнска смелост.
С годините научаваме, че предизвикателствата към вярата ни не са нещо ново и е малко вероятно скоро да изчезнат. Но сред противопоставянето истинските ученици на Христа виждат възможности.
В Книгата на Мормон пророк Авинадий бил вързан и доведен пред нечестивия цар Ной. Макар царят яростно да се нахвърлил срещу Авинадий и в крайна сметка да го осъдил на смърт, Авинадий смело проповядвал Евангелието и въпреки това давал свидетелството си. Понеже Авинадий се възползвал от тази възможност, един свещеник на име Алма бил обърнат в Евангелието и довел в Христа много души. Смелостта на Авинадий и Алма била християнска смелост.
Опитът сочи, че времената на отрицателно обществено мнение за Църквата могат да помогнат да се изпълнят Господните цели. През 1983 г. Първото Президентство пише до ръководителите в Църквата, “противопоставянето само по себе си може да бъде една възможност. Сред постоянните предизвикателства, с които се сблъскват нашите мисионери, е липсата на интерес към религията и нашето послание. Тези критики пораждат … интерес към Църквата… Това дава възможност (на членовете) да представят истината на онези, чието внимание по този начин е насочено към нас”1.
Ние можем да се възползваме от подобни възможности по много начини: любезно писмо до издателя, разговор с приятел, коментар в блог или насърчителна дума към човек, който е направил пренебрежителен коментар. Можем на отговорим с любов на хората, повлияни от дезинформация и предразсъдъци – онези, “които са възпирани да стигнат до истината, само защото не знаят къде да я намерят” (У. и З. 123:12). Уверявам ви, да отговорите на нашите обвинители по този начин никога не е слабост. Това е християнска смелост в действие.
Като отвръщаме на другите, всяко обстоятелство ще бъде различно. За щастие, Господ познава сърцата на нашите обвинители и знае как най-ефективно можем да им отговорим. Като търсят напътствие от Духа, истинските ученици получават вдъхновение, пригодно за всеки един случай. И във всеки един случай истинските ученици отговарят по начини, които канят Духа Господен. Павел напомня на коринтяните, че проповедите му “не ставаха с убедителните думи на мъдростта, но с доказателство от Духа и от сила” (1 Коринтяните 2:4). Понеже тази сила лежи в Духа Господен, ние не бива никога да спорим, когато обсъждаме нашата вяра. Както научава почти всеки мисионер, доктриналните спорове с позоваване на Библията винаги пропъждат Духа. Спасителят казва, “който има духа на раздора, не е от Мене” (3 Нефи 11:29). Има нещо по-тъжно от обвиненията към Църквата, че не е християнска – когато нейни членове реагират на подобни обвинения по един нехристиянски начин! Нека разговорите ни с другите винаги бъдат белязани с плодовете на Духа – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, вярност, кротост (и) себеобуздание” (Галатяните 5:22–23). Да сме кротки, както е определено в тълковния речник “Уебстър”, е “да проявяваме търпение и дълготърпение: да понасяме обидата без негодувание”2. Кротостта не е слабост. Тя е белег за християнска смелост.
Това е особено важно при общуването ни с членове на други християнски деноминации. Със сигурност нашият Небесен Отец е натъжен, а дяволът се смее, когато ние заядливо дебатираме доктриналните различия с нашите християнски ближни.
С това не предлагам да правим компромис с принципите си или да намалим силата на своите вярвания. Не можем да променим ученията на възстановеното Евангелие, дори ако тяхното проповядване или спазване ни прави непопулярни в очите на света. При все това, когато се почувстваме подтикнати да изричаме смело Божието слово, трябва да се молим да бъдем изпълнени със Светия Дух (вж. Деянията 4:29, 31). Не бива никога да бъркаме смелостта с нейната подправена от Сатана версия: надменността (вж. Алма 38:12). Истинските ученици говорят с кротка убеденост, не със самохвална гордост.
Като истински ученици основната ни грижа трябва да бъде благоденствието на другите, не личното реабилитиране. Въпросите и критиките ни дават възможност да протегнем ръка на околните и да покажем, че те са от значение за нашия Небесен Отец и за нас. Целта ни следва да бъде да им помогнем да разберат истината, а не да защитаваме егото си, нито да печелим точки в един богословски дебат. Искреното ни свидетелство може да е най-силния отговор, който можем да дадем на своите обвинители. А такива свидетелства могат да се родят само в обич и кротост. Следва да бъдем като Едуард Партридж, за когото Господ казал, “сърцето му е чисто пред Мен, защото той е като Натанаил от древността, у когото нямаше лукавщина” (У. и З. 41:11). Да няма лукавщина в нас значи да имаме детска невинност, да бъдем бавни да се обиждаме и бързи да прощаваме.
