Той възкръсна!
Празната гробница на онази първа Великденска утрин дала отговор на въпроса на Иов, “Ако умре човек, ще оживее ли?”
Това бе една забележителна сесия. От името на всички, които участваха със слово или музика, като президент на Църквата, бих искал сега да кажа само една дума, известна като най-важната дума на всеки език. На сестра Шерил Лант и нейните съветнички, на хора, на музикантите и на говорителите, искам да кажа “Благодаря”.
Преди много години, докато бях в Лондон, Англия, посетих прочутата галерия “Тейт”. Творби на Гейнзбъроу, Рембрандт, Констъбъл и други известни художници бяха изложени в зала след зала. Възхищавах се на тяхната красота и на умението, необходимо за създаването на тези шедьоври. Обаче скрита в тих ъгъл на третия етаж видях една картина, която не само привлече моето внимание, но също развълнува сърцето ми. На брега на развълнувано море художникът Франк Брамли бе нарисувал скромна къщурка. Две жени, майката и съпругата на незавърнал се рибар, са бдели и чакали неговото завръщане цяла нощ. Нощта е изминала и те вече са осъзнали, че той е изчезнал в морето и няма да се върне. Коленичила до своята свекърва, с лице в скута на по-възрастната жена, младата съпруга плаче от отчаяние. Изгорената свещ на перваза на прозореца говори за безплодното бдение.
Почувствах болката на младата жена; почувствах скръбта й. Описателното заглавие, което художникът е дал на своята творба, разказва трагичната история. То гласи, Безнадеждна утрин.
О, колко много младата жена копнеела за утехата, тъкмо реалността, описана в “Реквием” на Робърт Луис Стивънсън:
У дома е морякът, у дома от морето,
И ловецът, у дома прибра се1.
От всички реалности на земния живот никоя не е така сигурна, колкото неговия край. Смъртта посещава всеки; тя е наше “всеобщо наследство. Тя може да покоси своите жертви в детството и младежките години; (може да ги посети) в разцвета на техния живот; или повикът й може да се отложи докато посребреят … косите; може да дойде в резултат на злополука или болест, … или … по естествен път, но тя трябва да дойде”2. Тя неизбежно предизвиква мъчителна загуба и, особено при младите хора, за миг оставя зад себе си несбъднати мечти, непостигнати амбиции и разбити надежди.
Има ли смъртен, който, изправен пред загубата на обичан човек или сам застанал на прага на вечността, да не се е питал какво лежи отвъд завесата, разделяща видимото от невидимото?
Преди векове един човек на име Иов – дълго време благословен с всички земни блага, след което бива сполетян от всички човешки тегоби – седнал с приятелите си, произнася вечния въпрос, “Ако умре човек, ще оживее ли?”3 Иов изговаря въпроса, над който се е замислял всеки мъж и всяка жена.
През тази великденска утрин бих искал да се спра върху поставения от Иов въпрос – “Ако умре човек, ще оживее ли?” – и да дам отговор, който идва не само от задълбочен размисъл, но и от даденото чрез откровение слово Божие. Започвам с най-основното.
Ако в света, в който живеем, цари порядък, трябва да има Творец, Който да го е постановил. Кой може да се вгледа в множеството чудеса на вселената, без да повярва, че цари порядък за цялото човечество? И кой може да се съмнява в съществуването на такъв Творец?
В книгата Битие научаваме, че Великият Творец създал небето и земята: “А земята бе пуста и неустроена: и тъмнина покриваше бездната”.
“Да бъде светлина”, казал Великия Творец. “И стана светлина”. Той сътворил простора. Разделил земята от водата и казал, “Да произрасти земята крехка трева, … и дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе да е в него”.
Две светила създал Той – слънцето и луната. И звездите се родили по Негова промисъл. Той призовал живите твари във водите и птиците, които да хвърчат над земята. И така станало. Той сътворил добитъка, зверовете и влечугите. Творението било почти завършено.
Най-накрая, Той сътворил човека по Своя образ – мъж и жена – и им дал власт над всички живи твари4.
Единствено човекът получил интелект – мозък, разум и душа. Единствено човекът, разполагащ с тези дарби, можел да има вяра, надежда, да бъде вдъхновяван, да има стремежи.
Кой може убедително да защити тезата, че човекът – най-висшето творение на Великия Творец, имащо власт над всички живи твари, разполагащо с мозък и воля, с разум и душа, с интелект и божественост – ще приключи своето съществуване, когато духът изостави своето земно тяло?
