Ето твоята майка
От старейшина Джефри Р. Холанд
От Кворума на дванадесетте апостоли
Няма любов в смъртността, която да се доближава по-близо до чистата любов на Исус Христос, от безкористната любов, която изпитва една отдадена към своето дете майка.
Нека се присъединя към всички вас, като приветствам старейшини Роналд A. Расбанд, Гари E. Стивънсън и Дейл Г. Ренлънд и техните съпруги в това благословено служение.
Пророкувайки за Единението на Спасителя, Исайя пише: „Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари“1. Едно величествено видение от последните дни набляга: „Исус дойде в света…, за да понесе греховете на света“2. Както древните, така и съвременните Писания свидетелстват: „Той ги изкупи; и ги вдигаше и носеше през всичките древни дни“3. Един любим химн ни умолява: „Чуй на своя Бог гласа“4.
Понасям, товаря, избавям. Това са силни, окуражаващи думи, описващи Месията. Те изразяват помощ и надежда в придвижването безопасно от там, където се намираме, към мястото, на което трябва да бъдем – а не можем да достигнем там без помощ. Тези думи също предполагат бреме, борба, умора и болка – те са най-подходящи за описание на мисията на Този, Който, с неизмерима цена, ни повдига, когато сме паднали, носи ни напред, когато силата ни е напуснала, води ни безопасно към дома, когато безопасността изглежда извън нашия обсег. „И Моят Отец Ме Изпрати – казва Той – за да мога да бъда издигнат на кръста; … след като бъда издигнат … човеците да бъдат вдигнати … пред Мене“5.
Но в тези думи можете ли да чуете друга една насока на човешко начинание, при което също използваме думите понасям и споделям, товаря и издигам, трудя се и избавям? Както Исус казва на Йоан, докато извършва самото Единение, Той казва това и на всички нас: „Ето твоята майка“6.
Днес от този амвон, аз заявявам това, което е казвано и преди: няма любов в смъртността, която да се доближава по-близо до чистата любов на Исус Христос, от безкористната любов, която изпитва една отдадена към своето дете майка. Когато Исайя, пророкувайки, се опитва да изкаже любовта на Йехова, той използва представата за майчината отдаденост. „Може ли жена да забрави сучещото си дете?“ – пита той. Колко абсурдно е това, намеква той, дори и да не е същото като да си мислим, че Христос ще ни забрави7.
Този вид решителна обич „дълго търпи и е любезн(а) … не търси своето си, … а … понася всичко, вярва на всичко, надява се на всичко и устоява на всичко“8. И най-окуражителното е, че подобна вярност „никога не свършва“9. Защото планините ще изчезнат и хълмовете ще се поместят – казва Йехова, – но Моята доброта няма да отстъпи от тебе“10. Така казват и нашите майки.
Виждаме, че те не само ни раждат, но и продължават да влагат усилие в нас. Не само носенето в утробата, а носенето цял живот, е това, което превръща майчинството в такова смайващо постижение. Разбира се, има и сърцераздирателни изключения, но повечето майки интуитивно, инстинктивно знаят, че това е свещено доверие от най-висш източник. Товарът от тази равносметка, особено върху плещи една млада майка, може да бъде много обезсърчителен.
Една чудесна млада майка наскоро ми написа: „Как е възможно едно човешко същество да обича едно дете толкова силно, че с желание да се отказва от съществена част от своята свобода заради него? Как смъртната любов може да бъде толкова силна, че доброволно да те кара да се излагаш на отговорност, уязвимост, безпокойство и сърдечна болка, и да продължаваш да се връщащ за допълнително от тези неща? Какъв вид любов може да те кара да чувстваш, след като вече си родила, че твоят живот вече никога повече не ти принадлежи? Майчината обич не може да не е божествена. За нея няма друго обяснение. Това, което майките правят, е важен аспект на Христовото дело. Знанието за това трябва да е достатъчно да ни покаже, че въздействието от подобен вид любов ще варира между непоносимо и съвършено, отново и отново, докато с безопасността и спасението на последното дете на земята, и ние ще можем да кажем заедно с Исус, „Отче, извърших делото, което Ти Ми даде да върша“11.
С елегантността на това писмо, отекващо в ума ни, нека споделя три преживявания, които отразяват величественото влияние на майките, на което съм станал свидетел през изминалите няколко седмици:
Първият ми разказ е леко предупредителен, като ни напомня, че не всяко майчино усилие завършва с фанфари, поне не веднага. Той произлиза от разговор с обичан мой приятел от над 50 години, който, умираше отдалечен от Църквата, за която в сърцето си е знаел, че е истинна. Независимо от всичките ми усилия да го утеша, той не получаваше мир. Най-накрая сподели причината. „Джеф, – каза той – колкото и болезнено да бъде за мен да застана пред Бог, не мога да понеса мисълта да се изправя пред моята майка. Евангелието и нейните деца значеха всичко за нея. Знам, че й разбих сърцето, и тази мисъл разбива моето“.