Тези качества първо се научават у дома и в семейството и могат да бъдат упражнявани във всичките ни взаимоотношения. Да няма лукавщина в нас значи да потърсим вината първо у себе си. Когато бъдем обвинени, следва, като апостолите на Спасителя, да попитаме “Да не съм аз, Господи?” (Матея 26:22). Ако се вслушваме в отговора, даден от Духа, можем при нужда да се поправим, да се извиним, да потърсим прошка и да се справяме по-добре в бъдеще.
Без лукавщина, истинските ученици избягват неоправдано да съдят възгледите на другите. Мнозина от нас са развили силни приятелства с хора, които не са членове на нашата Църква – съученици, колеги, приятели и съседи по цял свят. Ние се нуждаем от тях и те се нуждаят от нас. Както учи президент Томас С. Монсън, “Нека се учим на уважение към другите… Никой от нас не живее сам – в нашия град, в нашата страна, в нашия свят”3.
Както Спасителят демонстрира с Ирод, понякога истинските ученици трябва да покажат християнска смелост, като въобще не говорят. Веднъж като играех голф, се отърках в един кактус от вида “чола”, който пръскаше бодли почти като бодливо свинче. Тръни от растението се забиха навсякъде по дрехите ми, макар че едва бях докоснал кактуса. Някои ситуации са като това растение: могат само да ни наранят. В подобни случаи е най-добре да запазим дистанция и просто да си тръгнем. Като го правим, някой може да се опита да ни провокира и да ни въвлече в спор. В Книгата на Мормон четем за Лехонтий и хората му, които станували на една планина. Предателят Амаликия настоявал Лехонтий да “слезе долу” и да се срещне с него в долината. Но когато Лехонтий слязъл от високото, бил тровен “малко по малко”, докато умрял и армията му попаднала в ръцете на Амаликия (вж. Алма 47). Чрез спорове и обвинения някои хора се опитват да ни примамят да слезем от високото. Високите места са тези, където е светлината. Там виждаме първата светлина на утрото и последната на залеза. Те са безопасни места. Там е истината и знанието. Понякога другите се опитват да ни примамят да слезем от високото и да се присъединим към тях в богословски спор в калта. Тези не много на брой индивиди имат нагласата да започват религиозни схватки, онлайн или на живо. За нас винаги е по-добре да стоим на височината на взаимното уважение и обич.
Като правим това, следваме примера на пророк Неемия, който построил стена около Ерусалим. Враговете му настойчиво го молели да се срещне с тях в равнината, където “те възнамеряваха да (му) сторят зло”. За разлика от Лехонтий обаче Неемия мъдро отказал на предложението им със следното послание: “Голяма работа върша и не мога да сляза; защо да се спира работата, като я оставя и сляза при вас?” (Неемия 6:2–3). Ние също имаме да вършим голяма работа, която ще остане несвършена, ако си позволим да спрем, да спорим и да бъдем разсеяни. Вместо това следва да съберем християнска смелост и да продължим. Както четем в Псалми, “Не се раздразнявай поради злотворците” (Псалми 37:1).
Злото винаги ще бъде с нас в този свят. Част от голямото изпитание на земния живот е да бъдем в света, без да станем като него. В Своята застъпническа молитва Спасителят моли Небесния Си Отец, “Не се моля да ги вземеш от света, но да ги пазиш от лукавия”(Иоана 17:15). Но дори когато предупреждава за гонение, Спасителят обещава мир: “Мир ви оставям; Моят мир ви давам… Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои” (Иоана 14:27). Свидетелствам, че заедно с мантията на Неговия мир върху нас ще се изпълни обещанието на Първото Президентство: “Противопоставянето, което изглежда непоносимо, може да бъде благословия за царството Божие на земята”4.
На сестрата, която ме питаше, и на всички, които искат да узнаят как следва да отговаряме на нашите обвинители отговарям, ние ги обичаме. Каквато и да е тяхната раса, убеждения, религия или политически възгледи, ако следваме Христа и показваме Неговата смелост, ние трябва да ги обичаме. Ние не смятаме, че сме по-добри от тях. Вместо това желаем да им покажем един по-добър път – пътят на Исус Христос. Този път води към кръщението, стеснената и тясна пътека на праведния живот и към Божия храм. Той е “пътят, и истината, и животът” (Иоана 14:6). Само чрез Него ние и всички наши братя и сестри можем да наследим най-големия дар, който можем да получим – вечен живот и вечно щастие. Да им помогнем и да бъдем пример за тях не е за слабите. Това е за силните. Това е за вас и мен, светии от последните дни, които плащат цената на ученичеството, като отвръщат на своите обвинители с християнска смелост.
Завършвам със свидетелството на Мормон, което е и мое собствено: “Ето, аз съм ученик на Исуса Христа, Сина Божий. Аз съм призован от Него да провъзглася словото Му на Неговия народ, за да могат да имат живот вечен” (3 Нефи 5:13). Давам това свое специално свидетелство за Него – че животът ни може да бъде вечен, защото Неговата любов е вечна. Да можем да споделяме Неговата вечна, безусловна любов с нашите братя и сестри навсякъде е смирената ми молитва, в името на Исус Христос, амин.