И така, бъдете съвършени – накрая
От старейшина Джефри Р. Холанд
От Кворума на дванадесетте апостоли
Ако постоянстваме, някога във вечността нашето пречистване ще бъде завършено и цялостно.
Писанията са написани, за да ни благославят и насърчават и те със сигурност правят това. Благодарим на небесата за всяка глава и всеки стих, които са ни дадени. Но забелязали ли сте как от време на време някой стих изглежда ни напомня, че нещо не ни достига? Например Проповедта на планината започва с успокояващите, деликатни блаженства, но в следващите стихове ни се казва – редом с други неща – не само да не убиваме, но и да не се гневим. Казва ни се не само да не прелюбодействаме, но и да нямаме нечисти помисли. А на тези, които я поискат, трябва да дадем не само ризата, но и връхната си дреха. Трябва да обичаме неприятелите си, да благославяме тези, които ни проклинат и да правим добро на тези, които ни мразят1.
Ако изучавахте тези стихове някоя сутрин и до този момент още не сте си помислили, че няма да изкарате чак толкова добри оценки във вашия „евангелски бележник“, последната заповед със сигурност ще ви накара да мислите така: „Бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият Небесен Отец“2. С това заключително повеление ни се иска да се върнем в леглото и да се завием през глава. Тези селестиални цели ни изглеждат непостижими. Но въпреки това знаем, че Господ никога няма да ни даде заповед, за която знае, че няма да можем да спазваме. Сега нека видим накъде ни води тази объркваща дилема.
В Църквата чувам мнозина, които се борят със следната мисъл: „Просто не ме бива достатъчно“. „Толкова много не ми достига“. „Никога няма да свърша всичко необходимо“. Чувам го от младежи. Чувам го от мисионери. Чувам го от новопокръстени. Чувам го от хора, които цял живот са били членове. Една мъдра сестра-светия от последните дни, Дарла Айзъксън, прави следното наблюдение: Сатана някак е успял да направи заветите и заповедите да изглеждат като проклятие и осъждане. За някои той е превърнал идеалите и вдъхновението на Евангелието в самоомраза и окаяност3.
Това, което сега казвам, по никакъв начин не отхвърля или омаловажава каквато и да била заповед, която Бог някога ни е давал. Вярвам в Неговото съвършенство и знам, че ние сме Негови духовни синове и дъщери с божествен потенциал да станем като Него. Също така знам, че като Божии чеда, ние не трябва да се самоунижаваме или самонаказваме, сякаш като правим това, някак ще се превърнем в човека, който Бог желае да станем. Не! С нестихващо желание в сърцата си да се покайваме и да ставаме все по-праведни, се надявам да се усъвършенстваме по начини, които не включват язва или анорексия, депресия или самоунищожаване на самочувствието. Не това желае Исус за децата от Неделното училище или всеки друг, който чистосърдечно пее „Като Исус аз да бъда“4.
За да разгледаме този въпрос в контекст, нека напомня на всички ни, че живеем в един паднал свят и засега сме паднали хора. В момента се намираме в едно телестиално царство – това се пише с т, а не със c. Както учи президент Ръсел М. Нелсън, тук в смъртността, съвършенството е все още „неуредено и предстоящо“5.
Затова вярвам, че Исус не е имал за цел Неговата проповед по този въпрос да бъде словесен чук, с който да ни бие за нашите несъвършенства и неуспехи. Не, вярвам, че Той е искал тя да бъде изложение за същността на Бог Вечния Отец и какво можем да постигнем с Него във вечността. При всички случаи, с моите много несъвършенства, съм благодарен да знам, че поне Бог е съвършен – като поне Той например е способен да обича враговете си, заради „естествения човек“6 в нас, тъй като вие и аз понякога ставаме такъв враг. Колко съм благодарен, че поне Бог може да благославя онези, които Му правят пакост, защото, без да искаме, всички ние понякога Му причиняваме това. Благодарен съм, че Бог е милостив и миротворец, защото аз се нуждая от милост и светът има нужда от мир. Разбира се, всичко, което казваме за добродетелите на Отца, се отнася и за Неговия Единороден Син, Който е живял, умрял и постигнал същото съвършенство.
Бързам да кажа, че съсредоточаването по-скоро върху постиженията на Отца и Сина, а не върху нашите провали, не ни дава никакво право да оправдаваме недисциплиниран живот или понижаване на нашите стандарти. Не, Евангелието е било проповядвано „с цел да се усъвършенстват светиите, докато всички достигнем … мярката на ръста на Христовата пълнота“7. Само предлагам, че поне една от целите на някой стих, притча или заповед е да ни напомни колко славна наистина е „мярката на Христовата пълнота“,8 като вдъхновява в нас по-дълбока обич и възхищение към Христос и по-силно желание да бъдем като Него.
„Да, елате в Христа и станете съвършени в Него … – умолява Мороний – и ако … заобичате Бога с цялата си мощ, ум и сила, тогава … ще може да бъдете съвършени в Христа чрез Неговата благодат“9. Нашата единствена надежда за истинско съвършенство е да го получим като дар от небесата – не можем да го „спечелим“. Така даровете на Христос ни предлагат не само спасение от скръбта, греха и смъртта, но също и спасение от нашата постоянна самокритика.
