Трайно ученичество
Можем да намираме духовна увереност и мир, когато подхранваме свещени навици и рутина от праведни дела, които могат да поддържат и разпалват огъня на нашата вяра.
Това лято над 200 000 от нашите млади хора по целия свят израснаха във вярата по време на една от стотиците едноседмични конференции „За укрепването на младежите“, или ЗУМ. След изолацията заради пандемията, самото присъствие там за мнозина бе израз на вяра в Господ. Много от младите участници изглежда по сходен начин развиват и задълбочават своето обръщане във вярата. В края на седмицата им ги питах: „Е, как беше?“.
Понякога казваха нещо от сорта на: „Ами в понеделник се ядосвах на майка ми, че ме накара да дойда и да го направя. Не познавах никого. И не мислех, че е за мен. И че ще имам приятели. … Обаче сега е петък и не искам да си тръгвам. Просто искам да усещам Духа в живота си. Искам да живея така“.
Всички те имат свои истории за моменти на яснота и за духовни дарове, които са се изливали върху тях и които са ги носили по този път на израстване. И аз бях променен от конференциите това лято, докато гледах как Духът на Бог неотклонно откликва на праведните желания на сърцата на тези огромни групи младежи, всеки от които бе намерил смелостта да се уповава на Него за седмица под Неговите грижи.
Като стоманени кораби с ярки корпуси в морето, ние живеем в разяждаща в духовно отношение среда, в която най-блестящите убеждения трябва внимателно да се поддържат, за да не се напукат, корозират и накрая олющят.
Какви неща можем да правим, за да поддържаме огъня на своите убеждения?
Преживявания като конференциите „За укрепването на младежите“, лагери, събрания за причастие и мисии могат да помагат за укрепването на нашите свидетелства, като ни отвеждат през моменти на израстване и духовни открития към места на относително спокойствие. Но какво трябва да правим, за да останем там и да продължим да „бърза(м)е напред с увереност в Христа“ (2 Нефи 31:20), вместо да тръгнем назад? Трябва на първо място да продължаваме да правим тези неща, които са ни довели дотук, като честите молитви, потапянето в Писанията и искрената служба.
За някои от нас може да се изисква упование в Господ дори за да посетим събрание за причастие. Но след като отидем там, изцеляващото влияние на Господното причастие, изливането на евангелски принципи и подхранването от общността в Църквата могат да ни изпратят у дома вдъхновени и въздигнати.
Откъде идва силата на това да се събираме на едно място?
На конференциите „За укрепването на младежите“ няколкостотин хиляди наши младежи опознаха по-добре Спасителя, използвайки простата формула да бъдат там, където двама или повече от тях са се събрали в Неговото име (вж. Матей 18:20), за да изучават Евангелието и Писанията, да ги прилагат, да пеят заедно, да се молят заедно и да намират мир в Христа. Това е ефикасна рецепта за духовно пробуждане.
Тази група братя и сестри от целия свят сега е по домовете си, за да решава какво означава да продължаваме да се уповаваме на Господ (Притчи 3:5, темата за младежите за 2022 г.), когато сме погълнати от какофонията на един шумен свят. Едно е да слушаме Господ (Джозеф Смит – История 1:17) на тихо място за размишление и с широко отворени Писания. Съвсем друго е да продължаваме да сме верни ученици в тази земна вихрушка от разсейващи фактори, където трябва да се стремим да Го слушаме дори през смесицата от угриженост и неувереност. Нека няма съмнение, че точно така нашите младежи се проявяват като герои, когато с непоколебимост се противопоставят на променливия морал в наши дни.
Какво могат да правят семействата у дома, за да градят върху инерцията, създадена по време на дейностите в Църквата?
Веднъж бях в позицията на съпруг на президента на Младите жени в кола. Една вечер бях помолен да подреждам курабийки във фоайето, докато съпругата ми провеждаше в залата вечер край огнището за родители и техните дъщери, които се подготвяха да отидат следващата седмица на лагер на Младите жени. След като обясни къде да бъдат и какво да носят, тя каза: „Вторник сутринта, когато заведете до автобуса милите си дъщери, ги прегърнете силно. И да ги целунете за сбогом, защото те няма да се върнат повече“.