За да разберем смисъла на смъртта, ние трябва да осъзнаем целта на живота. Светлинката на това убеждение трябва да даде път на обедното слънце на откровението, чрез което знаем, че сме живели преди да се родим на земята. Няма съмнение, че в своето доземно състояние сме били сред синовете и дъщерите Божии, които възклицавали от радост поради дадената им възможност да преминат през този труден, но необходим земен живот5. Знаели сме, че нашата цел била да придобием физическо тяло, да преодолеем изпитания и да докажем, че ще спазваме заповедите Божии. Нашият Отец знаел, че поради естеството на земния живот ние сме щели да бъдем изкушавани, щели сме да грешим и нямало да можем сами да успеем. Така че за да имаме всички шансове за успех, Той осигурил Спасител, Който да страда и умре за нас. Той не само щял да извърши изкупление за нашите грехове, но като част от това Единение Той също щял да преодолее физическата смърт, на която всички ние сме щели да бъдем подвластни, поради падението на Адам.
И така, преди повече от 2 000 години Христос, нашият Спасител, бил роден като смъртен в една ясла във Витлеем. Дошъл Месията, за Когото се знаело от векове.
Много малко е написано за детството на Исус. Обичам стиха в Лука: “А Исус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците”6. И в книгата Деянията е написано кратко, но изпълнено със значение изречение за Спасителя: “(Той) обикаляше да прави благодеяния”7.
Той бил кръстен от Иоан Кръстител в река Иордан. Призовал дванадесет апостоли. Благославял болните. Правел сакатите да ходят, слепите да виждат, глухите да чуват. Дори вдигал мъртвите в живот. Той проповядвал, свидетелствал и ни е дал съвършения пример, който да следваме.
След това земната мисия на Спасителя на света наближила края си. В една горна стая се състояла последната вечеря с апостолите Му. Предстояли Гетсиманската градина и кръстът на Голгота.
Простосмъртен не може да вникне в пълното значение на онова, което Христос извършил за нас в Гетсиманската градина. По-късно Той сам описва преживяното: “Страдание(то) накара Мен самия, тъкмо Бог, най-великият от всички, да потреперя от болка и да кървя от всяка пора, и да страдам и тялом, и духом”8.
След агонията в Гетсимания, вече останал без сили, Той бил арестуван от груби и жестоки ръце и бил отведен при Анна, Каиафа, Пилат и Ирод. Бил обвиняван и руган. Ужасни удари отслабили Неговото измъчвано от болка тяло. Кръв се стичала по лицето Му, когато жестоко изработена корона от тръни била сложена на главата Му, пробождайки Неговата вежда. После Той отново бил отведен при Пилат, който се поддал на виковете на гневната тълпа: “Разпни Го! Разпни Го!”9.
Бил бичуван с камшик, в чийто кожени ремъци били вплетени остри парчета метал и кости. Въздигайки се от жестокостта на бичуването, с тежки стъпки Той сам понесъл Своя кръст, докато не можел да върви повече и друг човек понесъл това бреме вместо Него.
Накрая, на един хълм, наречен Голгота, пред погледа на безпомощните Му ученици, Неговото ранено тяло било приковано на кръста. Той бил безмилостно подиграван, руган и осмиван. Въпреки това Той промълвил, “Отче, прости им, защото не знаят какво правят”10.
Изминали пълни с агония часове, през които Неговият живот изтичал. От пресъхналите Му устни излезли думите, “Отче, в Твоите ръце предавам духа Си. И това като рече, издъхна”11.
Когато мирът и утехата на милостивата смърт Го освободила от скърбите на земния живот, Той се завърнал в присъствието на Своя Отец.
Дори в последния момент Спасителят можел да се откаже. Но не го направил. Той слязъл по-ниско от всички неща, за да може да спаси всички неща. Забързано, но внимателно Неговото безжизнено тяло било положено в гробница, приготвена за друг.
В целия християнски свят не са произнасяни думи, които да значат за мен повече от тези, казани от ангела на ридаещата Мария Магдалина и другата Мария, когато през първия ден от седмицата те отишли при гроба, за да се погрижат за тялото на техния Господ. Ангелът казал:
“Защо търсите живия между мъртвите?
Няма Го тука, но възкръсна”12.
Нашият Спасител оживял отново. Случило се най-славното, утешаващо и вдъхващо увереност събитие в човешката история – победата над смъртта. Болката и агонията от Гетсимания и Голгота били премахнати. Спасението на човечеството било осигурено. Падението на Адам било поправено.
Празната гробница в онази първа Великденска утрин дала отговор на въпроса на Иов, “Ако умре човек, ще оживее ли?” На всички, които чуват моя глас, заявявам, че ако човек умре, той ще живее отново. Ние знаем това, защото разполагаме със светлината на дадената чрез откровение истина.
“Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите.
Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят”13.
Чел съм – и вярвам – на свидетелствата на хората, които преживели скръбта от разпъването на Христос и радостта на Неговото възкресение. Чел съм – и вярвам – на свидетелствата на хората, които в Новия свят били посетени от същия възкресен Господ.
