„Да позволяваме на Господ да напътства живота ни“, Лиахона, септ. 2022 г.
Пълнолетни младежи
Да позволяваме на Господ да напътства живота ни
Невинаги можех да си представя как ще се наредят нещата, но, когато действах с вяра, Господ ме благославяше.
Религията не беше популярна в дома ми, когато бях дете – въпреки че родителите ми бяха много религиозни в по-голямата част от живота си, диагнозата за неизлечима болест при баща ми, насред други изпитания, ги накара да се откажат от религията, с която бяха отгледани. Аз бях на четири години, когато Татко почина от рак, като бях и най-малкото от 13 деца; овдовялата ми майка не можеше да повярва, че Бог би позволил нещо такова да се случи на нашето семейство.
Но когато бях на 14 години, почувствах, че нещо липсваше в живота ми. Чудех се дали имах някаква по-висша цел, за която не си давах сметка. Чувствах се подобно на Джозеф Смит, докато „умът ми бе завладян от сериозно размишление и голямо неспокойствие“ (Джозеф Смит – История 1:8). Въпреки че дотогава никога не бях чувал за Джозеф Смит, аз започнах да се лутам, подобно на него, като посещавах много църкви с надеждата, че ще открия истината.
И така и стана – един ден, когато видях двама млади мъже в костюми в дома на моя съсед. Проявих любопитство и ги попитах дали мога да присъствам на срещата им. След като получих одобрение от майка ми, аз започнах мисионерските беседи и в последствие се присъединих към Църквата.
Присъединяването ми към Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни ми помогна да разбера каква е моята цел, особено в годините ми като пълнолетен младеж, когато трябваше да взимам много решения, с които хората около мен не бяха съгласни. Но въпреки че имах цел и насока, невинаги бях сигурен как щяха да се подредят нещата.
Но докато се изправях пред несигурност, съмнения и толкова много промени, напътствието на Небесния Отец беше постоянно, когато се обръщах към Него. Научих се на начини да разчитам на Него и на вярата си, което ми помагаше да продължавам напред и да не спирам да преоткривам целта си.
Да продължа напред, като отслужа мисия
На възраст, на която повечето от моите връстници се подготвяха да следват, аз се опитвах да реша как ще отслужа мисия. В Чили всички трябва да държат изпит преди да бъдат приети в университет. Той се провежда само един път в годината, така че, ако отидех на мисия, не само щях да забавя образованието си с две години, но и щеше да ми се наложи да чакам още една година след това, за да започна училище.
Семейството ми и най-вече моята майка бяха против мисията. За нея беше много важно да получа висше образование. Но аз вярвах, че Господ щеше да ми помогне да направя нужното, и така с молитва започнах да се подготвям въпреки всичко.
Когато епископът ми дойде у дома с пълния набор от попълнени за мисия документи и помоли за подписа на майка ми, тя се изненада; аз не ѝ бях казвал, че продължавам напред по този въпрос. Отне доста усилия да бъде убедена, но Господ смекчи нейното сърце и ѝ помогна да разбере, че исках да служа.
Евангелието ми даде увереността, че правя правилното нещо, но само продължавайки напред, стъпка по стъпка, с вяра – наред с всички мои въпроси и несигурност – аз продължих да се развивам.
Да следваме откровение след откровение
Завръщането ми у дома след мисия означаваше и връщане към несигурността. Докато търсех напътствие от Небесния Отец чрез молитва и пост, аз получих откровението, че трябваше да се преместя в Съединените щати и да уча в Университета Бригъм Йънг, което изглеждаше почти невъзможно.
Дадох всичко от себе си и предприех най-добрите стъпки. Понякога се чувствах като в задънена улица – работех усърдно, но не знаех със сигурност дали усилията ми щяха да ми помогнат да постигна целите си. Но главната ми цел беше да следвам това, което Господ желаеше от мен да сторя, и тази цел ми беше скъпа.
