Завинаги свободни да действат сами за себе си
От старейшина Д. Тод Кристоферсън
От Кворума на дванадесетте апостоли
Божията воля е да сме свободни мъже и жени, за да можем да достигнем целия си потенциал и материално и духовно.
Пиесата на Шекспир Хенри V включва една нощна сцена в лагера на английските войници в Азенкур, непосредствено преди битката им с френската армия. Крал Хенри, частично дегизиран, се скита сред войниците си, без да го разпознаят в сумрака. Той говори с тях, опитвайки се да прецени мотивацията на много по-малобройната си войска и тъй като не го разпознават, те са искрени в коментарите си. В един разговор те философстват относно кой носи отговорност за това какво се случва на хората в битка – царят или всеки отделен войник.
В един момент крал Хенри заявява: „Но мене ако питаш, аз не бих могъл да умра никъде другаде така доволен, както в сражение за своя крал, тъй като делото му е справедливо и исканията му – честни“.
Майкъл Уилямс отговаря: „Туй е отвъд онова, което можем да знаем“.
Спътникът му се съгласява: „И отвъд онова, което трябва да обсъждаме. За нас е достатъчно да знаем, че сме кралски поданици: ако делото на краля ни е несправедливо, дългът ни към краля измива от нас всяка вина“.
Уилямс допълва: „Но ако делото му не е добро, той самият ще има да изплаща тежка сметка“.
Не е изненадващо, че крал Хенри не се съгласява: „Дългът на войника принадлежи на краля му, но душата му си е негова собствена“1.
Шекспир не се опитва да разреши този дебат в пиесата и по една или друга форма това е дебат, който продължава и в наше време – кой носи отговорност за това, което се случва в живота ни?
Когато нещата станат зле, съществува тенденцията да обвиняваме другите или дори Бог. Понякога се появява чувството за получаване на нещо по право и някои хора се опитват да прехвърлят отговорността за благосъстоянието си върху други хора или правителства. По отношение на духовните неща някои считат, че няма нужда да се стремим към лична праведност, защото Бог ни обича, Той ни приема „такива, каквито сме“.
Но Бог желае децата Му да действат според моралната свобода на избор, която Той им е дал, „та да може всеки човек да бъде отговорен за собствените си грехове в съдния ден“2. Неговият план и воля е да имаме главната роля при вземане на решенията в живота си. Бог няма да живее живота ни, нито ще ни направи свои марионетки, както веднъж Луцифер предложил. Нито пък пророците Му ще приемат ролята на кукловод на мястото на Бог. Бригъм Йънг казва: „Не желая никой светия от последните дни на този свят, нито в небесата, да бъде доволен от това, което правя, освен ако Духът на Господ Исус Христос, духът на откровението, не им покаже истината. Желая те да знаят сами за себе си и да разбират сами за себе си“3.
Бог не ни спасява „такива, каквито сме“, просто защото като „такива, каквито сме“, ние сме нечисти и „нищо нечисто не може да пребивава … в присъствието Му; защото на езика на Адам Неговото име е Свят човек, а името на Неговия Единороден е Синът Човешки“4. И второ, Бог няма да действа, за да ни превърне в нещо, което не сме избрали чрез действие да станем. Той наистина ни обича и защото ни обича, няма нито да ни принуди, нито да ни изостави. По-скоро Той ни помага и ръководи. Наистина, истинската проява на Божията обич са Неговите заповеди.
Ние трябва да се радваме на постановения от Бог план, който ни позволява да правим избори да действаме сами за себе си и да преживяваме последиците, или както е казано в Писанията, да „опитва(ме) горчивото, за да можем да зна(ем) цената на доброто“5. Ние сме завинаги благодарни, че Единението на Спасителя преодоля първоначалния грях, за да може да се родим на този свят, но да не бъдем наказани за прегрешението на Адам6. Бидейки така изкупени от Падението, ние започваме невинен живот пред Бог и „с(ме) станали свободни навеки, различавайки доброто от злото, за да действа(ме) сами за себе си, а не да (ни) се въздейства“7. Можем да изберем да станем такъв човек, какъвто желаем и, с Божията помощ, можем да станем дори като Него8.
