Верни на свещеническата си отговорност
Нечии живот се благославя, околните се водят и души се спасяват, когато нещата се вършат, а не мечтаят.
Преди няколко седмици на събрание за пост и свидетелство гледах как едно малко момче от последните редове събра смелост да каже свидетелството си. Три или четири пъти тръгваше, като после сядаше. Най-накрая беше негов ред. Той изправи малките си рамена, смело отиде до подиума, изкачи двете стъпала до амвона, застана и постави ръце върху него, погледна конгрегацията, усмихна се, след което се обърна, слезе по двете стъпала и се върна при семейството си. Погледнах ви тази вечер, събрани в този обширен Център за конференции и си помислих за онези, които ни слушат – така успях по-добре да разбера онова малко момче.
Братя мои, чест е за мен да имам привилегията да се обърна към вас тази вечер. Размишлявах за това какво мога да ви кажа. В ума ми дойде един любим стих от Еклисиаст: „Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е (дългът на) човека” (Еклисиаст 12:13). Обичам и ценя благородната дума дълг.
Легендарният генерал Робърт Е. Лий от Гражданската война в Америка заявил: „Думата „дълг” е най-възвишената дума в нашия език… Не можете да изпълните повече от това. И никога не трябва да желаете да изпълните по-малко” (в John Bartlett, Familiar Quotations 1968 г., стр. 620).
Всеки от нас има дълг към святото свещеничество, което носим. Независимо дали сме носители на Аароновото или Мелхиседековото свещеничество, много се очаква от всеки от нас. Сам Господ обобщава нашата отговорност, когато Той, в Своето откровение за свещеничеството, подканя, „Затова, нека сега всеки човек да научи задължението си и да действа в службата, на която е назначен, с цялото си усърдие” (У. и З. 107:99).
Надявам се с цялото си сърце и душа, че всеки млад мъж, който получава свещеничеството, ще го почита и ще бъде верен на отговорността, която му се дава при ръкополагане.
Преди петдесет и една години чух Уилям Дж. Кричлоу-младши, тогава президент на кол Саут Огдън, който по-късно стана помощник в Кворума на Дванадесетте, да говори на братята по време на обща сесия на свещеничеството на конференцията, като сподели един разказ за отговорността, честта и дълга. Нека го споделя с вас. Неговата поука важи за нас днес, така както беше тогава.
„Младият Рупърт стоял отстрани на пътя и гледал как необичайно голямо множество хора бърза край него. Най-накрая разпознал един свой приятел. „Къде отивате всички толкова забързани?”, попитал той.
Приятелят му се спрял. „Ама ти не си ли чул?”, попитал той.
„Нищо не съм чувал”, отговорил Рупърт.
„Добре”, продължил приятеля му, „кралят е загубил своя изумруд! Вчера той бил на сватбата на един благородник и носел изумруда на тънка златна верижка на врата си. Някак си изумрудът се изхлузил от верижката. Всички го търсят, защото кралят предлага награда… на онзи, който го намери. Хайде, трябва да побързаме.”
„Но аз не мога да тръгна, без да питам баба”, поколебал се Рупърт.
„Тогава не мога да чакам. Искам да намеря изумруда”, отговорил неговия приятел.
Рупърт изтичал обратно до колибата на края на гората, за да поиска разрешение от баба си. „Ако го намеря, можем да напуснем тази влажна колиба и да купим парче земя горе на хълма”, умолявал той баба си.
Но тя поклатила глава. „А какво ще правят овцете?”, попитала тя. „Те са вече неспокойни в кошарата, като чакат да бъдат изведени до пасището и моля те, не забравяй да ги отведеш да се напоят, когато слънцето се издигне високо в небето”.
Натъжен, Рупърт извел овцете на пасището и на обяд ги завел на потока в гората. Там седнал на един голям камък край потока. „Ако само имах възможността да потърся изумруда на краля!”, си мислел той. И когато обърнал глава, за да погледне надолу по песъчливото дъно на потока, изведнъж се втренчил във водата. Какво е това? Не може да бъде! Той скочил във водата и неговите пръсти хванали нещо зелено с парче тънка златна верижка на него (която била скъсана). „Изумрудът на краля!”, извикал той. „Трябва да е отхвръкнал от верижката, когато кралят, яздейки коня си, преминал галопирайки през моста, който пресичал потока, и течението го е довлякло дотук”.
