2012 г.
Христовото учение
Май 2012 г.


Христовото учение

Изображение
Старейшина Д. Тод Кристоферсън

В Църквата днес, както било и в древността, установяването на Христовото учение или поправянето на отклоненията от него, е въпрос на божествено откровение.

Изразяваме своята най-дълбока благодарност и обич към сестрите Бек, Олред и Томпсън, както и сестрите в Общия съвет на Обществото за взаимопомощ.

Напоследък наблюдаваме растящ обществен интерес към вярванията на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Това е нещо, което приветстваме, защото, в края на краищата, нашата основна задача е да проповядваме на целия свят Евангелието на Исус Христос, Неговото учение (вж. Матея 28:19–20; У. и З. 112:28). Но трябва да признаем, че се е наблюдавало доста объркване относно нашето учение и начина на установяването му и то все още съществува. Това е темата, която желая да засегна днес.

Спасителят проповядвал Своето учение в средата на времето и Неговите апостоли срещнали големи трудности да го запазят под постоянния напор на лъжливите традиции и философии. Посланията в Новия завет цитират редица случки, които показват, че задълбоченото и широко разпространено вероотстъпничество вече било започнало по време на служението на апостолите1.

Последвалите векове били просветлявани от откъслечни лъчи на евангелска светлина до началото на XIX век, когато ярката зора на Възстановяването изгряла на света и Христовото Евангелие, пълно и цялостно, отново било на земята. Този славен ден започнал, когато, в стълб от светлина “по-ярък от слънцето” (Джозеф Смит–История 1:16), Бог Отец и Неговият Възлюбен Син, Исус Христос, посетили младия Джозеф и дали началото на цял потоп от откровение, обвързан с божествената сила и власт.

В тези откровения от последните дни откриваме това, което бихме могли да наречем основополагащото учение на отново установената на земята Църква на Исус Христос. Исус Христос сам определя това учение със следните думи, записани в Книгата на Мормон: още едно свидетелство за Исус Христос:

“И това е Моето учение, и това е учението, което Отец Ми е дал; и Аз свидетелствам за Отца, и Отец свидетелства за Мене, и Светият Дух свидетелства за Отца и за Мене; и Аз свидетелствам, че Отец заповяда на всички човеци, навсякъде, да се покаят и да повярват в Мене.

И който повярва в Мене и е кръстен, същият ще бъде спасен; и това са тези, които ще наследят царството Божие.

А всеки, който не повярва в Мене и не е кръстен, ще бъде прокълнат.

… и който вярва в Мене, вярва също и в Отца; и на него Отец ще му засвидетелства за Мене, защото Той ще го посети с огън и със Светият Дух. …

Истина, истина ви казвам, че това е Моето учение и всеки, който гради върху това, той гради върху Моята канара, и портите на пъкъла не ще надвият над него” (3 Нефи 11:32–35, 39).

Това е нашето послание, канарата, върху която строим, основата на всичко останало в Църквата. Подобно на всичко, което произлиза от Бог, това учение е чисто, ясно и лесно за разбиране – дори за едно дете. С радостни сърца ние каним всички да го приемат.

В Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни “ние вярваме във всичко, което Бог е разкрил, във всичко, което понастоящем разкрива, и вярваме също, че Той все още ще разкрива много велики и важни неща, принадлежащи на Царството Божие” (Символът на вярата 1:9). Това означава, че макар все още да има много неща, които не знаем, приетите от нас истини и учения са ни дадени и ще продължават да ни бъдат давани чрез божествено откровение. При някои вероизповедания теолозите претендират, че редом с религиозната йерархия, те имат властта да преподават, като точки на учението могат да се превърнат в надпревара на мнения между тях. Някои разчитат на вселенските събори от Средните векове и сформираното от тях верую. Други поставят ударението върху разсъжденията на теолозите, непосредствено наследили апостолите, или на библейската херменевтика и тълкувание. Ние ценим ерудицията, която подпомага разбирането, но в Църквата днес, както било и в древността, установяването на Христовото учение или поправянето на отклоненията от него е въпрос на божествено откровение, отправено към хората, на които Господ е дал апостолската власт2.

