2012 г.
Един ключ към щастливото семейство
Октомври 2012


Послание на Първото Президентство

Един ключ към щастливото семейство

Изображение
Президент Дитер Ф. Ухтдорф

Великият руски автор Лев Толстой започва романа си Ана Каренина със следните думи: “Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно по свой начин”1. Макар да нямам увереността на Толстой, че всичките щастливи семейства си приличат, открил съм, че повечето от тях имат едно общо нещо помежду си: членовете им успяват да прощават и забравят несъвършенствата на другите, като търсят доброто.

Хората в нещастните семейства, от друга страна, таят лоши чувства и сякаш не могат да забравят миналите обиди.

“Да, но …”, започват онези, които са нещастни. “Да, но вие не знаете колко лошо ме нарани тя”, казва един. “Да, но вие не знаете колко ужасен е той”, казва друга.

Възможно е и двамата да са прави; а може и никой да не е.

Има много степени на обида. Има много степени на нараняване. Но съм забелязал, че често оправдаваме гнева си и убеждаваме съвестта си, като сами си разказваме истории за мотивите на другите, които осъждат постъпките им като непростими и егоистични, докато в същото време издигат нашите собствени мотиви като чисти и невинни.

Кучето на принца

Има един стар уелски разказ от ХІІІ в. за един принц, който се върнал у дома и открил кучето си с кръв, стичаща се по муцуната му. Човекът се втурнал вътре и с ужас видял, че малкото му момченце липсва, а люлката му била преобърната. Принцът в яростта си изтеглил своя меч и убил кучето си. Малко след това той чул плача на сина си – бебето било живо! Редом с него лежал мъртъв вълк. Всъщност кучето било спасило детето на принца от кръвожадния вълк.

Макар този разказ да е драматичен, в него има важна поука. Допуска възможността историята, която си разказваме, за да обясним защо другите се държат по даден начин, невинаги да отговаря на фактите – понякога дори не искаме да узнаем фактите. По-скоро изпитваме самооправдание за гнева си, като таим в нас своята горчивина и яд. Понякога тези лоши чувства могат да траят месеци или години. Понякога – цял живот.

Едно разделено семейство

Един баща не могъл да прости на сина си, че се отклонил от пътеката, на която бил учен. Момчето имало приятел, когото бащата не одобрявал, и вършело много неща, противни на онова, което бащата смятал че трябва да върши. Това причинило отчуждение между бащата и сина и веднага щом могло, момчето напуснало дома и повече не се върнало. Те рядко си проговаряли отново.

Дали бащата се чувствал прав? Може би.

Дали синът се чувствал прав? Може би.

Сигурен съм само, че това семейство било разделено и нещастно, защото нито бащата, нито синът не могли да си простят един на друг. Не могли да погледнат отвъд горчивите спомени, които имали един за друг. Изпълнили сърцата си с гняв, вместо с обич и прошка. Всеки сам се лишил от възможността да влияе положително върху живота на другия. Разделението помежду им се оказало толкова дълбоко и широко, че всеки станал духовен затворник на собствения си остров от емоции.

За щастие, нашият любящ и мъдър Вечен Отец в Небесата е осигурил средствата за преодоляване на тази пропаст на гордост. Великото и безпределно Единение е най-върховният акт на прошка и помирение. Неговата величина и сила надхвърлят моето разбиране, но аз свидетелствам с цялото си сърце и душа за неговата реалност и върховна сила. Спасителят принесъл Себе си като откуп за нашите грехове. Чрез Него ние получаваме опрощение.

Никое семейство не е съвършено

Никой от нас не е безгрешен. Всеки един допуска грешки, включително вие и аз. Всички сме бивали наранявани. Всички сме наранявали други хора.

Именно чрез жертвата на нашия Спасител можем да получим възвисяване и вечен живот. Като приемем Неговия начин на действие и преодолеем гордостта си, като смекчим сърцата си, можем да донесем помирение и прошка в семействата си и в личния си живот. Бог ще ни помогне да прощаваме повече, да сме по-склонни да извървим втората миля, да се извиним първи дори ако вината не е наша, да отхвърлим настрана старите лоши чувства и повече да не ги подхранваме. Да благодарим на Бог, Който дал Своя Единороден Син, и на Сина, Който отдал живота Си за нас.

Можем всеки ден да чувстваме Божията любов към нас. Не би ли следвало да даваме малко повече от себе си на своите ближни, както ни учи любимият химн “Защото тъй си щедър, Господи”?2 Господ е осигурил вратата да получим опрощение. Нима единственото правилно нещо не би било да оставим настрана личния си егоизъм и гордост и да пристъпим към отварянето на тази врата на прошка за онези, с които изпитваме трудности – на първо място всички хора от собственото ни семейство?

В края на краищата щастието произтича не от съвършенството, а от прилагането на божествени принципи, тъкмо в малките стъпки. Първото Президентство и Кворумът на дванадесетте апостоли заявяват: “Щастието в семейния живот е най-вероятно да се постигне, когато се гради върху ученията на Господ Исус Христос. Успешните бракове и семейства се установяват и се поддържат върху принципите вяра, молитва, покаяние, прошка, уважение, обич, състрадание, работа и благотворни, развлекателни дейности”3.

Прошката е поставена точно по средата на тези простички истини, основаващи се на плана на щастието на нашия Небесен Отец. Понеже прошката свързва принципи, тя свързва и хора. Тя е един ключ, който отваря заключени врати, тя е началото на една честна пътека и една от най-добрите ни надежди за щастливо семейство.

Нека Бог ни помага да прощаваме повече в семействата си, да си прощаваме повече един на друг и вероятно да прощаваме повече и на себе си. Моля се да можем да изживяваме прошката като един чудесен начин, по който си приличат всички щастливи семейства.

Бележки

  1. Лев Толстой, Ана Каренина, прев. Constance Garnett (2008), стр. 2.

  2. “Защото тъй си щедър, Господи”, Химни, № 137.

  3. “Семейството: прокламация към света”, Лиахона, ноем. 2010 г., стр. 129, курсив добавен.

Преподаване от това послание

“Като подготвяте всеки урок, запитайте се как принципът е подобен на нещо, което членовете на семейството са изпитвали в собствения си живот” (Преподаването – няма по-велико призование,1999 г., стр. 171). Обмислете да поканите членовете на семейството да споделят положителни преживявания, които са имали или наблюдавали във връзка с прошката. Обсъдете ги, като наблегнете на благословиите от прошката. Завършете, като дадете свидетелство за важността да си прощаваме един на друг.

Фотоилюстрация Дейвид Стокър