„Блестящият лилав камък“, Приятел, март 2024 г., с. 10–11.
Блестящият лилав камък
Ако тя кажеше истината, щеше ли той да ѝ се ядоса?
Тази история се е случила в Нидерландия.
Мари отвори своята кутия с бижута, за да разгледа хубавите си камъни. Тя ги държеше в ръка един по един. Червения, после зеления, след това прозрачно белия.
Баба почука на врата на стаята. „Готова ли си да тръгваме?“
„Да!“ Мари внимателно сложи камъните обратно в кутията си.
Баба заведе Мари в библиотеката. Но не само да разглежда книги. Там беше изложен специален камък! Мари се развълнува.
Когато автобусът им стигна до библиотеката, Мари и баба влязоха вътре. Там имаше много маси с красиви камъни. Някои бяха блестящи и гладки. Други бяха с интересни форми.
„Погледни този!“ Баба посочи към един голям кристал. Нещо като малки сини бодли стърчаха из цялата му повърхност.
На друга маса имаше множество малки, кръгли камъни. Мари погледна всичките цветове. Най-накрая имаше лилав камък – малък, блестящ и гладък.
Все още нямам лилав камък – помисли си Мари. Той щеше да е идеален за нейната колекция.
Мари погледна наоколо. Баба беше на друга маса. Наблизо нямаше никой. И на никого нямаше да липсва този мъничък камък, нали?
Мари взе камъка и го сложи в джоба си.
Същата вечер, с лилавия камък в кутията за бижута, Мари си легна.
„Готова ли си да почетем?“ Татко седна на леглото и отвори списанието Приятел.
Мари се вмъкна в завивката и започна да слуша. Историята беше за едно момче, което се покаяло след неправилен избор.
Докато татко четеше, коремът на Мари сякаш ставаше на възли. Тя се претърколи настрани, след което обърна възглавницата си. Но не се чувстваше добре. И не можеше да спре да мисли за лилавия камък.
Татко приключи с историята. „Добре ли си?“
Мари не знаеше какво да направи. Ако кажеше на татко, той вероятно щеше да се ядоса.
Но сигурно щеше да знае как да помогне.
Бавно Мари изпълзя от леглото и извади лилавия камък от кутията си. „Взех това от библиотеката днес.“ Сълзи потекоха от очите на Мари. „Много съжалявам.“
Татко я прегърна. „Добре е винаги да ми казваш истината. Гордея се с теб, че имаш смелостта да бъдеш честна.“
Стомахът на Мари започна да се оправя. Татко не се ядоса!
„И благодарение на Исус можем да се покайваме. Точно както в историята – каза той. Защо не занесем камъка в библиотеката?“
Мари затвори очи. „Не! Те ще се ядосат.“
Татко сложи ръка на рамото ѝ. „Може малко да се ядосат. Но според мен ще се зарадват, че си го върнала. И ти също ще се почувстваш много по-добре.“
Мари си пое дълбоко дъх и кимна. „Добре.“
Мари извади лист хартия и започна да пише писмо. „Съжалявам, че взех това – написа тя. – Иска ми се никога да не го бях правила. Искам да поправя нещата.“
Тя пъхна писмото в един плик. След това сложи вътре и мъничкия лилав камък.
„Утре ще го върнем – каза татко. – Как се чувстваш?“
„По-добре – каза Мари. – Има още нещо, което трябва да направя.“
Мари коленичи до леглото си и се помоли. „Съжалявам, че взех камъка – каза тя. – Никога повече няма да крада. Благодаря Ти, че ми помогна да бъда смела и честна.“
Когато се върна в леглото, Мари почувства мир. На следващия ден щеше да поправи нещата. И тя знаеше, че Небесният Отец и Исус ще ѝ помогнат. Благодарение на Тях, всичко щеше да бъде наред.
Илюстрации от Кейти Рюс