Със светнали очи Рупърт дотичал до колибата на баба си, за да й каже за откритото съкровище. „Благословен бъди, момчето ми”, казала тя, „ти никога нямаше да го откриеш, ако не беше изпълнявал своя дълг да пасеш овцете”. И Рупърт знаел, че това е истината”. (В доклад на конференцията, окт. 1955 г., стр. 86; абзаците, изреченията и пунктуацията са променени).
Поуката от тази история се открива и в познатото стихче: „Дълга си изпълни, това помни. И в ръцете на Господ всичко друго остави!” (Хенри Уодсуърт Лонгфелоу, „The Legend Beautiful”, в The Complete Poetical Works of Longfellow, 1893 г., стр. 258).
На вас, които сте или сте били президенти на своите кворуми, нека да кажа, че вашият дълг към тях не приключва, когато получите следващия сан. Вашите взаимоотношения с членовете на вашия кворум, дългът ви към тях продължава цял живот.
По времето, през което бях учител в Аароновото свещеничество, бях призован за президент на кворума. Подканян и подкрепян от отдаден и вдъхновен съветник на кворума, работех прилежно да направя така, че всеки един от младите мъже да посещава редовно нашите събрания. Двама от тях бяха доста голямо предизвикателство за мен, но в резултат на настойчивостта и обичта и с малко убеждаване те започнаха да посещават събранията и да участват в дейностите на кворума. С течение на времето обаче, когато те напуснаха района в стремежи за образование и работа, и двамата отново станаха неактивни.
През годините съм виждал и двамата си скъпи приятели на различни събития. Когато станеше това, поставях ръка на рамото им и ги подсещах, „Аз съм все още твоя президент на кворум, и няма да те изоставя. Значиш толкова много за мен и искам да се радваш на благословиите, които идват с активността в Църквата”. Те знаят, че ги обичам и че никога няма да се откажа от това.
Ние, носителите на Мелхиседековото свещеничество, имаме постоянната привилегия да увеличаваме своите призования. Ние сме пастирите, които се грижат за Израил. Гладните овце поглеждат нагоре, готови да бъдат нахранени със хляба на живота.
Преди много години, през една нощ на празника Халоуийн, имах привилегията да помогна на някой, който се беше временно изгубил и имаше нужда от помощ да се завърне. Прибирах се вкъщи с колата, беше доста късно. Нарочно се бавех тази вечер на Халоуийн, оставих съпругата ми да се справя с малките ни посетители. Когато минах покрай болницата Сейнт Марк в Солт Лейк Сити, си спомних за един скъп мой приятел, Макс, който лежеше болен в същата тази болница. Когато се бяхме запознали с него години преди това, ние открихме, че бяхме израснали в един и същ район, макар и в различно време. Преди момента на моето раждане, Макс и неговите родители се преместили от района.
През онази нощ на Халоуийн оставих колата на паркинга и влязох в болницата. Когато попитах за номера на неговата стая на рецепцията, ме информираха, че когато Макс се регистрирал в болницата, той заявил, че религиозните му предпочитания не били към Църквата, а към друга религия.
Влязох в стаята на Макс и го поздравих. Казах му колко се гордея да бъда негов приятел и колко бях загрижен за него. Поговорихме за неговата кариера като банкер и хобито му като диригент на оркестър. Открих, че бил обиден от няколко коментара и затова решил да посещава друга църква. Казах му, „Макс, ти си носител на Мелхиседековото свещеничество. Бих искал да ти дам благословия тази вечер”. Той се съгласи и благословията беше дадена. После той ми каза, че съпругата му Бърнис също била много болна, и че се намира в съседна стая. По моя покана, Макс се присъедини към мен да й дадем благословия. Поиска да му помогна. Откарах го с количка. Той помаза съпругата си. Имаше много сълзи и прегръдки, когато запечатах помазването с Макс, като неговите ръце бяха положени заедно с моите на главата на жена му, като така тази вечер остана да се помни завинаги.
