„Да привлека всички човеци към Мене“

От старейшина Дейл Г. Ренлънд

От Кворума на дванадесетте апостоли

Изображение

Renlund, Dale G.

Когато се доближаваме към Бог, даващата способности сила на Единението на Исус Христос ще благославя живота ни.

Мои скъпи братя и сестри, докато живеех в Африка, аз потърсих съвета на старейшина Уилфърд У. Андерсън от Седемдесетте за това как да помогна на светиите, които живеят в бедност. Сред забележителните проникновения, които той сподели с мен, беше следното: „Колкото по-голямо е разстоянието между даващият и получаващия, толкова повече получаващият развива усещане, че му се полага“.

Този принцип е основен в църковната програма по благосъстоянието. Когато членовете не могат да посрещнат собствените си нужди, те първо се обръщат към своите роднини. След това, ако е необходимо, те могат да се обърнат и към местните ръководители на Църквата за помощ относно материалните си нужди¹. Роднините и местните ръководители на Църквата са най-близко до хората в нужда, познават такива обстоятелства и разбират как най-добре да помогнат. Поради тяхната близост с даващите, получаващите помощта според този подход са благодарни и е по-малко вероятно да развият усещане, че им се полага.

Идеята – „колкото по-голямо е разстоянието между даващият и получаващия, толкова повече получаващият развива усещане, че му се полага“ – също има дълбоки духовни приложения. Нашият Небесен Отец и Неговият Син Исус Христос са съвършени примери за даващи. Колкото повече се отдалечаваме от Тях, толкова повече развиваме чувство, че ни се полага. Започваме да мислим, че заслужаваме милост и ни се дължат благословии. По-склонни сме да се оглеждаме, да откриваме неща, които смятаме за нечестни, и се чувстваме ядосани – дори обидени – от нечестностите, които забелязваме. И докато нечестността може да варира от незначителна до предизвикваща болка, когато се отдалечим от Бог, дори малките нечестности изглеждат големи. Усещаме, че Бог е задължен да оправи нещата – и то веднага!

Разликата, която се получава от близостта до Небесния Отец и Исус Христос, е илюстрирана в Книгата на Мормон чрез яркия контраст между Нефи и неговите по-големи братя, Ламан и Лемуил.

Нефи има силно желание да опознае тайнствата Божии, затова призовава Господ и неговото сърце е смекчено². От друга страна, Ламан и Лемуил се отдалечават от Бог – те не Го познават.
Нефи приема трудните задачи без да се оплаква, но Ламан и Лемуил „роптаеха за много неща“. В Писанията, роптаенето е еквивалент на детинското мрънкане. Писанията отбелязват, че „те роптаеха, понеже не познаваха делата на онзи Бог, Който ги беше сътворил“³.
Близостта на Нефи до Бог му позволява да разпознае и оцени Божиите „нежни милости“⁴. За разлика от това, когато Ламан и Лемуил виждат как Нефи получава благословии „му се разгневиха, защото те не разбираха делата Господни“⁵. Ламан и Лемуил гледат на благословиите, които получават, като на дължими и непрекъснато предполагат, че трябва да получават повече. Те сякаш смятат благословиите на Нефи за „неправда“спрямо тях. В Писанията това е еквивалент на раздразнение, че не получаваш това, което мислиш, че заслужаваш.
Нефи упражнява вяра в Бог, за да изпълни каквото му е заповядано⁶. Обратно на това, Ламан и Лемуил „бидейки коравосърдечни, не се обръщаха към Господа както трябваше“⁷. Те изглежда чувстват, че Господ е длъжен да им дава отговор на въпроси, които не са задавали. „Господ не ни сторва знайни такива неща“ – казват те, но дори не правят усилие да попитат⁸. В Писанията това е еквивалент на ироничен скептицизъм.

Тъй като се отдалечават от Спасителя, Ламан и Лемуил роптаят, създават раздори и нямат вяра. Те усещат, че животът е несправедлив и Божията милост им се полага. Обратно на това, тъй като се доближава към Бог, Нефи трябва да е разбрал, че животът е възможно най-несправедлив към Исус Христос. Макар и напълно невинен, Спасителят страда най-много.

Колкото по-близко сме до Исус Христос в мислите и в намеренията в сърцата си, толкова повече оценяваме Неговото страдание, толкова по-благодарни сме за милостта и прошката и толкова повече желаем да се покайваме и да ставаме като Него. Нашата дистанция от Небесния Отец и Исус Христос е важна, но посоката, в която вървим, е още по-важна. Бог се радва повече на каещи се грешници, които се опитват да се доближават към Него, отколкото самодоволни, критикуващи хора, които, подобно на фарисеите и древните книжници, не разбират колко много трябва да се покаят⁹.

Като дете, аз пеех една коледна песен от Швеция, която учи на простичък, но важен урок – доближаването към Спасителя ни подтиква да се променяме. Текстът е следния:

Когато Коледното утро зазори,
искам да отида в обора,
където Бог от през нощта
вече лежи върху сламата.

Колко прекрасно е желанието Ти
да дойдеш на земята!
Сега, аз повече не желая да губя
моите детски дни в грях!

Исусе, ние се нуждаем от Теб,
Ти, скъп детски приятелю.
Повече не желая да Те натъжавам
отново с моите грехове10.

Когато мислено се пренесем в обора във Витлеем, „където Бог от през нощта, вече лежи върху сламата“, ние можем по-добре да видим, че Спасителя е дар от един мил и любящ Небесен Отец. Вместо да чувстваме, че ни се полагат Неговите благословии и милост, ние развиваме силно желание да спрем да причиняваме допълнителна тъга на Бог.