Чух как дъхът на някого спря и осъзнах, че това бях аз. „Няма да се върнат?“
Но след това тя продължи: „Когато оставите тези момичета във вторник сутринта, те ще оставят зад себе си разсейващите фактори на маловажните неща и ще прекарат заедно една седмица в учене, израстване и уповаване на Господ. Ще се молим заедно, ще пеем, ще готвим и служим заедно, ще споделяме заедно свидетелствата си и ще правим нещата, които ни позволяват да усещаме Духа на Небесния Отец през цялата седмица, докато се пропие в костите ни. Момичетата, които ще видите в събота да слизат от автобуса, няма да са тези, които сте оставили във вторник. Те ще са нови същества. И ако им помагате да продължават напред от това по-високо духовно ниво, те ще ви удивляват. Ще продължават да се променят и израстват. А също и всички в семейството ви“.
През онази събота се случи точно това, което тя описа. Докато товарех палатките, чух гласа на съпругата ми в малкия дървен амфитеатър, където момичетата се бяха събрали преди да си тръгнат за дома. Чух я да казва: „А, ето къде сте. Очаквахме ви цяла седмица. Нашите съботни момичета“.
Преданите младежи на Сион вървят по своя път през удивителни времена. Това да намират радост в този свят на пророкувано унищожение, който е сляп за светостта, без да станат част от него, е тяхното конкретно поръчение. Преди стотина години, Г. К. Честъртън говори все едно е видял тези усилия на съсредоточаване върху дома и подкрепа от Църквата, когато казва: „Трябва да възприемаме вселената едновременно като замък на великан човекоядец, който трябва да бъде щурмуван, но също така и като наша къщичка, в която можем да се приберем вечерта“ (Orthodoxy, 1909 г., с. 130).
За щастие, те не трябва да влизат в битката сами. Всеки може да разчита на другите. Имат и вас. И следват жив пророк, президент Ръсел М. Нелсън, който ръководи със знание и оптимизъм на гледач, когато заявява, че великото начинание на тези времена, събирането на Израил, ще бъде както грандиозно, така и величествено (вж. „Смели воини на Израил“, духовно послание за младежи по света, 3 юни 2018 г., HopeofIsrael.ChurchofJesusChrist.org).
Това лято със съпругата ми Калийн се прекачвахме на самолет в Амстердам, където преди много години бях нов мисионер. Помня как, след като месеци наред бях полагал усилия да науча нидерландски, полетът ни с KLM започна приземяване и капитанът направи неразбираемо съобщение по високоговорителя. След миг мълчание колегата ми смънка: „Мисля, че това беше нидерландски“. Спогледахме се, прочитайки мислите си: „Изгубени сме“.
Но не всичко беше изгубено. Докато се удивявах на вярата, която бяхме проявили тогава, преминавайки през това летище на път към чудесата, които щяха да се излеят над нас като мисионери, внезапно бях върнат в настоящето от един съвсем истински мисионер, който се качваше на самолет към дома. Той се представи и попита: „Президент Лънд, какво да правя сега? Какво да правя, за да остана силен?“.
Това е същият въпрос, който вълнува нашите младежи, когато се прибират след конференции ЗУМ, младежки лагери, пътувания до храма и всеки път, когато усетят небесните сили: „Как обичта към Бог може да се превърне в трайно ученичество?“.
Усетих прилив на любов към този проницателен мисионер, отслужващ последните часове от своята мисия, и в онзи моментен покой на Духа се чух да казвам просто: „Не е нужно да носиш табелката, за да носиш Неговото име“.
Искаше ми се да сложа ръце на раменете му и да кажа: „Ето какво трябва да направиш. Върни се у дома и просто бъди това, което си. Ти си толкова добър, че почти светиш в тъмното. Дисциплината и жертвите от мисията ти са те направили великолепен Божий син. Продължавай да вършиш у дома това, което ти е помагало толкова силно на мисионерското поле. Научил си се как и на Кого да се молиш, както и на езика на молитвата. Изучавал си словата на Спасителя и си Го обикнал, опитвайки се да бъдеш като Него. Обикнал си Небесния Отец така, както Исус обича Своя Отец, служил си, както Той е служил на другите и си спазвал заповедите като Него, а когато не си успявал, си се покайвал. Твоето ученичество не е просто надпис на тениска – то се е превърнало в част от твоя живот, целенасочено воден за другите. Затова се прибери у дома и прави това. Бъди такъв. Нека тази духовна инерция продължи до края на живота ти“.
Знам, че чрез уповаване в Господ Исус Христос и Неговата заветна пътека, ние можем да намираме духовна увереност и мир, като подхранваме свещени навици и рутина от праведни дела, които могат да поддържат и разпалват огъня на нашата вяра. Моля се всички да се доближаваме все повече към тези сгряващи огньове и да оставаме до тях, каквото и да става. В името на Исус Христос, амин.