Нека използвам една от притчите на Спасителя, за да кажа това по малко по-различен начин. Един слуга имал дълг към своя цар в размер на 10 000 таланта. Като чул молбата на слугата за търпение и милост, „Господарят на този слуга, понеже го съжали, … му опрости заема“. Но след това този същият слуга не пожелал да прости на свой съслужител, който му дължал 100 динария. Като чул това, царят попитал този, на когото опростил дълга: „Не трябваше ли и ти да се смилиш над съслужителя си, както и аз се смилих над теб?“10
Учените са на различно мнение относно споменатите тук парични стойности, но ако опростим нещата и допуснем – и простете ми американските парични означения – че по-малката сума от 100 динария е 100 долара в наше време, тогава така щедро опростените 10 хиляди таланта биха се равнявали на 1 милиард долара – или дори повече!
За личен дълг, това е една астрономическа цифра – напълно необхватна за разума ни. (Никой не може да изхарчи толкова много!) Но за целта на тази притча, тя трябва да бъде необхватна, тя трябва да бъде отвъд способността ни да разберем, да не говорим за способността ни да се издължим. Това е така, защото това не е разказ за двама спорещи слуги в Новия завет. Това е разказ за нас, падналото човешко семейство, всички нас – смъртните длъжници, прегрешители и затворници. Всеки един от нас е длъжник и присъдата за това е затвор. И всички щяхме да останем в плен, ако не беше благодатта на един Цар, Който ни освобождава, само защото ни обича и изпитва „състрадание към нас“11.
В тази притча Исус използва безмерна сума, защото Неговото Единение е безмерен дар, даден на непонятна за нас цена. Струва ми се, че това е поне част от значението на повелята на Исус да бъдем съвършени. Може да не сме способни все още да покажем съвършенството от 10 000 таланта, постигнато от Отца и Сина, но за Тях не е твърде много да ни поканят да бъдем малко по-подобни на Бог в малките неща, да говорим и действаме, да обичаме и прощаваме, да се покайваме и усъвършенстваме поне на ниво от 100 динария на съвършенство, което е съвсем в рамките на нашите способности.
Мои братя и сестри, освен Исус, на започнатото от нас земно пътуване не е имало безупречни представяния, затова в смъртността нека се стремим към постоянно подобрение, без да ни завладява така наречения от учените „токсичен перфекционизъм“12. Трябва да избягваме именно това очакване към себе си, другите и бих добавил хората, призовани да служат в Църквата – което за светиите от последните дни означава всички, защото всички сме призовани да служим някъде.
С подобна мисъл Лев Толстой разказва за свещеник, който бил критикуван от член на паството си за това, че не живее толкова отдадено, колкото трябвало; в резултат критикът заключил, че проповядваните от грешащия свещеник принципи също били погрешни.
В отговор на тази критика, свещеникът казва: „Погледни живота ми сега и го сравни с предишния ми живот. Ще видиш, че полагам усилия да прилагам проповядваната от мен истина“. Неспособен да живее според високите идеали, които преподавал, свещеникът признава своя провал. Но призовава:
„Нападай мен, (щом искаш,) и аз правя това, … а не следвания от мен път. … Ако пътя знам, но се клатушкам по него, той да не е неправилен, защото залитам насам-натам?
… Не ликувай: „Гледай го! … Пълзи към тресавището!“ Не злорадствай, а … помагай (на всеки, който се опитва да върви по пътя към Бог)“13.
Братя и сестри, всеки от нас желае да води живот, по-подобен на Христовия от този, който често успяваме да живеем. Ако приемаме това честно и полагаме усилия да се усъвършенстваме, ние сме не лицемери, а хора. Нека отказваме да позволяваме на смъртните ни безразсъдства и неизбежните слабости дори на най-добрите мъже и жени около нас да ни карат да бъдем горчиво скептични към истините на Евангелието, истинността на Църквата, нашата надежда за бъдещето или възможността за божественост. Ако постоянстваме, някога във вечността нашето пречистване ще бъде завършено – което е в значението на думата съвършенство в Новия завет14.
Свидетелствам за тази величествена съдба, която ни се предоставя чрез Евангелието на Исус Христос, Който Сам е продължавал „от благодат към благодат“15, докато получил в Своето безсмъртие16 една съвършена пълнота от селестиална слава17. Свидетелствам, че в този и всеки час Той, с белязани от гвоздеи длани, отправя към нас същата тази благодат, като ни поддържа, насърчава и не се отказва от нас, докато един ден не се завърнем у дома и бъдем приети в обятията на нашите Небесни Родители. За този съвършен момент аз продължавам да полагам усилия, колкото и несръчни да са те. За този съвършен дар продължавам да благодаря, колкото и недостатъчно да е това. Правя това в самото име на Съвършения, на Този, Който никога не е бил несръчен и недостатъчен, но Който обича всички ни, именно Господ Исус Христос, амин.