Какво би дал човек в замяна на живота си?
Ние трябва да се откажем от всичките си грехове, големи или малки, в замяна на наградата на Отца от вечен живот.
Веднъж Спасителят задава на учениците си следния въпрос: Какво би дал човек в замяна на живота си?”1
Това е въпрос, който баща ми ме научи да обмислям грижливо преди много години. Докато растях, родителите ми възлагаха домашни задължения, свързани с къщата, и ми плащаха дребни суми за тази работа. Често използвах тези пари, малко над 50 цента на седмица, за да ида на кино. Тогава един билет за кино за дете на 11 години струваше 25 цента. Това ми оставяше по 25 цента за захарни пръчки, които струваха по 5 цента парчето. Кино плюс пет захарни пръчки! Не би могло да има нещо по-хубаво от това.
Всичко вървеше добре, докато навърших 12 г. Стоейки на опашката един следобед, осъзнах, че цената на билета за 12-годишните е 35 цента, което означаваше две захарни пръчки по-малко. Неподготвен напълно за такава жертва, си казах, “Изглеждаш точно така, както и миналата седмица”. После пристъпих и поисках билет от 25 цента. Касиерът не ме и погледна, и аз си купих обичайните 5 захарни пръчки, вместо 3.
Ликуващ от постижението си, по-късно изтичах вкъщи, за да разкажа на баща ми за своя голям удар. Докато разказвах подробностите, той не каза нищо. Когато свърших, просто ме погледна и рече, “Сине, би ли си продал душата си за една монета от 5 цента?” Думите му пронизаха 12-годишното ми сърце. Това бе урок, който не забравих никога.
Години по-късно стана така, че зададох същия въпрос на един слабо активен носител на Мелхиседековото свещеничество. Той беше чудесен човек, който обичаше семейството си. Но не беше идвал на църква от много години. Той имаше талантлив син, който играеше за един елитен, често пътуващ отбор, и тренираше и имаше мачове в неделя. Отборът бе спечелил множество големи шампионати. Като се срещнахме, аз му напомних, че като носител на свещеничеството той е получил обещанието, че ако увеличава клетвата и завета си, че ще получи “всичко, което (нашият) Отец има”2. После го попитах, “Дали един национален шампионат струва повече от всичко, което Отец има?” Той кротко каза, “Разбирам гледната ви точка” и си уреди среща със своя епископ.
Днес е толкова лесно човек да бъде завлечен от светския шум – въпреки добрите ни намерения. Светът ни притиска да гледаме отвъд знака3. Наскоро някой ме попита, “Нима едно питие наистина има значение?” Нали виждате, че това е въпрос на противника? Каин пита, “Кой е Господ, че да трябва да го познавам?”4 и после губи душата си. Когато сами извиняваме дребните си грехове, Сатана тържествува. Първородните права и наследства са бивали заменяни за шише мляко5, за погрешно написано име6, за вариво от леща7.
Като обмисляме замени в живота си срещу 5-центова монета или национален шампионат, можем или сами да извиним постъпките си като Каин, или да се постараем да се подчиним на волята Божия. Въпросът пред нас не е дали вършим неща, които изискват корекция, защото корекция винаги е нужна. Всъщност въпросът е дали ще се отдръпнем или ще изпълняваме призива, даден на нашата душа – да изпълняваме волята на Отца8.
Господ обича нашата праведност, но изисква от нас продължаващо покаяние и покорство. В Библията четем, че имало един богат млад момък, спазващ заповедите, който коленичил пред Спасителя и попитал какво трябва да стори, за да има вечен живот. Той си тръгва натъжен, когато Спасителят отвръща, “Едно ти не достига; … продай все що имаш…”9.
При все това имало и друг богат, но светски мъж, върховен цар на ламанитите, бащата на Ламоний, който също задава този въпрос за вечния живот, казвайки: “какво трябва да направя, за да може да бъда роден от Бога и да изкореня този нечестив дух от гърдите си, и да приема Неговия Дух? … ще изоставя царството си, за да получа тази велика радост”10.
Помните ли отговора, който Господ дава на царя чрез Своя служител Аарон? “Ако се покаеш за всичките си грехове и се преклониш пред Бога, и призовеш името Му с вяра, вярвайки че ще получиш, тогава ти ще получиш надеждата, която желаеш”11.
Когато царят разбира каква жертва се иска, той се смирява и пада ничком и после се моли, “O, Боже, … аз ще Ти изкажа всичките си грехове, та да мога да бъда … спасен”12.
