Готови и достойни за служба
Чудесата могат да бъдат видени навсякъде, когато свещеничеството се разбира, силата му се почита и прилага правилно, а вярата се упражнява.
Мои обични братя, колко е хубаво отново да се срещна с вас. Винаги когато участвам в общата сесия на свещеничеството, аз размишлявам върху ученията на някои от благородните Господни ръководители, които са говорили на общите свещенически събрания на Църквата. Мнозина от тях са преминали към вечната си награда и въпреки това от силата на техния разум, от дълбините на техните души и от топлината на техните сърца ни е дадено вдъхновено напътствие. Тази вечер ще споделя с вас някои от техните учения за свещеничеството.
Пророкът Джозеф Смит казва: “Свещеничеството е един вечен принцип и съществува с Бог от вечността и ще съществува във вечността, без начало на дни или край на години”1.
От думите на президент Уилфърд Уудръф научаваме: “Святото свещеничество е канал, чрез който Бог общува и действа с човека на земята; посещавалите земята небесни пратеници са разполагали със свещеничеството и са го почитали, когато са били в плътта; и всичко, което Бог е заповядал да се направи за спасението на човека, от идването му на земята до изкуплението на света, се е осъществило и ще се осъществи чрез вечното свещеничество”2.
Президент Джозеф Ф. Смит разяснява: “Свещеничеството е … Божията сила, дадена на мъжете, чрез която те могат да действат на земята за спасението на човешкото семейство, в името на Отца, на Сина и на Светия Дух, като действат овластени, без да си приписват тази власт; нито да я вземат назаем от поколенията, които са починали и са си отишли, а власт, която е дадена във времето, в което живеем, от служещи ангели и духове от висините, непосредствено от присъствието на Всемогъщия Бог”3.
И накрая думите на президент Джон Тейлър: “Какво представлява свещеничеството? … Това е управлението Божие, било на земята или на небесата, защото именно чрез тази сила, посредничество или принцип се управляват всички неща на земята и на небесата, чрез тази сила всички неща се поддържат и утвърждават. То управлява всички неща – насочва всички неща – поддържа всички неща – и има дял във всички неща, с които са свързани Бог и истината”4.
Колко сме благословени да бъдем тук в тези последни дни, когато свещеничеството Божие е на земята. Колко сме привилегировани да бъдем носители на това свещеничество. Свещеничеството не е толкова дар, колкото пълномощие да служим, привилегия да въздигаме другите и възможност да благославяме живота им.
Тези възможности се придружават от отговорности и задължения. Обичам и високо ценя благородната дума дълг и всичко, което тя предполага.
С един или друг сан, при един или други обстоятелства, аз съм посещавал свещенически събрания през изминалите 72 години – откакто бях ръкоположен за дякон на 12 години. Времето неуморно върви напред. Дългът върви в крак с него. Дългът не избледнява, нито намалява. Катастрофални конфликти идват и си отиват, но войната, която се води за душите човешки, продължава без да стихва. Като призив на бойна тръба чуваме словото на Господ към вас, към мен, и към носителите на свещеничеството навред: “Затова, нека сега всеки човек да научи задължението си и да действа в службата, на която назначен, с цялото си усърдие”5.
Призивът на дълга бил отправен към Адам, Ной, Авраам, Моисей, Самуил, Давид. Бил отправен към Пророка Джозеф Смит и всеки един от неговите приемници. Призивът на дълга бил отправен към Нефи като момче, когато той бил упътен от Господ, чрез неговия баща Лехий, да се завърне в Ерусалим със своите братя, за да се сдобие с плочите от пиринч от Лаван. Братята на Нефи роптаят, като казват, че от тях се изисква трудно нещо. Как откликва Нефи? Той казва, “Аз ще отида и ще сторя нещата, които Господ е заповядал, защото знам, че Господ не дава заповеди на чедата човешки, освен ако не ще подготви пътя за тях, за да могат да изпълнят това, което Той им е заповядал”6.
Когато вие и аз чуем този призив, как ще откликнем? Ще роптаем ли, както направили Ламан и Лемуил, казвайки, “От нас се изисква трудно нещо”?7 Или, като Нефи, всеки един ще каже, “Ще отида. Ще сторя”? Ще имаме ли желанието да служим и да се подчиняваме?