Каквито и да са моментната ни посока и разстояние от Небесния Отец и Исус Христос, ние можем да решим да се обърнем към Тях и да се доближаваме към Тях. Те ще ни помагат. Както Спасителят казва на нефитите след Своето възкресение:

„И Моят Отец Ме изпрати, за да мога да бъда издигнат на кръста; за да мога, след като бъда издигнат на кръста, да привлека всички човеци към Мене, …

И поради тази причина Аз бях вдигнат; ето защо, според силата на Отца Аз ще привлека всичките човеци към Мене“¹¹.

За да се приближаваме към Спасителя, ние трябва да увеличим своята вяра в Него, да сключваме и спазваме завети и да имаме Светия Дух със себе си. Също така, трябва да действаме с вяра, да откликваме на духовните напътствия, които получаваме. Всички тези елементи намират израз в причастието. Всъщност най-добрият познат ми начин да се доближаваме към Бог е съзнателно да се подготвяме за причастието всяка седмица и достойно да вземаме от него.

Наша приятелка в Южна Африка сподели как тя достигнала до това знание. Когато Даян е новопокръстена, тя посещавала клон в покрайнините на Йоханесбург. Една неделя, докато седяла на събранието, поради дизайна на залата, дяконът не могъл да я види, когато се раздавало причастието. Даян се разочаровала, но нищо не казала. Друг член забелязал пропуска и го споделил с президента на клон след събранието. Когато започнало неделното училище, Даян била заведена в празна класна стая.

Носител на свещеничеството влязъл. Той коленичил, благословил малко хляб и ѝ подал парче. Тя го изяла. Той коленичил отново и благословил малко вода, като ѝ подал малка чашка. Тя я изпила. След това Даян в бърза последователност осъзнава две неща: Първо, „Да, той (носителят на свещеничество) направи това само за мен“. И после, „Да, Той (Спасителят) е направил това само за мен“. Даян усетила любовта на Небесния Отец.

Нейното осъзнаване, че саможертвата на Спасителя е само за нея, ѝ помогнало да се почувства по-близо до Него и я изпълнило с непреодолимо желание да пази това чувство в сърцето си не само в неделя, но всеки ден. Тя осъзнала, че макар заедно с други хора да взима от причастието, заветите, които наново сключва всяка неделя, са само нейни. Причастието помогнало – и продължава да помага – на Даян да усеща силата на Божията любов, да разпознава Господните ръце в своя живот и да се доближава към Спасителя.

Спасителят определя причастието като важна част от духовната основа. Той казва:

„И Аз ви давам заповед, винаги да правите тези неща (да вземате от причастието). И ако винаги правите тези неща, ще бъдете благословени, защото ще сте съградени върху Моята канара.

Но всички от вас, които ще правят повече или по-малко от тези неща, не са съградени на Моята канара, но са съградени на пясъчна основа; и когато завали дъждът и придойдат водите, и духнат ветровете, и се стоварят върху тях, те ще паднат“¹².

Исус не казва „ако завали дъжд, акопридойдат водите и акодухнат ветровете“, а „когато“. Никой не може да избегне трудностите на живота; всички имаме нужда от сигурността, която се дава чрез вземане на причастието.

В деня на възкресението на Спасителя двама ученици пътуват до село на име Емаус. Неразпознат, възкресеният Господ се присъединява към тях в пътуването. Докато пътуват, Той им проповядва от Писанията. Когато пристигат, те Го канят да вечеря с тях.

„И когато седна с тях на трапезата, взе хляба и благослови, разчупи и им го подаде.

Тогава очите им се отвориха и те Го познаха; а Той стана невидим за тях.

И разискваха помежду си: Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни тълкуваше Писанията?

И в същия час станаха и се върнаха в Йерусалим, където намериха събрани единадесетте (апостоли) и тези, които бяха с тях“.

След това те свидетелстват пред апостолите, че „Господ наистина (е) възкръснал. …

Те пък разказаха за станалото по пътя и как Го познаха, когато разчупваше хляба“¹³.

Причастието наистина ни помага да опознаем Спасителя. То също ни напомня и за Неговото невинно страдание. Ако животът бе наистина справедлив, вие и аз никога нямаше да бъдем възкресени; вие и аз никога нямаше да можем да застанем чисти пред Бог. В това отношение, аз съм благодарен, че животът не е справедлив.

Също така, категорично мога да заявя, че, поради Единението на Исус Христос, накрая, чрез вечния план за всичко, няма да има несправедливост. „Всяка несправедливост в живота може да бъде поправена“¹⁴. Нашите настоящи обстоятелства могат да не се променят, но чрез Божието състрадание, милост и любов, ние ще получим повече отколкото заслужаваме, повече, отколкото можем да постигнем, и повече, отколкото можем някога да се надяваме. Обещано ни е, че Бог „ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина“¹⁵.

Независимо от настоящите ви отношения с Бог, аз ви каня да се доближавате към Небесния Отец и Исус Христос, съвършените Дарители на всичко добро. Каня ви да присъствате на събранието за причастие всяка седмица и да вземате от светите символи на плътта и кръвта на Спасителя. Каня ви да усещате близостта на Бог, когато Той ви се разкрива, както на учениците от древността, чрез „разчупването на хляба“.

Обещавам ви, че когато правите това, ще се чувствате все по-близо до Бог. Естествената склонност към детинското мрънкане, раздразнението, че не получаваме това, мислим, че заслужаваме, и ироничния скептицизъм бива подтискана. Тези чувства ще бъдат заменени от усещане за по-силна любов и благодарност за дара на Небесния Отец – Неговия Син. Когато се доближаваме към Бог, даващата способности сила на Единението на Исус Христос ще благославя живота ни. И, също както учениците по пътя към Емаус, ние ще открием, че Спасителя е бил близо до нас през цялото време. Свидетелствам за това в името на Исус Христос, амин.