Тази е размяната, която Спасителят иска от нас: ние трябва да се откажем от всичките си грехове, големи или малки, в замяна на наградата на Отца от вечен живот. Ние трябва да забравим всичките поводи за самооправдание, извинения, благовидни предлози, защитни механизми, отлагания, привидности, лична гордост, осъдителни мисли и стремеж да правим нещата по своя начин. Трябва да се отделим от всичко светско и да вземем върху си образа Божий върху своите лица13.
Братя и сестри, помнете, че тази задача е нещо повече от това просто да не вършим лоши неща. С активен противник ние също трябва да действаме, а не да седим с “вцепенение на мисълта”14. Да вземем върху си образа Божий означава да си служим един на друг. Има грехове вследствие на наши грешни действия и грехове вследствие на наши пропуски, като трябва да избягваме и двата вида.
Докато служех като президент на мисия в Африка, запомних завинаги тази голяма истина. Отивах на едно събрание, когато видях отстрани на пътя самичко малко момче, което плачеше истерично. Един глас в мене каза, “Спри и помогни на момчето”. Веднага щом го чух, в част от секундата започнах с благовидните размишления: “Не можеш да спреш. Ще закъснееш. Ти си председателстващия служител и не можеш да закъсняваш”.
Когато пристигнах в сградата за събрания, чух същия глас да казва отново, “Иди помогни на онова момче”. Тогава дадох ключовете от колата си на един член на Църквата на име Афази и го помолих да ми доведе момчето. Около 20 минути по-късно усетих потупване по рамото. Малкото момче бе отвън.
Той бе на около 10 години. Научихме, че баща му бе мъртъв, а майка му в затвора. Живееше в бордеите на Акра с човек, който се грижел за него, давал му храна и подслон за спане. За да заслужи пансиона си, той продавал сушена риба по улиците. Но след онзи ден на продажби, когато бръкнал в джоба си, открил дупка в него. Бил изгубил всичко припечелено. Афази и аз разбрахме веднага, че ако се върнеше без парите, щеше да бъде наречен лъжец, вероятно набит и после изхвърлен на улицата. Именно в онзи момент на пълна паника го бях видял за пръв път. Успокоихме страховете му, възстановихме загубата и го отведохме обратно у дома при онзи, който го гледаше.
Докато се прибирах у дома онази вечер, осъзнах две големи истини. Първо осъзнах като никога преди, че Бог мисли за всеки от нас и никога няма да ни изостави; второ, че трябва винаги да се вслушваме в гласа на Духа вътре в нас “веднага”15 щом той ни повика, независимо от страховете ни и всяко неудобство.
Един следобед учениците питат Спасителя кой е по-голям в небесното царство. Той им казва да се обърнат във вярата, да бъдат смирени и покорни като малко дете. После добавя, “Човешкият Син дойде да спаси погиналото”16. С това единствено изречение Той определя мисията ни. Ние трябва да отидем да спасяваме – загубените, последните, най-маловажните. Не е достатъчно да избягваме греха; ние трябва да изстрадаме кръста17 и да “бъдем ревностно заети”18 в помагане на другите да бъдат обърнати във вярата. Със състрадание и обич ние прегръщаме блудния син19, откликваме на плачовете на сирачетата в истерия, на молбите на онези, които са в мрак и отчаяние20 и отчаяните призиви на нуждаещите се семейства. “Не е нужно Сатана да направи всички като Каин или Юда …”, казва старейшина Нийл А. Максуел. “На него му трябва само да накара способни мъже … да гледат на себе си като на изискани хора, които не вземат ничия страна”21.
След една неотдавнашна конференция на кол към мен се приближи един юноша и ме попита, “Бог обича ли ме?” Нека животът ни на служба винаги потвърждава, че Бог не изоставя никого.
На въпроса, “Какво би дал човек в замяна на душата си?” Сатана би искал да продадем живота си за захарни пръчки и шампионати от този свят. Спасителят обаче ни призовава, без плата, да заменим греховете си, да вземем върху си Неговия образ и да вложим това в сърцата на хората, които са около нас. Срещу това можем да получим всичко, което Бог има, а ни е казано, че то е повече от всички обединени съкровища на тази земя22. Можете ли дори да си го представите?
При едно скорошно пътуване до Никарагуа в скромния дом на семейството, което посетихме, видях една гравирана плочка. Тя гласеше, “Моето свидетелство е най-ценното ми притежание”. Така е и с мен. Моето свидетелство е ценността на душата ми, и в почтеността на сърцето си ви оставям моето свидетелство, че тази Църква е истинната Божия Църква, че нашият Спасител стои начело на нея и я води чрез Своя избран пророк. В името на Исус Христос, амин.