Понякога мъдростта Божия изглежда като нещо глупаво или прекалено трудно, но един от най-големите и ценни уроци, които можем да научим в земния живот, е следния – когато Бог каже и човек се подчини, този човек винаги ще бъде на прав път.
Когато се замисля над думата дълг и как изпълнението му може да обогати нашия живот и този на други хора, си спомням думите, написани от един известен поет и автор:
Спях и сънувах,
че животът е радост.
Събудих се и видях,
че животът е дълг.
Действах и ето–
Дългът е радост8.
Робърт Луис Стивънсън се изразява по друг начин. Той казва, “Знам какво е удоволствие, когато свърша добра работа”9.
Когато изпълняваме своя дълг и упражняваме своето свещеничество, ние ще открием истинска радост. Ще чувстваме удовлетворение от добре свършената работа.
Бяхме учени на конкретните задължения на свещеничеството, на което сме носители, било то Аароново или Мелхиседеково. Увещавам ви да размислите върху тези задължения, след което да правите всичко по силите си да ги изпълнявате. За да правим това, всеки от нас трябва да бъде достоен. Нека бъдем с ръце готови, ръце чисти и ръце благоразположени, за да можем да участваме в онова, което Небесният Отец желае околните да получат от Него. Ако не сме достойни, е възможно да изгубим силата на свещеничеството, а ако изгубим нея, ние губим същността на възвисяването. Нека бъдем достойни да служим.
Президент Харолд Б. Лий, един от най-големите учители на Църквата, казва: “Когато някой стане носител на свещеничеството, той става представител на Господ. Той трябва да мисли за призованието си така, сякаш изпълнява поръчка от Господ”10.
През Втората световна война, в началото на 1944 г., когато морската пехота на САЩ завзема атола Куаджалейн, част от Маршалските острови, намиращи се в Тихия океан, някъде по средата между Австралия и Хаваи, в едно събитие се включва свещеничеството. Случилото се е разказано от кореспондент на един хавайски вестник, който не е член на Църквата. В статията, която пише след това събитие през 1944 г., той разказва как той и други кореспонденти следват втората вълна пехотинци на атола Куаджалейн. Докато напредват, те забелязват млад пехотинец да се носи по лице във водата, очевидно тежко ранен. Плитката вода около него е цялата червена от кръвта му. След това забелязват друг пехотинец да се приближава към ранения си другар. Вторият пехотинец също е ранен, като лявата му ръка виси безпомощно. Той вдига главата на падналия във водата, за да го предпази от удавяне. С изплашен глас той вика за помощ. Кореспондентите отново поглеждат момчето, което той поддържа над водата, и извикват, “Синко, вече не можем да направим нищо за това момче”.
“Тогава”, пише кореспондентът, “станах свидетел на нещо, което преди това не бях виждал. Това момче, което също беше тежко ранено, успя да достигне брега с безжизнено изглеждащото тяло на своя приятел пехотинец. Той “постави главата на своя другар на коляното си. … Каква гледка бе това – тези две смъртно ранени момчета – и двамата … чисти и добре изглеждащи млади мъже, дори в това тежко положение. След това момчето наведе глава над другото и каза, “Заповядвам ти в името на Исус Христос и чрез силата на свещеничеството, да останеш жив, докато намеря медицинска помощ”. Кореспондентът завършва своята статия с думите: “Ние тримата, (двамата пехотинци и аз), се намираме в болницата. Лекарите не знаят … (по какъв начин той е все още жив), но аз знам”11.
Чудесата могат да бъдат видени навсякъде, когато свещеничеството се разбира, силата му се почита и прилага правилно, а вярата се упражнява. Щом вярата измести съмнението, щом безкористната служба измести егоистичния стремеж, силата Божия осъществява Неговите цели.
Призивът на дълга може да дойде тихо, докато ние, носителите на свещеничеството, действаме по задачите, които ни се дават. Президент Джордж Албърт Смит, този скромен, но ефективен ръководител, заявява, “Вашето задължение е най-напред да научите какво иска Господ, и после, чрез властта и силата на святото свещеничество, (така) да увеличавате призованието си сред вашите ближни … че хората с удоволствие да ви следват”12.