Докато полагах усилия, един ден се почувствах вдъхновен да се свържа с моя добър приятел от Съединените щати, който живееше в родния ми град. Не бях сигурен как ще се развият нещата тогава – свързах се с него, само защото Духът ме беше насочил – но приятелят ми и неговият баща имаха ключова роля с помощта си да знам какво да направя, за да кандидатствам и да получа виза, за да уча в Университета Бригъм Йънг. С тяхна помощ и с огромни жертви от страна на майка ми, която заплати за билета ми, аз заминах. Това беше едно чудо.
Животът ми продължи да се развива по същия начин. Давах всичко от себе си и тогава получавах вдъхновение, малко по малко, какво трябваше да предприема след това. По този начин получих работа в Центъра за обучение на мисионери, намирах начини да плащам таксата си в училище, избрах си специалност и в последствие завърших и сключих брак.
Отговорите, които получавах, не винаги идваха веднага и никога не ми беше разкриван подробен план, но получавах увереността, че Господ е доволен от посоката, в която се движа.
Когато откровението няма много смисъл
Няколко години по-късно разбрах от каква съществена важност е жертвата в живота според Евангелието. Ако желаем Господ да ни дава цел и посока, ние трябва да имаме желанието да тръгнем в тази посока.
След като завърших, нещата не вървяха по план с компанията, за която работех, така че съпругата ми и аз имахме два избора: да останем в Съединените щати или да се завърнем в Чили. И двамата ясно почувствахме, че трябва да се върнем в Чили. Може да изглежда като нещо естествено да искаш да се прибереш у дома, но това беше труден период за нас. В Чили нямаше много работа. Изпитвах затруднения да продам дома ни. От гледна точка на финанси и логистика, това не беше нещо, което всеки би направил – дори роднините ни смятаха, че постъпваме неразумно.
Какво правите, когато откровението е в разрез със здравия разум? Въпреки че беше трудно, аз и съпругата ми знаехме какво да направим. Напомнихме си, че Евангелието ни беше помогнало да постигнем толкова много. Без Господ аз нямаше да имам вдъхновението, което ми помогна да отслужа мисия, да получа образование и да се запозная със съпругата си. Просто трябваше да се доверим, че каквито и да са причините, ние бяхме нужни в Чили.
Оставихме къщата си на нашия епископ, за да я даде под наем, докато успее да я продаде, и отпътувахме. Беше трудно, но получихме толкова много благословии и чудеса, когато се вслушвахме в призива на Господ. Господ знае къде има нужда от нас и къде ще сме най-полезни за Неговите цели, и ни благославя за нашето послушание.
Да намираме решения заедно с Господ
Надявам се, че пълнолетните младежи днес ще следват примера на брата на Яред. Въпреки че яредитите знаят, че трябва да пътуват за обетованата земя, те не са сигурни как да стигнат до там. Когато братът на Яред „призова(ва) името Господне“ (Етер 2:15), Той му предлага няколко решения. Господ му казва да построи кораби и му дава насоки как да осигури свеж въздух в тях.
Но след това Господ задава на брата на Яред следния въпрос: „Какво искаш да направя, за да имате светлина във вашите плавателни съдове?“ (Етер 2:23). Вместо да каже на брата на Яред как точно да постъпи, Господ го упътва да отиде и сам да намери решение.
По този начин се разви и моят живот. Понякога Господ ми дава ясни напътствия. Често пъти Той изчаква да се обърна към Него със собствените си идеи. И в двата случая, обаче, е много важно да Го включвам в процеса. Да постим, да се молим и да се съветваме с Господ са нужните стъпки за всеки, който се опитва да взима решения в живота си.
На пълнолетните младежи, които търсят повече целенасоченост в живота си, предлагам следния съвет: Обръщайте се към Господ за лично откровение. Преглеждайте често патриархалната си благословия. И не се страхувайте да жертвате не чак толкова важните неща в живота си, ако Господ ви каже, че има по-важна цел за вас.
Аз обичам Господ. Евангелието е всичко за мен. Знам, че Господ вижда потенциала ви и желае да ви помага да постигнете божествената си цел.