Преподаването помага да спасяваме животи

Ръсел Т. Осгъторп

Общ президент на Неделното училище

Ние преподаваме основно учение, поканваме учениците да вършат работата, която Бог има за тях и после обещаваме, че благословиите със сигурност ще дойдат.

Russell T. Osguthorpe

Един ден, докато служех като президент на мисия, говорех по телефона с най-големия ни син. Той пътуваше към болницата, където работеше като доктор. Когато пристигна там, той каза, „Приятно бе да си поговоря с теб, татко, но сега трябва да изляза от колата си и да ида да спася няколко живота”.

Нашият син лекува деца от опасни за живота болести. Когато постави правилна диагноза на някоя болест и приложи правилното лечение, той може да спаси живота на някое дете. Казвах на нашите мисионери, че работата им е също да помагат за спасяване на животи – духовните животи на онези хора, които те учат.

Президент Джозеф Ф. Смит казва: „Когато получаваме истината, ще бъдем спасени от нея. Ще бъдем спасени не просто защото някой ни е научил на нея, а защото сме я получили и действали според нея” (в Conference Report, апр. 1902 г., стр. 86; вж. и Преподаването – няма по-велико призование, 1999 г., стр. 49; 1 Тимотея 4:16).

Нашият син спасява животи, като споделя знанията по медицина; мисионерите и учителите в Църквата помагат за спасяване на животи, като споделят знанието си на Евангелието. Когато мисионерите и учителите разчитат на Духа и Го използват, те преподават съответния принцип, поканват своите ученици да живеят според този принцип и дават свидетелство за обещаните благословии, които със сигурност ще последват. Старейшина Дейвид А. Беднар сподели следните три прости елемента на ефикасното преподаване на едно скорошно събрание за обучение: (1) основно учение, (2) покана за действие и (3) обещани благословии.

Ръководството Проповядвайте Моето Евангелие помага на мисионерите да преподават основното учение, приканва обучаваните да действат и да получат обещаните благословии. Ръководството Преподаването – няма по-велико призование помага на родители и учители да вършат същото. По отношение на евангелското преподаване то е това, което е Проповядвайте Моето Евангелие за мисионерската работа. Използваме ги, за да се подготвяме за преподаване и после разчитаме на Духа, когато преподаваме.

Президент Томас С. Монсън разказва за една учителка в Неделното училище от неговата младост, Луси Герч. Една неделя по средата на урок за безкористната служба сестра Герч поканила учениците си да дадат парите за развлечение от касичката на своя клас на семейството на един от съучениците си, чиято майка починала. Президент Монсън казва, че с отправянето на тази покана сестра Герч „затвори учебника и отвори нашите очи, уши и сърца за славата Божия” („Examples of Great Teachers”, събрание за обучение на ръководителите по света, 10 фев. 2007 г., Лиахона, юни 2007 г., стр. 76). Сестра Герч несъмнено използвала учебника, за да подготви урока си, но когато дошло вдъхновението, тя затворила този учебник и приканила учениците си да живеят според евангелския принципи, който преподавала.

Както учи президент Монсън: „целта на евангелското преподаване … е не да „налеем информация” в умовете на членовете на класа… Целта е да вдъхновим отделния ученик да мисли за евангелските принципи, да чувства тези принципи и после да направи нещо, за да живее според тях” (в Conference Report, окт. 1970 г., стр. 107).

Когато Мороний се явил на Пророка Джозеф Смит, не само го учил на основни учения за Възстановяването, но също така му казал, че Бог имал за него работа, която трябвало да изпълни и му обещал, че името му щяло да бъде познато по целия свят (вж. Джозеф Смит – История 1:33). Всички родители и преподаватели на Евангелието са Божии пратеници. Не всички от нас учат бъдещи пророци като сестра Герч и Мороний, но всички ние учим бъдещи ръководители на Църквата. И така, ние преподаваме основно учение, поканваме учениците да вършат работата, която Бог има за тях и после обещаваме, че благословиите със сигурност ще дойдат.

Помня как като малко момче безгрижно крачех към църквата за едно събрание на Неделното училище за деца. Когато пристигнах, бях изненадан да видя всички родители там за една специална програма. После внезапно си дадох сметка. Аз също участвах в тази програма и бях забравил да науча наизуст своите стихове. Когато дойде редът ми, станах от стола си, но от устата ми не излезе нито дума. Не можех да си спомня нищо. Така че просто стоях там и накрая си седнах и загледах в земята.

След това преживяване взех твърдо решение никога повече да не говоря на никакви църковни събрания. И известно време се придържах към това решение. После една неделя сестра Лидия Стилман, ръководителка в неделното училище за деца, коленичи до мен и ме помоли следващата седмица да произнеса кратка реч. Казах, „Аз не изнасям речи”. Тя отвърна, „Знам, но ще можеш да изнесеш тази, защото аз ще ти помогна”. Продължих да се противя, но тя изрази толкова доверие в мен, че бе трудно да откажа поканата й. Изнесох речта.

