2012 г.
Призование за човек, обърнат във вярата
Април 2012 г.


Призование за човек, обърнат във вярата

Бях новообърната във вярата и нямах никакви умения да свиря на пиано. Но колко съм благодарна за своето призование като корепетитор на клон, което промени живота ми.

Скоро след като бях кръстена на 10-годишна възраст в Лаппеенранта, Финландия, получих своето първо църковно призование. Беше 1960 г. и нашият малък клон отчаяно се нуждаеше от корепетитор, който да акомпанира химните за събранието за причастието. Бях помолена да изпълнявам тази задача.

Макар майка ми винаги да беше насърчавала брат ми и мен да се занимаваме с артистичните си таланти, не умеех да свиря на пиано, и ние не притежавахме пиано. Но аз желаех да изпълнявам призованието си, затова съставихме план.

На семейна домашна вечер говорехме какво означава за всички нас това призование. Но понеже майка бе вдовица с две малки деца, знаехме, че за нас ще бъде голямо предизвикателство да купим пиано и да плащаме за уроци. Решихме, че всички с охота ще направим необходимите жертви.

Първата жертва, която направи моето семейство, бе финансова. Решихме, че от пролетта до есента ще караме велосипедите си, вместо да ползваме автобуса. Брат ми Марти бе смел и стана особено добър в колоезденето – дори в сняг и лед. Отказах се от повечето си покупки на дрехи и се научих да шия. Също така се научихме да живеем пестеливо. Направихме си градина в околностите на къщата на дядо и баба и консервирахме храна за зимата. “Ваканциите” ни станаха пътувания на майка до храма в Швейцария или пикниците и лагеруването близо до къщи.

Втората жертва, която направи моето семейство, бе от време. Разделяхме си домакинските задължения и преразпределихме другите си дейности и домашна работа, тъй че имах достатъчно време да се упражнявам. Благодарение на жертвите ни и упоритата работа майка често отбелязваше, че нямаме свободно време да се забъркаме в неприятности, за разлика от нашите връстници. Всъщност, моето призование стана семейно призование преди още да съм изсвирила и една нота.

Започнах да вземам уроци от учителя по музика в местното училище. Упражнявах се, като използвах клавиатура от хартия и на пианото в църквата. Когато моят учител по пиано се премести, купихме неговото пиано и аз бях приета да уча при известна преподавателка по пиано в района.

Сама научих химните и се упражнявах много с музикалния директор на клона. Всички ме насърчаваха – дори когато се промъкваше някоя фалшива нота. Моята учителка бе ужасена, когато разбра, че свиря пред хора преди да съм усвоила съвършено и научила наизуст произведенията. Но да свиря на една ръка бе по-добре, отколкото изобщо да нямаме музика.

Ходех с колело на уроците, а когато дойде зимата, се опитвах да ходя пеша или със ски, когато бе възможно. В неделя ходех сама на църковните събрания, така че да мога да пристигам един час по-рано и да имам време да се упражнявам. Реших да се качвам на автобуса само ако температурата падне под -15ºC. Дъждът и снегът всъщност не ме безпокояха особено; времето минаваше бързо, докато крачех, понеже имах толкова прекрасни химни, които да ми правят компания. Докато крачех, аз прекосявах равнините с пионерите (вж. “Хайде, светии”, Химни, № 22), изкачвах се на планинския връх в Сион (вж. “Високо на върха”, Химни, № 4) и бях с млади хора, които никога не се колебаеха (вж. “Предани ще сме на вярата”, Химни, № 161). Никога не бих могла да се проваля с подобна подкрепа – дори ако аз и семейството ми бяхме единствените светии в източна Финландия, в сянката на руската граница.

С годините ставах все по-добра и можех да представям музика, а не само просто да изсвиря верните ноти. Научих се да избирам музиката с молитва, тъй че Духът да присъства на събранията. И най-важното, свидетелството ми за Евангелието дойде чрез музиката. Можех лесно да си спомня чувствата, думите и посланията от химните, ако някога започнех да се съмнявам в нещо. Знаех, че евангелските принципи и обреди са истинни, след като ги бях научила ред по ред и нота по нота.

Спомням си един конкретен ден, когато отдадеността ми на тези принципи бе подложена на изпитание. Бях на 14 години; обичах да плувам и мечтаех да плувам на олимпийските игри. В неделите не се състезавах, но въпреки това имах напредък. Накрая, когато олимпиадата в Мексико наближи, треньорът ме покани да участвам в специална тренировка.

