Размисли
Последната вечеря на Мелва
Авторката живее в щата Юта, САЩ.
„Желаеш ли да вземеш от причастието?“ Попитах майка си, която умираше.
Илюстрация от Кристофър Торнък
Майка ми живя до 92 години и наскоро почина. Тя се намираше в болница, когато лекарите решиха, че нищо повече не може да се направи, освен животът ѝ да стане доколкото е възможно по-приятен, докато чака последния си дъх.
Ние я подготвяхме да я отведем у дома, когато двама братя от местния район влязоха в стаята и ме попитаха дали майка ми желае да вземе от причастието. В първия момент им отговорих: „Не, благодаря ви.“ Майка ми едва можеше да преглъща. Но после казах: „Но все пак, нека я попитам“. Наведох се близко до ухото ѝ и ѝ казах: „Тук са дошли двама носители на свещеничеството. Желаеш ли да вземеш от причастието?“ С много слаб, но ясен глас тя отговори: „Да“.
След благославянето, аз взех парче хляб от подноса, отчупих малка троха и внимателно я сложих в устата ѝ. Отне ѝ известно време да се справи с нея и аз тихо се извиних на мъжете за забавянето. Те ме увериха, че всичко е наред. След втората молитва взех малката пластмасова чаша с вода и я поднесох до устните ѝ. Тя отпи само една малка глътка, но аз бях изненадана колко добре я преглътна.
Благодарих на братята и те отидоха в съседната стая. След около час мама тихо почина.
В дните, които последваха, аз осъзнах какъв свещен момент ми бе позволено да споделя с майка си. Последното нещо, което тя извърши в този живот, бе да вземе от причастието. Последната дума, която тя изговори, беше „Да“ – да, за да приеме причастието, да, на това да предложи в „жертва съкрушено сърце и разкаян дух“ (3 Нефи 9:20), да, за да вземе върху си името на Исус Христос и да обещае винаги да Го помни, да, за да получи Неговия Дух. Последните неща, които преминаха през устните ѝ бяха символите на причастието.
Колко сладка трябва да е била за нея тази последна вечеря! Макар и твърде слаба, за да се движи или говори, колко жива в Христа трябвало да се е чувствала! Колко благодарна трябва да е била за Неговата изкупителна и даваща възможности сила, която я пренесе през онези последни моменти от земното ѝ пътуване и ѝ даде надеждата за вечен живот.
Всяка седмица, като вземаме от причастието, нека всички да бъдем благодарни за възможността, която имаме да подновяваме своите завети и да изпитваме опрощение и благодат, докато се стремим да ставаме по-подобни на нашия Небесен Отец и Неговия Син Исус Христос. Тогава хлябът и водата могат да бъдат за нас, точно както трябва да са били за моята майка, нещо „по-сладко от всичко що е сладко… и по-чисто от всичко що е чисто“ (Алма 32:42).