Тази добра жена бе пратеник от Бог, Който имаше за мен една работа да изпълня. Тя ме научи, че когато идва призование, вие го приемате независимо колко неподходящи може да се чувствате. Както Мороний направил с Джозеф, тя се погрижи да бъда подготвен, когато дойде времето да изнеса онази реч. Тази вдъхновена учителка ми помогна да спася живота си.

Когато бях юноша, в нашия клас на неделното училище преподаваше един наскоро завърнал се мисионер на име брат Петерсън. Всяка седмица той начертаваше голяма стрелка от долния ляв до горния десен ъгъл на черната дъска. После отгоре на дъската написваше, „Цели се високо”.

Каквото и учение да преподаваше, той искаше от нас да правим малко повече от онова, което си мислехме, че бе възможно за нас. Стрелката и онези две думи, цели се високо, бяха постоянна покана през целия урок. Брат Петерсън направи така, че да поискам да отслужа добра мисия, да се уча по-добре в училище и да се прицеля по-нависоко в своята кариера.

Брат Петерсън имаше за нас една работа да изпълним. Целта му бе да помогне на всеки да „мисли за евангелските принципи, да чувства тези принципи и после да направи нещо, за да живее според тях”. Неговото преподаване помогна да спася живота си.

На 19 г. бях призован да служа на мисия в Таити, където трябваше да науча два чужди езика – френски и таитянски. В началото на мисията си бях много обезсърчен поради липсата на напредък и в двата езика. Всеки път, когато се опитвах да говоря френски, хората отговаряха на таитянски. Когато се опитвах да говоря таитянски, ми отговаряха на френски. Бях на ръба да се откажа.

После, един ден, докато минавах покрай пералнята в дома на мисията, чух един глас да ме вика. Завъртях се и видях как една таитянка с посивяла коса стои на вратата и ми прави знаци да се върна. Името й беше Тупутеата Моо. Тя говореше само на таитянски. А аз само на английски. Не схващах много от онова, което се опитваше да ми каже, но разбрах, че иска всеки ден да идвам в пералнята, за да ми помогне да уча таитянски.

Отбивах се в пералнята всеки ден да се упражнявам с нея, докато тя гладеше дрехи. Отначало се питах дали от срещите ни ще има някаква полза, но постепенно започнах да я разбирам. Всеки път, когато се срещахме, тя ми предаваше пълната си увереност, че ще мога да науча и двата езика.

Сестра Моо ми помогна да науча таитянски. Но ми помогна да науча и много повече от това. В действителност тя ми преподаваше първият принцип на Евангелието – вяра в Господ Исус Христос. Тя ме научи, че ако уповавам на Господ, Той ще ми помогне да извърша нещо, което смятам за невъзможно. Тя не само ми помогна да спася мисията си – помогна ми да спася живота си.

Сестра Стилман, брат Петерсън, сестра Моо учеха „чрез убеждаване, дълготърпение, чрез благост, кротост и чрез любов нелицемерна, чрез доброта и чисто познание, което ще уголеми душата” (У. и З. 121:41-42). Те учеха с добродетел, украсяваща мислите им, и поради това Светият Дух бе техен постоянен спътник (вж. У. и З. 121:45-46).

Тези големи учители ме вдъхновиха да задавам въпроси относно моето собствено преподаване:

1. Като учител виждам ли себе си като пратеник на Бог?

2. Готвя ли се и после преподавам ли по начини, които могат да спасяват животи?

3. Съсредоточавам ли се над основното учение за Възстановяването?

4. Могат ли онези, на които преподавам, да почувстват любовта, която изпитвам към тях, към моя Небесен Отец и към Спасителя?

5. Когато идва вдъхновението, затварям ли учебника и отварям ли техните очи, уши и сърца за славата Божия?

6. Каня ли ги да вършат работата, която Бог има за тях да изпълнят?

7. Изразявам ли толкова увереност в тях, та да им бъде трудно да откажат поканата?

8. Помагам ли им да разпознаят обещаните благословии, идещи от учението, което преподавам?

Ученето и преподаването не са свободно избираеми дейности в царството Божие. Те са самите средства, чрез които Евангелието е било възстановено на земята и чрез които ние получаваме вечен живот. Те осигуряват пътя към личното свидетелство. Никой не може да бъде „спасен в невежество” (У. и З. 131:6).

Знам, че Бог е жив. Свидетелствам, че Исус е Христос. Давам свидетелство, че Пророкът Джозеф открил тази диспенсация, като научил истината и после я проповядвал на другите. Джозеф задавал въпрос след въпрос, получавал божествени отговори и после преподавал наученото на Божиите чеда. Знам, че президент Монсън е Господният говорител на земята днес и че той продължава да учи и да ни преподава, както правел Джозеф, защото преподаването помага да спасяваме животи. В името на Исус Христос, амин.