Вярвам на свидетелството на човека, който в тази диспенсация говорил с Отец и Сина в горичката, сега наречена свещена, и който дал своя живот, запечатвайки това свидетелство с кръвта си. Той заявява:
“И сега, след многото свидетелства, които са били дадени за Него, това е свидетелството, последно от всички, които даваме за Него: Той е жив!
Защото ние Го видяхме, тъкмо от дясната страна на Бога; и чухме гласа, който дава свидетелство, че Той е Единородният на Отца”14.
Тъмнината на смъртта винаги може да бъде разпръсната от светлината на дадената чрез откровение истина. “Аз съм възкресението и живота”, казва Учителят15. “Мир ви оставям; Моят мир ви давам”16.
През годините съм чул и прочел безброй свидетелства, споделени от хора, които свидетелстват за реалността на възкресението, и които, в часове на най-голяма нужда, са получавали обещаните от Спасителя мир и утеха.
Споделям с вас само част от един такъв разказ. Преди две седмици получих трогателно писмо от един баща на седем деца, който бе написал писмо за семейството си и най-вече неговият син Джейсън, който се разболял на 11-годишна възраст. През последвалите няколко години болестта на Джейсън идвала и си отивала. Този баща описва положителното отношение и веселото разположение на Джейсън, въпреки тези трудности със здравето. На 12-годишна възраст Джейсън получил свещеничеството на Аарон и “винаги с желание отлично изпълняваше задълженията си, независимо дали се чувстваше добре или не”. Той получил скаутската награда “Орел”, когато бил на 14 години.
Миналото лято, скоро след 15-я рожден ден на Джейсън, той отново бил приет в болница. При едно от своите посещения при Джейсън, баща му го заварил със затворени очи. Без да знае дали Джейсън спи или бил буден, той тихо започнал да му говори. “Джейсън”, казал той, “знам, че преживя много през краткия си живот, и че сега ти е трудно. И въпреки че ти предстои такава голяма борба, искам никога да не губиш вяра в Исус Христос”. Той пише как се стреснал, когато Джейсън незабавно отворил очи и с ясен и решителен глас казал, “Никога!” След това затворил очи и не казал нищо повече.
Баща му пише: “В това просто заявление Джейсън изрази едно от най-силните и чисти свидетелства за Исус Христос, които някога бях чувал… През онзи ден казаното от него “Никога!” се запечата в душата ми, сърцето ми се възрадва, че Небесният Отец ме бе благословил да бъда баща на такова силно и благородно момче … (Тогава) за последно го чух да казва своето свидетелство за Христос”.
Макар семейството да очаквало, че това щяло да бъде поредното рутинно влизане в болница, Джейсън починал около две седмици по-късно. Един по-голям брат и една сестра по това време служили на мисия. Друг от братята му, Кайл, тъкмо получил своето призование за мисия. Всъщност призованието пристигнало по-рано от очакваното и на 5 август, само седмица преди Джейсън да почине, семейството се събрало в неговата болнична стая, така че призованието на Кайл да се отвори там, за да се сподели с цялото семейство.
Към писмото до мен този баща е прибавил снимка на Джейсън, легнал в болничното си легло, като по-големият му брат Кайл е застанал до леглото, държейки своето призование за мисия. Под снимката е написано: “Заедно призовани да служат на мисия – от двете страни на завесата”.
Служещите на мисия брат и сестра на Джейсън изпратили хубави и утешаващи писма, които да бъдат споделени на погребението му. Неговата сестра, служеща в мисия Аржентина Буенос Айрес Запад, пише в писмото си: “Знам, че Исус Христос е жив, и понеже е жив, всички ние, включително нашият обичан Джейсън, ще живеем отново… Можем да черпим утеха от пълното знание, че сме били запечатани заедно като вечно семейство… Ако в този живот с всички сили се подчиняваме и вършим добро, ние (отново ще го видим)”. Тя продължава: “(Един) отдавна обичан стих сега е станал по-важен за мен … (Той е в) Откровението, глава 21, стих 4: “Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина”.
Мои обични братя и сестри, дори в моменти на най-тежка скръб ние можем да получим истински мир от думите на ангела през онази първа великденска утрин: “Няма Го тук; защото възкръсна”17.
Той възкръсна, Той възкръсна
глас тържествен днес ехти.
Цялата земя ликува,
че смъртта Той победи.
От греха нас ни спаси,
Тъй Христос пак победи18.
Като един от Неговите специални свидетели на земята днес, този славен Великден, аз заявявам, че това е истина, в Неговото свято име – тъкмо името на Исус Христос, нашият Спасител – амин.