През 1954 г. президент Дж. Рубен Кларк-младши, тогава съветник в Първото Президентство, обяснява как се разпространява учението в Църквата и водещата роля на президента на Църквата. Говорейки за членовете на Първото Президентство и Кворума на дванадесетте апостоли, той казва: “Следва да помним, че на някои от висшите ръководители им е дадено специално призование; те имат специален дар; подкрепени са за пророци, гледачи и откровители, което им дава специалния духовен дар, с който да учат хората. Те разполагат с правото, силата и властта да прогласяват намерението и волята Божии на Неговите люде, като действат под всеобщата власт на президента на Църквата. На останалите висши ръководители не е даден този специален духовен дар и властта относно тяхното проповядване; така те са ограничени и това ограничение в силата и властта при проповядването се отнася за всеки друг служител и член на Църквата, защото никой от тях не е духовно надарен като пророк, гледач и откровител. Освен това, както казах преди малко, в това отношение на президента на Църквата е даден един допълнителен и специален дар, защото той е пророк, гледач и откровител за цялата Църква”3.

Как Спасителят разкрива Своята воля и учение на пророците, гледачите и откровителите? Той може да действа чрез пратеник или лично. Може да говори чрез Собствения Си глас или чрез гласа на Светия Дух, едно общуване от дух на дух, което може да бъде изразено чрез думи или чувства, които дават разбиране, неподлежащо на описание (вж. 1 Нефи 17:45; У. и З. 9:8). Той може да упътва Своите служители поотделно или когато действат в съвет (вж. 3 Нефи 27:1–8).

Цитирам два примера от Новия завет. Първият е откровение, отправено към ръководителя на Църквата. В началото на книгата Деянията виждаме как Христовите апостоли провъзгласяват евангелското послание само на юдеите, следвайки примера на Христовото служение (вж. Матея 15:24), но сега в Господната програма идва момент за промяна. В Иопия Петър вижда сън, в който множество животни “в голяма плащаница … слиза(т), спуснат(и) чрез четирите ъгъла към земята” (Деянията 10:11) и му е заповядано “заколи и яж” (Деянията 10:13). Петър се колебае, защото поне част от животните са “нечисти” според моисеевия закон, и той никога не бил нарушавал заповедта да не яде такива животни. При все това, в съня гласът казва на Петър, “Което Бог е очистил, ти за мръсно го не считай” (Деянията 10:15).

Значението на този сън се изяснява, когато скоро след това няколко мъже, изпратени от римския стотник Корнилий, пристигат в дома на Петър с молба той да отиде и да проповядва на техния господар. Корнилий е събрал голяма група роднини и приятели и, като открива с какво желание те очакват да чуят посланието му, Петър казва:

“Бог, обаче, ми показа, че не бива да наричам никого мръсен или нечист. …

… Наистина виждам, че Бог не гледа на лице;

но във всеки народ оня, който Му се бои и върши правото, угоден Му е” (Деянията 10:28, 34–35; вж. и ст. 17–24).

“Докато Петър още говореше тия думи, Светият Дух слезе на всички, които слушаха словото.

И (придружаващите Петър) … се смаяха загдето дарът на Светия Дух се изля и на езичниците.

… Тогава Петър проговори:

“Може ли някой да забрани водата, да се не кръстят тия, които приеха Светия Дух, както и ние?” (Деянията 10:44–47).

Чрез това преживяване и откровение на Петър Господ променя приетата от Църквата практика и дава на Своите ученици по-разширено разбиране на учението. И така проповядването на Евангелието се разпространило из цялото човечество.

По-нататък в Деянията откриваме още един донякъде свързан пример, този път показващ как може да се получи откровение по отношение на учението в условията на съвет. Възниква въпросът дали обрязването, което се изисква според закона на Моисей, следва да се счита за заповед на Евангелието в Христовата Църква (вж. Деянията 15:1, 5). “Тогава апостолите и презвитерите се събраха да разискват тоя въпрос” (Деянията 15:6). Дадените ни сведения за този съвет са със сигурност непълни, като ни се казва, че след “много разпитване” (Деянията 15:7), Петър, старшият апостол, се изправя и заявява какво му потвърждава Светият Дух. Той напомня на съвета, че когато Евангелието започва да се проповядва на необрязаните езичници в дома на Корнилий, те приемат Светия Дух точно както обрязаните обърнати във вярата юдеи. Бог, казва той, “не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти сърцата им чрез вяра.

Сега, прочее, защо изпитвате Бога, та да налагате на шията на учениците хомот, който нито бащите ни, нито ние можем да носим?

Но вярваме, че ще се спасим чрез благодатта на Господа Исуса, също както и те” (Деянията 15:9–11; вж. и ст. 8).

