2020 г.
Самотен обяд
Октомври 2020 г.


Самотен обяд

Авторката живее в щата Юта, САЩ.

Кали само искаше да има приятели.

„С гласец и кротък, и тих Духът шепне ни“ (Сборник детски песни, с. 56).

Изображение
Lonely Lunchtime

Кали влезе в столовата и се огледа. Всички други деца отиваха при своите приятели и се събираха по масите. Чуваха се развълнувани гласове и щастлив смях. Беше само вторият учебен ден, но изглежда всички имаха с кого да седнат, освен Кали.

Тя стисна дръжката на своята кутия за обяд и се приближи до една от масите. „Може ли да седна до вас?“ – попита Кали.

Едно момиче с дълга кестенява плитка я погледна. Тя се намръщи и поклати глава. „Не. Заето е“ – каза тя.

„Добре“. Кали отиде до друго свободно място и сложи кутията си на него.

„Не можеш да седнеш тук! Това място го пазя за друг“ – каза едно момче с тениска на зелени райета. Той бутна кутията за обяд на Кали на земята. Приятелите му се разсмяха.

Кали се наведе и вдигна кутията си. Тя прекоси столовата и седна на една празна маса. Видя едно момче от нейния квартал и се опита да му махне, но той погледна на другата страна. Кали се намръщи. Защо никой не искаше да бъде неин приятел?

Кали погледна надолу към храната си. Вече не ѝ се ядеше. Тя избърса очи, затвори кутията за обяд и излезе навън.

Всички вече играеха с приятелите си. Кали седна сама на една пейка и гледаше как другите деца се забавляваха без нея. След това Кали забеляза едно момче на нейните години да седи само на тревата. Беше облечен с изцапана жълта тениска и косата му стърчеше.

Кали отмести поглед. Тя видя как група момичета от класа ѝ играят на форскуеър. Искаше ѝ се да я поканят да играе с тях.

Кали погледна отново момчето. То гледаше надолу и скубеше тревата до краката си. Кали си спомни нещо, което мама ѝ казваше понякога: Търси самотните деца.

Кали се намръщи. Тя също беше самотна. Никой не се опитваше да бъде неин приятел!

Но след това, Кали си спомни за кръщението си миналата година. Тя обеща да се вслушва в Светия Дух. Може би Светият Дух се опитваше да ѝ помогне да си спомни това, което ѝ беше казала мама. Може би Светият Дух се опитваше да ѝ каже да играе с момчето в жълтата тениска.

Кали въздъхна и стана. Усети топлина в сърцето си. Тя отиде при момчето и седна до него в тревата.

„Здравей“ – каза тя.

„Здравей“ – измърмори той.

„Кой е любимият ти цвят?“

„Ами… зеленият“.

„Хубав цвят. Аз обичам розовия“ – каза Кали. „Имаш ли любимо животно?“

Момчето изправи гръб и я погледна. „Да. Много ми харесват динозаврите“.

„А, и на мен. Трицератопсите са ми любими“.

Момчето се усмихна.

След това звънеца би. Кали стана и махна за довиждане на момчето. Тя се усмихваше, докато се връщаше в класната стая сама. Тя може да нямаше най-добър приятел, но се чувстваше щастлива, че беше направила голямото междучасие по-приятно за момчето. ●