Сега, напълно съм сигурен, че, когато почина, неговата майка е приела моя приятел с отворени и любящи обятия – именно това правят родителите. Но предупреждението в този разказ е че децата наистина могат да разбият сърцата на родителите си. И тук виждаме още един паралел с божественото. Няма нужда да ви напомням, че Исус умира с разбито сърце, разкъсано от греховете на света. Затова, във всеки един момент на изкушение, нека поглеждаме както към майките си, така и към Спасителя, и да им спестяваме скръбта по нашите грехове.
Второ, ще ви разкажа за млад мъж, който започна мисията си достоен, но по свой собствен избор се върна рано у дома, поради чувства към противоположния пол и определена травма, която беше преживял от това. Все още беше достоен, но вярата му беше на застрашително ниво, емоционалният му товар ставаше все по-тежък, а духовната му болка се задълбочаваше все повече и повече. От своя страна той бе наранен, объркан, гневен и самотен.
Неговият президент на мисия, неговият президент на кол и неговият епископ бяха прекарали безброй часове в размисли, сълзи и благословии за него, без да го изоставят, но голяма част от раната му бе толкова лична, че части от нея той пазеше извън техния обсег. Обичният баща в тази история бе излял цялата си душа да помогне на това дете, но натоварената му програма в работата означаваше, че често пъти дългите и тъмни вечери за изливане на душата бяха посрещани единствено от това момче и неговата майка. Ден и нощ, първо в продължение на седмици, после месеци, превърнали се в години, те търсеха заедно изцеление. През моментите на горчивина (повечето негови, а понякога и нейни) и нестихващ страх (повечето нейни, а понякога и негови), тя споделяше – ето я отново тази красива, изразяваща усилие дума – свидетелството си на своя син за Божията сила, за Неговата Църква, и особено за Неговата любов към това дете. Неотменно с това, тя също свидетелстваше за своята собствена неподправена, неугасваща любов към него. И за да спои заедно тези крайно съществени опори за самото й съществуване – Евангелието на Исус Христос и нейното семейство – тя изливаше в молитва сърцето си всеки ден. Постеше и плачеше, плачеше и постеше, след което слушаше и слушаше как нейният син повторно й разказваше за разпадащото се на парченца негово сърце. Така тя го носеше – отново – само че сега вече не за девет месеца. Този път тя си мислеше, че напъните на фона на тази измъчена картина на отчаянието му ще отнемат цяла вечност.
Но с благодатта Божия, със собствената й издръжливост, и с помощта на голям брой църковни ръководители, приятели, близки и професионалисти, тази безотказна майка е видяла сина си да се прибира у дома в обетованата земя. Тъжно си даваме сметка, че подобен вид благословия не спохожда, или поне за сега, всички родители, които страдат по какви ли не обстоятелства около своите деца, но имаше надежда. И трябва да отбележа, че сексуалната ориентация на този син се промени някак си чудотворно – никой не е очаквал това да стане Но малко по малко, сърцето му се промени.
Той започна да идва на църква. Избра да взима от причастието с желание и достойнство. Отново получи храмова препоръка и прие призование да служи като учител в ранния семинар, където се справяше отлично. И сега, пет години по-късно той, по своя молба и със значителното съдействие на Църквата, е отново на мисия, за да довърши службата си към Господ. Плакал съм за смелостта, почтеността и решителността на този млад мъж и семейството му да положат усилия в тази ситуация и да му помогнат да запази вярата си. Той знае, че дължи много на много хора, но знае, че дължи най-много на двете най-величествени личности в живота си, тези, които са го родили и носили, които са се трудили с него и са го избавили – неговият Спасител, Господ Исус Христос, и неговата решителна, спасяваща, абсолютно свята майка.
И най-накрая, нека ви разкажа за повторното освещаване на храма Мексико Сити Мексико пред три седмици. Именно там, с президент Хенри Б. Айринг, аз видях нашата обичана приятелка Лиса Тътъл Пайпър по време на тази вълнуваща служба. Но тя изпитваше известни трудности, защото с една ръка придържаше своята обичана, но със сериозни физически увреждания дъщеря, Дора, като с другата ръка се опитваше да движи неподвижната й ръка, за да може тази възпрепятствана, но вечно ценна Божия дъщеря, да маха с бяла кърпичка и със звуци, които само тя и небесните ангели разбираха, да вика: „Осанна, осанна на Бог и Агнец“12.
На всички майки, минали, текущи и бъдещи, аз казвам: „Благодаря ви. Благодаря ви, че сте дали живот, че оформяте души, оформяте характери и показвате чистата любов Христова“. На Майка Ева, Сара, Ревека и Рахил, на Мария от Назарет и на Майката в Небесата казвам: „Благодаря ви за съществената ви роля в изпълнението на целите на вечността“. На всички майки във всякакви обстоятелства, включително страдащите – а това ще се случи на всички – аз казвам: „Имайте мир. Вярвайте в Бог и в себе си. Справяте се по-добре отколкото си мислите. Вие сте избавителки на хълма Сион13 и, подобно на Учителя, Когото следвате, вашата любов „никога не свършва“14. Към никой друг не мога да изразя по-голяма почит. В името на Исус Христос, амин.