Евангелието на Исус Христос ни поставя на пътеката към това, което можем да станем. Чрез Единението на Исус Христос и Неговата благодат, нашите пропуски да живеем съвършено и постоянно според селестиалния закон в земния живот могат да бъдат компенсирани и да ни се даде способността да развиваме Христов характер. Справедливостта изисква обаче това да се случи чрез доброволното ни съгласие и участие. Винаги е било така. Самото ни присъствие на земята като физически същества е следствие на един избор, който всеки от нас е направил – да участва в плана на Отца ни9. Затова спасението определено не е резултат на божествена прищявка, нито се случва само въз основа на божествена воля10.
Правосъдието е важно качество на Бог. Можем да имаме вяра в Бог, защото той е съвършено надежден. Писанията ни учат, че „Бог не ходи в криви пътеки, нито се обръща Той надясно или наляво, нито се отклонява от това, което е казал, ето защо, пътеките Му са прави и ходът Му е един вечен кръг“11 и че „Бог не гледа на лице; но във всеки народ оня, който Му се бои и върши правото, угоден Му е“12. Разчитаме на божественото качество правосъдие, за да имаме вяра, увереност и надежда.
Но в последствие на това, че е съвършено справедлив, има някои неща, които Бог не може да направи. Той не може да си избира кого да спасява и кого да осъжда. Той „не мо(же) да гледа на греха и с най-малка степен на позволение“13. Той не може да позволи на милостта да ограби правосъдието14.
Има едно явно доказателство за Неговото правосъдие: Бог е осигурил съпътстващия принцип на милостта. Поради това, че е справедлив, Той е осигурил начин милостта да изиграе необходимата си роля във вечната ни съдба. Затова сега „правосъдието изпълнява всичките си изисквания, както и милостта има право над всичко, което й принадлежи“15.
Знаем, че „страданията и смъртта на Оногова, Който не извърши грях, в Когото беше благоволение(то на Отца) … кръвта на (Неговия) Син, която беше пролята“16 задоволяват изискванията на правосъдието, осигуряват милост и ни изкупват17. Въпреки това, „според правосъдието, планът на изкуплението би могъл да се осъществи единствено при условие на покаяние“18. Изискването и възможността за покаяние позволява на милостта да извърши делата си без да потъпче правосъдието.
Христос умря, не за да спасява на сляпо, а за да ни предложи покаяние. В процеса на покаяние, ние се осланяме „изцяло на заслугите на Този, Който е могъщ да спасява“19, но покаянието е самоволна промяна. Затова, като прави покаянието изискване за получаване на дара на благодатта, Бог ни дава способността да запазим собствената си отговорност. Покаянието уважава и подкрепя свободата ни на избор: „И тъй, милостта може да удовлетвори изискванията на правосъдието и да обгърне човеците в ръцете на безопасността, докато този, който не упражнява вяра за покаяние, ще бъде подложен на целия закон и на изискванията на правосъдието; затова великият и вечен план за изкуплението се осъществява само за този, който има вяра за покаяние“20.
Неразбирането на Божието правосъдие и милост е едно; отричането на Божието съществуване или върховенство е друго, но и двете водят до занижени постижения от наша страна – понякога много по-малки от нашия пълен божествен потенциал. Бог, който няма изисквания, на практика е еквивалент на Бог, който не съществува. Свят без Бог, жив Бог, Който дава морални закони с цел ръководството и усъвършенстване на Неговите деца, е също свят без истина и справедливост. Това е свят, в който царува моралната относителност.