Тренировката обаче бе всяка неделя сутрин, по време на неделното училище. Казвах си, че мога да ходя да тренирам и да пропускам неделното училище, защото ще мога да се връщам за вечерното събрание за причастието. Спестявах за автобус и бях планирала всичко. Съботата преди първата тренировка разказах на майка ми за своя план.

Видях тъгата и разочарованието в очите й, но единственият й отговор бе, че решението е мое и че съм била научена кое е правилното. Онази нощ думите на “Избери правилно” (Химни, № 150) не излизаха от ума ми. Думите звучаха в ума ми повтаряйки се като повредена плоча.

В неделната утрин държах плувната си чанта в една ръка, а музикалната в другата, като се надявах да накарам майка ми да повярва, че отивам на църква. Излязох отвън на автобусната спирка. Случи се така, че автобусът, отиващ до плувния басейн, бе от моята страна на улицата, а този, който отиваше до дома за събрания от отсрещната. Докато чаках, започнах да нервнича. В ушите ми звънеше музиката от “Направих ли нещо добро?” (Химни, № 141) – химнът, планиран за неделното училище в онзи ден. Знаех от опит, че с трудния ритъм, сложните стихове и високите тонове този химн може да се превърне в катастрофа без добър акомпанимент.

Докато размишлявах, и двата автобуса се появиха. Автобусът за плувния басейн спря за мен, а шофьорът на автобуса за Църквата спря и ме загледа озадачено, защото знаеше, че винаги се качвах в него. Гледахме се втренчено няколко секунди. Какво чаках? Бях избрала Господ (вж. “Who’s on the Lord’s Side?” Hymns, no. 260). Бях обещала да вървя там, където Той желае (вж. “Във Твоя път ще ходя, Отче мой”, Химни, № 172). Решението ми да спазвам заповедите бе взето много отдавна (вж. “Божиите заповеди спазвай!”, Химни, № 189).

Преди разсъдъкът ми да влезе в крак със сърцето ми, тялото ми реагира. Лудешки изтичах през улицата и махнах на другия шофьор. Платих билета и се упътих към дъното на автобуса, отиващ към църквата, като гледах как моите мечти относно плуването заминават в обратната посока.

Всички мислеха, че в онзи ден плаках, защото чувствах Духа. Но всъщност плаках, защото детската ми мечта бе разбита на парчета и защото се срамувах, че изобщо съм хранила идеята да отида да плувам в Господния ден. Но в онази неделя, както в неделите преди и след нея, аз изпълних своето призование.

Докато дойде време да замина да уча в колеж, бях обучила няколко членове от клона да водят музикалната част и да свирят на пиано. В колежа продължавах да свиря на пиано и вземах уроци по орган. Мислех си, че шансът ми да отида в Латинска Америка е минал завинаги, когато се отказах от състезателното плуване, но след като завърших магистратурата си в университет “Бригъм Йънг”, отслужих мисия в Колумбия. По време на мисията си давах уроци по пиано. Исках да оставя на онези светии дарът на музиката. Децата и младежите в Колумбия вървяха с километри под жаркото слънце, за да имат възможността да се научат да свирят на пиано. Те също започваха с една ръка, докато напреднеха да свирят с двете. И правеха далеч повече жертви от мен в усилията си да се научат да свирят на пиано.

Изминаха повече от 50 години, откакто бях кръстена. Пътувах надлъж и нашир, далеч от дома ми във Финландия, но където и да бях, винаги имаше нужда някой да свири химните. Универсалният език на музиката изграждаше мостове на разбирателство и любов на много места.

Днес ръцете ми са бавни и сковани от артрит. Много далеч по-способни музиканти заеха мястото ми. Майка ми често тъгува, когато си спомня за моите млади години в Църквата и жертвите, които бях направила, за извървените километри и за нещата, от които се бях лишавала. Тя се страхува, че студът е допринесъл за моя артрит. Обаче аз нося “бойните си рани” с радост. Изливам своята радост и печал в музика. Научих се да се смея и да плача със своите пръсти.

Сърцето ми пее от благодарност, когато си мисля как моя Небесен Отец и моите ръководители са били достатъчно загрижени да поискат едно младо момиче да изпълнява такава пълна с предизвикателства задача. Онова призование ми помогна да добия твърдо разбиране за Евангелието и ми позволи да помогна над другите да почувстват Духа чрез музиката. Аз съм живо доказателство, че новите обърнати във вярата се нуждаят от призование – дори малки момиченца, които не умеят да свирят на пиано. Чрез първото си призование открих, че с Бог нищо не е невъзможно и че Той има план и цел за всяко едно от Своите чеда. А чрез музиката аз получих непоклатимо свидетелство за възстановеното Евангелие на Исус Христос.

Илюстрации Майк Малм