След като Павел, Варнава и вероятно други се изказват в подкрепа на казаното от Петър, Яков предлага решението да бъде оповестено на цялата Църква чрез послание, като целият съвет действа с “единодушие” (Деянията 15:25; вж. и ст. 12–23). Когато в писмото те оповестяват своето решение, апостолите казват, “Защото се видя добре на Светия Дух и на нас” (Деянията 15:28) или казано иначе, това решение е взето чрез божествено откровение от Светия Дух.

Същите тези принципи се следват и днес във възстановената Църква на Исус Христос. Президентът на Църквата може да обявява или интерпретира учения въз основа на откровение, дадено лично на него (вж. например, У. и З. 138). Изявления, засягащи учението, могат да се правят от общ съвет на Първото Президентство и Кворума на дванадесетте апостоли (вж. например, Официално изявление 2). Обсъжданията на съвета често включват разглеждането на пасажи от канонизираните Писания, ученията на църковните ръководители и практики в миналото. Но накрая, точно както в новозаветната Църквата, целта не е просто съгласие сред членовете на съвета, а откровение от Бог. Този процес включва както разума, така и вярата, за да могат да бъдат разбрани намерението и волята Господни4.

В същото време следва да не се забравя, че не всяко изявление, направено от ръководител на Църквата, в миналото или настоящето, може да се приема за учение на Църквата. В Църквата е всеобщо прието, че казаното от някой ръководител в даден случай често представлява лично, макар и добре обмислено мнение, което няма за цел да бъде официално и обвързващо за цялата Църква. Пророкът Джозеф Смит учи, че “пророкът (е) пророк само когато действа като такъв”5. Президент Кларк, цитиран по-рано, отбелязва:

“В потвърждение на това искам да споделя една история, която моят баща ми разказа като момче; нямам достоверен източник, но илюстрира казаното. Според тази история, сред вълнението, предизвикано от пристигането на армията на (генерал Джонстън), брат Бригъм, в едно сутрешно събрание, изнася проповед, изпълнена с риторика срещу наближаващата армия, и заявява намерението си да й се противопостави и войниците да бъдат изгонени. През следобеда обаче той се изправя и казва, че сутринта е говорил Бригъм Йънг, а сега ще говори Господ. След това той изнася обръщение, чието съдържание е противоположно на изложеното на сутринта. …

… Членовете на Църквата ще знаят чрез свидетелството на Светия Дух дали, при излагането на своето мнение, ръководителите са били подтиквани от Светия Дух, и с течение на времето това знание ще бъде изявено”6.

Пророкът Джозеф Смит потвърждава съществената роля на Спасителя в излагането на нашето учение с едно неопровержимо изречение: “Основните принципи на нашата вяра са свидетелствата на апостолите и пророците за Исус Христос, за това, че Той умря, бе погребан и се вдигнат отново на третия ден, и се въздигна в небесата; и всички други неща, свързани с нашата религия, са само допълнение към това”7. Свидетелството на Джозеф Смит за Исус е, че Той е жив, защото Го е видял, “тъкмо от дясната страна на Бога и (е чул) гласа, който дава свидетелство, че Той е Единородният на Отца” (У. и З. 76:23; вж. и стих 22). Призовавам всички, които чуват или четат това послание, да потърсят чрез молитва и изучаване на Писанията същото свидетелство за божествеността, Единението и Възкресението на Исус Христос. Приемете Неговото учение, като се покаете, бъдете кръстени, получите дара на Светия Дух и после през целия си живот следвате законите и заветите на Евангелието на Исус Христос.

С наближаване празнуването на Великден, аз изразявам моето собствено свидетелство, че Исус от Назарет е бил и е Сина Божий, именно Месията на древните пророчества. Той е Христос, Който страдал в Гетсиманската градина, умрял на кръста, бил погребан, и Който наистина бил вдигнат на третия ден. Той е възкресеният Господ, чрез Когото всички ние ще бъдем възкресени, чрез Когото всички, които желаят това, могат да бъдат изкупени и възвисени в Неговото небесно царство. Това е нашето учение, потвърждаващо всички предишни свидетелства за Исус Христос, изявено наново в наши дни. В името на Исус Христос, амин.

Бележки

  1. Вж. Нийл А. Максуел, “From the Beginning”, Ensign, ноем. 1993 г., стр. 18–19:

    “Яков оплаква наличието на “боеве и … крамоли” в Църквата (Яковово 4:1). Павел е натъжен от “разделения” и начина, по който “свирепи вълци, които няма да жалят стадото” (1 Кор. 11:18; Деянията 20:29–31). Той знае за предстоящото вероотстъпничество и пише на солунците, че второто пришествие на Исус няма да настъпи, “докато първо не дойде отстъплението”, като по-нататък отбелязва, че беззаконието вече действува” (2 Сол. 2:3, 7).

