Днешният ден
И ако сме живели така Днес, че да имаме право на очистващата милост на Единението, ние ще живеем завинаги с Бог.
Преди три седмици, аз се върнах във Вчерашния ден. В онзи момент аз преоткрих Днешния ден. И за Днешния ден бих искал да говоря.
Едно църковно назначение ме отведе през огромните пространства на Тихия океан до страната Виетнам. За мен това не беше само полет над океана. Това беше стъпка назад във времето. Преди повече от 40 години аз служих по бойните полета в тази страна като офицер в пехотата. В съзнанието ми са врязани спомени от онези десетилетия, за това място, народа му и моите другари по оръжие, с които служих. Яков някога написа, “…животът ни премин(а) като сън” (Яков 7:26). Така беше и за мене. И сега се връщах от килера със спомени в онова паметно място след близо половин век. Веднъж приключил с моята църковна задача, реших отново да посетя онези полета на отчаяни схватки. Придружен от моята скъпа съпруга, аз предприех онова специално пътуване.
Не съм съвсем сигурен какво очаквах да открия след толкова много години. Но това, което открих, беше съвсем неочаквано. Вместо народ, поразен от война, аз открих младо, пълно с енергия население. Вместо пейзаж, надупчена от снаряди, аз открих спокойни, зелени полета. Дори джунглата беше като нова. Предполагам, че донякъде очаквах да срещна Вчерашния ден, но това, което открих, беше Днес и обещанието за едно по-светло Утре. Спомних си че, “може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост” (Псалми 30:5).
Когато отново тръгнах из полето и крачех по пътека в джунглата, в съзнанието си чух отново тракането на картечниците, свистенето на шрапнелите и дрънченето на личните оръжия. Видях отново загорелите от слънцето млади лица на приятели, които “последната препълнена мяра от своята отдаденост” (Ейбрахам Линкълн, речта при Гетисбърг, място на решителна битка в Гражданската война на САЩ – б.пр.) И си мислех за един конкретен войник и един ден – единствен ден – 3 април 1966 г., Цветница, времето на Великден, почти на същия този ден преди 42 години.
Нашият пехотен батальон беше във Виетнам няколко месеца. Аз бях лейтенант, командир на стрелкови взвод. Ние почти постоянно участвахме в бойни операции. Онзи ден зората завари нашия батальон навътре във вражеска територия. Много рано ние изпратихме разузнавателен патрул от около 10 мъже. Един от тях беше сержант Артър Морис. Няколко от мъжете бяха ранени в престрелка, включително сержант Морис, който получи лека повърхностна рана. Накрая мъжете от патрула се върнаха куцукайки до нашите линии.
По радиото повикахме санитарен евакуационен хеликоптер. Докато качвахме ранените мъже на хеликоптера, аз настоях сержант Морис също да се качи. Той не се съгласи. Отново го поканих. Той отново се противеше. Пак настоях. Той пак отказа. Накрая аз казах, “Сержант Морис, качете се на този хеликоптер”.
Той ме погледна със сериозни, искреми, умоляващи очи. “Моля ви, г-н лейтенант”, каза той, и после произнесе думите, които щяха да ме преследват завинаги: “Те не могат да убият старо куче, като мен”.
Цялата сцена е запечатана в съзнанието ми като батална картина: просеката в джунглата, нетърпеливия пулсиращ ротор на перката на хеликоптера, пилотът, който ме гледа в очакване, и моят приятел, който ме моли да остане при хората си. Аз омекнах. Помахах на хеликоптера да тръгва, нашето спасително въже към Утрешния ден. Преди още слънцето да беше залязло, през същият този ден, моя скъп приятел сержант Артър Сайръс Морис лежеше мъртъв на земята, покосен от вражеския огън. А в съзнанието ми ехти отново и отново неговото възклицание, “Те не могат да убият, те не могат да убият, те не могат да убият…”
Разбира се, в известен смисъл той ужасно бъркаше. Земният живот е толкова крехък. Само един удар на сърцето, поемането на един дъх отделя този свят от следващият. В един миг моя приятел беше жизнен, жив човек, в следващия неговият безсмъртен дух бе отлетял, превръщайки тленното тяло в безжизнена глина. Смъртта е завеса, през която трябва да премине всеки и, подобно на сержант Артър Морис, никой от нас не знае кога ще се случи това. От всички предизвикателства, пред които се изправяме, вероятно най-голямото е невярното чувство, че смъртността продължава вечно и естествената последица – че можем да отложим за утре търсенето и предлагането на опрощение, което, както учи Евангелието на Исус Христос, е сред основните цели на смъртността.
Тази дълбока истина е проповядвана от Амулик в Книгата на Мормон:
“Защото ето, този живот е времето човеците да се приготвят да срещнат Бога; да, ето, денят на този живот е денят, през който човеците да изпълнят трудовете си.
… ето защо, аз ви умолявам да не отлагате деня на вашето покаяние за края…
… защото същият този дух, който ще притежава телата ви по времето, когато излизате от този живот, същият този дух ще има власт да притежава тялото ви в онзи вечен свят” (Алма 34:32–34; курсив добавен).
Какъв цветист израз използва Амулик – “денят на този живот”! Апостол Яков го казва по следния начин: “когато вие не знаете какво ще бъде утре. Що е животът ви? Защото вие сте пара, която се явява и после изчезва” (Яковово 4:14). И личността, която сме, напущайки този живот, е личността, която ще бъдем, когато влезем в следващия. За щастие, ние разполагаме с Днес.
Макар сержант Морис ужасно да бъркаше, той също беше удивително прав! Ние наистина сме безсмъртни в смисъл, че Единението на Христос побеждава смъртта, както физическата, така и духовната. И ако сме живели така Днес, че да имаме право на очистващата милост на Единението, ние ще живеем завинаги с Бог. Този живот не е толкова период за придобиване и събиране, колкото период за даване и израстване. Смъртността е бойното поле, на което се срещат справедливостта и милостта. Но те не трябва да се срещат като противници, защото са помирени в Единението на Исус Христос за всички хора, които използват мъдро Днешният ден.
За нас остава само да търсим и предлагаме това опрощение – да се покаем и проявим милосърдие към другите, което ни дава възможност да минем през вратата, която Спасителя държи отворена и така да преминем прага от този живот към възвисяване. Днес е денят, в който да простим на другите техните съгрешения, сигурни в знанието, че така Господ ще ни прости нашите. Както Лука изразително е написал, “Бъдете, прочее, милосърдни” (Лука 6:36; курсив добавен). Съвършенството може да ни убегне, но ние можем да бъдем милостиви. И накрая, сред главните изисквания на Бог към нас е да се покайваме и прощаваме.
Завършил своето пътуване назад във времето, аз се огледах наоколо из онези спокойни полета на Днешния ден и видях в тяхното изобилие обещанието за Утре. Мислех за моя приятел сержант Артър Сайръс Морис. Помислих за си онази съдбовна неделя на Цветница от Вчерашния ден. И съм дълбоко благодарен за Изкупителя на Великденската утрин, Който ни дава живот, като слезе по-долу от всичко и стори възможно нашето издигане над всички неща – Утре, но само ако здраво хванем Днес. В името на Исус Христос, амин.