Относителност означава, че всеки човек е най-висшият си ръководител. Разбира се, не само хората, които отричат Бог, вярват в тази философия. Някои, които вярват в Бог, вярват и че те сами решават кое е правилно и грешно. Един млад човек го казва така: „Не мисля, че хиндуизмът е грешен или че католицизмът е грешен или че Англиканската църква е грешна – мисля, че зависи от това в какво вярвате. … Не мисля, че има правилно или грешно“21. Друг, запитан за основата на религиозните му вярвания, отговаря: „Вярвам в себе си – наистина това е важното. Имам предвид, как може някой да ръководи в какво да вярваш?“22
За онези, които вярват, че всичко може да е истина, заявяването на фиксирана цел и универсална истина е като принуда – „Не трябва да бъда принуждаван да вярвам, че нещо, което не харесвам, е истина“. Но това не променя реалността. Нехаресването на закона за гравитацията няма да предпази човек от падане, ако се подхлъзне от стръмна скала. Същото е валидно за вечния закон и правосъдието. Свободата произлиза не от отхвърлянето му, а от прилагането му. Това е основно за Божията сила. Ако не съществуваха фиксираните и неотменими истини, дарът на свободата на избор щеше да е безсмислен, тъй като никога нямаше да можем да предвидим и определим последствията на действията си. Както казва Лехий: „И ако кажете, че няма закон, трябва също да кажете, че няма грях. А ако кажете, че няма закон, трябва също да кажете, че няма и праведност. И ако няма праведност, няма и щастие. И ако няма нито праведност, нито щастие, няма и наказание, и окаяност. И ако тези неща ги няма, няма и Бог. И ако няма Бог, нас също ни няма, нито пък земята; защото не би могло да има сътворение на неща, които нито действат, нито им се въздейства. Ето защо, всички тези неща щяха да изчезнат“23.
И при материалните и духовните неща възможността да поемем лична отговорност е дар от Бог, без който не можем да осъществим целия си потенциал като дъщери и синове Божии. Личната отговорност става и право и задължение, което трябва непрестанно да защитаваме; тя е застрашавана от времето на Сътворението. Трябва да защитаваме отговорността от хора и програми, които (понякога с най-добри намерения) ни правят зависими. Трябва и да я защитаваме от собствената си склонност да избягваме работата, необходима за култивирането на таланти, способности и характер, подобен на Христовия.
Има една приказка за мъж, който просто не искал да работи. Той искал да се грижат за него във всичко. Според него Църквата или правителството или и двете заедно били длъжни да се грижат за него, защото той плащал данъците и десятъка си. Той нямал нищо за ядене, но отказвал да работи и да се грижи за себе си. Поради отчаяние и отвращение, онези, които се опитвали да му помогнат, тъй като той не желаел да помръдне пръста си да се грижи за себе си, решили да го занесат на гробището и да го оставят да умре. По пътя към гробището, един човек казал: „Не може да правим това. Имам малко царевица, която ще му дам“.
Те обяснили това на мъжа и той попитал: „Обелена ли е от шумата?“
Отговорили му: „Не“.
„Ами тогава, казал той, отнасяйте ме“.
Божията воля е да сме свободни мъже и жени, за да можем да достигнем целия си потенциал и материално и духовно, за да сме свободни от унизителните ограничения на бедността и пленничеството на греха, за да се радваме на самоуважение и независимост, за да сме подготвени във всичко, за да отидем при Него в селестиалното Му царство.
Не си правя илюзии, че това може да бъде постигнато само чрез собствените ни усилия, без Неговата неотменна и непрекъсната помощ. „Знаем, че чрез благодат сме спасени, след всичко, което можем да сторим“24. Не е необходимо да постигнем някакво минимално ниво на способност или добрина, преди Бог да ни помогне – Божията помощ може да ни се дава всеки час на всеки ден, независимо къде се намираме по пътя на подчинението. Но знам, че освен да желаем помощта Му, ние трябва да полагаме усилия, да се покайваме и избираме Бог, за да може Той да действа в живота ни, в съгласие със справедливостта и свободата на избор. Молбата ми е да поемем отговорност и да се заловим за работа, за да има нещо, за което Бог да ни помогне.
Свидетелствам, че Бог Отец е жив и че Неговият Син Исус Христос е наш Изкупител и че Светият Дух е сред нас. Желанието им да ни помогнат е несъмнено, а способността им да правят това е безкрайна. Нека се събудим и изправим от прахта, „та заветите, които Вечният Отец направи с (нас) да бъдат изпълнени“25. В името на Исус Христос, амин.