    Към края Павел казва колко обхватно е това отстъпление: “всички, които са в Азия, се отвърнаха от мене” (2 Тим. 1:15). …

    Широко разпространеното блудство и идолопоклонничество тревожи апостолите (вж. 1 Кор. 5:9; Еф. 5:3; Юдово 1:7). Както Иоан, така и Павел, оплакват издигането на лъжливи апостоли (вж. 2 Кор. 5:9; Откр. 2:2). Съвсем явно Църквата била обсадена. Някои не само отпадат, но открито се противопоставят. В един от случаите Павел остава сами и казва, “всичките ме оставиха” (2 Тим. 4:16). Той също така оплаква онези, “които извращават цели домове” (Тит 1:11).

    Някои местни ръководители се разбунтуват, като например един, обичащ да първенствува, отказал да приеме братята (вж. 3 Иоаново 1:9–10).

    Не е изненадващо следното наблюдение на президент Бригъм Йънг: “Казано е, че свещеничеството било взето от Църквата, но това не е така; по-скоро Църквата изоставила свещеничеството (в Journal of Discourses, 12:69).”

    Според думите на старейшина Максуел, “разумът, гръцката философска традиция първо започнали да надделяват, след което изцяло заменили упованието на откровението, един резултат, който вероятно бил ускорен от добронамерените християни, опитали се да внедрят своите вярвания в основния културен поток на своето време. …

    … Нека и ние (също така) да внимаваме да не приспособяваме дадената чрез откровение теология към общоприетата мъдрост” (Ensign, ноем. 1993 г., стр. 19–20).

  2. Апостолите и пророците, като Джозеф Смит, изявяват Божието слово, но също така, ние вярваме, че като цяло мъжете и жените, дори и децата, могат да бъдат учени и да бъдат водени от божествено вдъхновение в резултат на молитва и изучаване на Писанията. Точно както в дните на древните апостоли, на членовете на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни е даден дара на Светия Дух, който осигурява продължаващо общуване с техния Небесен Отец, или казано иначе, лично откровение (вж. Деянията 2:37–38). Така Църквата се превръща в група отдадени и духовно зрели хора, чиято вяра не е сляпа, а виждаща – информирана и потвърдена от Светия Дух. Това не означава, че всеки член може да говори за цялата Църква или да определя ученията й, а че всеки може да получи божествено напътствие, когато се сблъсква с проблемите и възможностите на своя живот.

  3. Дж. Рубен Кларк-младши, “When Are Church Leaders’ Words Entitled to Claim of Scripture?” Church News, 31 юли 1954 г., стр. 9–10; вж. и Учение и Завети 28:1–2, 6–7, 11–13.

  4. Необходимите изисквания и подготовка за участниците в съвета са “праведност, … святост и смирение на сърцето, кротост и дълготърпение, … вяра и добродетел, и познание, въздържаност, търпение, благочестие, братска благост и милосърдие;

    Защото обещанието е, че ако тези неща изобилстват в тях, те не ще бъдат безплодни в познанието Господне” (Учение и Завети 107:30–31).

  5. Джозеф Смит, в History of the Church, 5:265.

  6. Дж. Рубен Кларк-младши, “Church Leaders’ Words,” стр. 10. Относно разказа на неговия баща за Бригъм Йънг, президент Кларк по-късно пише:

    “Не знам дали това наистина се е случило, но то илюстрира следния принцип—че не е задължително дори за самия президент на Църквата винаги да бъде воден от Светия Дух, когато се обръща към хората. Това се е случвало с учения (обикновено от много спекулативен характер), при които последвалите президенти на Църквата и членовете като цяло са чувствали, че при излагането на учението, излагащият не е бил воден от Светия Дух.

    Как Църквата ще знае кога авантюристичните твърдения на братята по отношение на тези твърде спекулативни принципи и учения, са дадени според изискванията на водачеството на Светия Дух? Членовете на Църквата ще знаят чрез свидетелството на Светия Дух дали, при излагането на своето мнение, ръководителите са били подтиквани от Светия Дух, и с течение на времето това знание ще бъде проявено” (“Church Leaders’ Words,” стр. 10).

  7. Учения на президентите на Църквата: Джозеф Смит, 2007 г., стр. 53.