Такъв призив на дълга – не така драматичен, но който все пак спомогна за спасяването на една душа, бе отправен към мен през 1950 г., малко след като бях призован като епископ. Отговорностите ми на епископ бяха много и най-различни и аз се опитвах по най-добрия ми възможен начин да изпълня всичко, което се изискваше от мен. Тогава САЩ се бяха включили в друга война. Тъй като много наши членове служеха в армията, от централата на Църквата на всички епископи бе дадена задачата да осигурят за всеки военнослужещ абонамент за Church News и Improvement Era, тогавашното църковно списание. Също така всеки епископ бе помолен да пише лични, ежемесечни писма на всеки военнослужещ от неговия район. В нашия район имахме 23-ма войника на служба. С известно усилие, свещеническите кворуми осигуриха средствата за абонаментите. Захванах се със задачата, именно дълга, да пиша 23 лични писма всеки месец. След всичките тези години все още пазя екземпляри на много от тези писма и получените отговори. Обикновено очите ми се пълнят със сълзи, когато отново прочитам тези писма. Радост е за мен да си припомня обещанието на един войник да живее според Евангелието, решението на един моряк да опази вярата в своето семейство.
Една вечер подадох на една сестра от района пакета от 23 писма за дадения месец. Нейната задача бе да ги изпраща по пощата и да поддържа непрекъснато променящия се списък с адресите. Тя погледна един плик и с усмивка попита, “Епископе, никога ли не се обезсърчавате? Още едно писмо до брат Брайсън. Това е 17-ото писмо, което му изпращате, без да получите отговор”.
Аз отвърнах, “Е, може би този месец ще получим отговор”. И както се оказа, това стана точно този месец. За първи път той отговори на моето писмо. Неговият отговор заслужава да бъде запазен, той е съкровище. Той служеше на далечен бряг, изолиран, обзет от носталгия, сам. И пишеше, “Скъпи епископе, не ставам много за писане на писма”. (Точно това ми беше наум да му напиша няколко месеца по-рано.) Писмото продължаваше, “Благодаря ви за Church News и списанията, но най-вече ви благодаря за личните писма. Обърнах нова страница в живота си. Ръкоположиха ме за Ааронов свещеник. Сърцето ми е пълно с радост. Сега съм щастлив човек”.
Брат Брайсън не бе тъй щастлив, както неговият епископ. Така научих практическото приложение на стихчето, “Ти дълга си изпълни, а другото на Господ остави”13.
Няколко години по-късно, когато бях на посещение на кол Солт Лейк Котънууд, чиито президент бе Джеймз Е. Фауст, аз разказах тази случка в усилието си да насърча хората да обръщат повече внимание на нашите военнослужещи. След събранието един симпатичен млад мъж дойде при мен. Той ми стисна ръката и попита, “Епископ Монсън, помните ли ме?”
Изведнъж осъзнах кой бе той. “Брат Брайсън!”, възкликнах аз. “Как сте? Какво е призованието ви в Църквата?”
С топлота и явна гордост, той отвърна, “Добре съм. Служа в президентството на моя кворум на старейшините. Благодаря ви отново за вашата загриженост за мен и личните писма, които ми изпратихте. Ценя ги много”.
Братя, светът се нуждае от нашата помощ. Правим ли всичко, което се очаква от нас? Помним ли думите на президент Джон Тейлър: “Ако не възвеличавате своите призования, Бог ще ви държи отговорни за онези, които сте можели да спасите, ако бяхте изпълнявали дълга си”?14 Има нозе за укрепяване, ръце за улавяне, умове за насърчаване, сърца за вдъхновяване и души за спасяване. Благословиите на вечността ви очакват. Ваша е привилегията да бъдете не зрители, а участници на сцената на свещеническата служба. Нека се вслушаме във въздействащото напомняне, което откриваме в посланието на Яков: “Бивайте и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си”15.
Нека научим какъв е нашия дълг и нека размишляваме над него. Нека бъдем готови и достойни за служба Нека в изпълнението на всекидневните си задължения следваме стъпките на Учителя. Когато вие и аз крачим по пътеката, по която крачел Исус, ще открием, че Той е повече от витлеемски младенец, повече от син на дърводелец, повече от най-великият учител, живял някога. Ще Го опознаем като Сина Божий, нашият Спасител и Изкупител. Когато получил призива да изпълни своя дълг, Той отговорил, “Отче, да бъде волята Ти и да бъде Твоя славата, завинаги”16. Всеки от нас да може да направи същото, се моля в името на Исус Христос, амин.