Когато напуснах болницата онази вечер, се отбих на рецепцията и казах на сестрата, че с разрешение на Макс и съпругата му, в картона им трябва да бъде направена промяна, която да отговаря на членството им в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Останах да видя как това бе направено.
Приятелите ми Макс и Бърнис и двамата се намират отвъд завесата, но те прекараха последните години от живота си активни и щастливи, радвайки се на благословиите, които идват от свидетелството за Евангелието и посещението на Църквата.
Братя, наша е задачата да подадем ръка на онези, които по каквато и да било причина имат нужда от нашата помощ. Нашата задача не е невъзможна за изпълнение. Ние действаме по Господно поръчение, следователно имаме право на Неговата подкрепа. Но трябва да опитаме. От пиесата Shenandoah идват вдъхновяващите думи: „Ако не се опитаме, не ще го правим; а ако не го правим, защо тогава сме тук?”
Наша е отговорността така да живеем живота си, че когато дойде призивът да дадем свещеническа благословия или да помогнем по какъвто и да било начин, да бъдем достойни за това. Казано ни е, че наистина не можем да избягаме от последиците на своето лично влияние. Трябва да бъдем сигурни, че влиянието ни е положително и възвисяващо.
Чисти ли са нашите ръце? Чисти ли са нашите сърца? Поглеждайки назад във времето през страниците на историята, намираме урок за достойнството от умиращия цар Дарий. Чрез правилните ритуали Дарий бил признат за законен цар на Египет. Неговият съперник, Александър Велики, бил обявен за законен син на Амон. Той също бил фараон. Александър, след като открил победения Дарий да бере душа, положил ръце на главата му, за да го изцели, заповядвайки му да се вдигне и да възвърне своята власт, като приключил с думите, „Кълна се, Дарие, пред теб и всички богове, че правя това искрено и без лицемерие”.
Дарий отговорил с мек укор: „Александре, момчето ми… да не би да мислиш, че можеш да докоснеш небесата с тези твои ръце?” (Адаптирано от Hugh Nibley, Abraham in Egypt, 1981 г., стр. 192.)
Призивът на дълга може да дойде тихо, докато ние, носителите на свещеничеството, действаме по задачите, които ни се дават. Президент Джордж Албърт Смит, този скромен и в същото време силен ръководител и осми президент на Църквата заявява, „Ваше задължение е най-напред да научите какво иска Господ, и тогава, чрез властта и силата на святото свещеничество, така да увеличавате призованието си сред вашите ближни, че хората с удоволствие да ви следват”. (в доклад на конференцията, апр. 1942 г., стр. 14).
И как може човек да увеличи едно призование? Просто като изпълнява служението, което му принадлежи.
Братя, нечий живот бива благословен, околните биват напътствани и души биват спасявани, когато нещата се вършат, а не мечтаят. „Бивайте и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си,” призовава Яков (Яковово 1:22).
Нека всички ние, които тази вече сме се събрали тук на това събрание на свещеничеството, да положим подновено усилие да заслужим водачеството на Господ в живота ни. Там вън има мнозина, които се надяват и умоляват за помощ. Там са онези, които са обезсърчени, онези, който копнеят да се завърнат, но не знаят как да започнат.
Винаги съм вярвал в истината на следните думи, „Най-сладките Божии благословии винаги се осъществяват от ръце, които тук долу Му служат” (Whitney Montgomery, „Revelation”, в Best-Loved Poems of the LDS People, изд. Jack M. Lyon и други, 1996 г, стр. 283). Нека бъдем с ръце готови, ръце чисти и сърца благоразположени, за да можем да участваме в онова, което Небесният Отец желае околните да получат от Него.
Приключвам с пример от собствения си живот. Някога имах един важен за мен приятел, който изглежда преживяваше повече от предизвикателствата на живота, отколкото можеше да понесе. Накрая той беше приет в болницата с неизлечима болест. Изобщо не знаех за това.
Сестра Монсън и аз отидохме до същата тази болница, за да посетим друг човек, който също беше много болен. Когато излизахме от болницата към мястото, където бе паркирана колата, почувствах ясното впечатление да попитам дали моят приятел Хайръм все пак бе пациент там. Проверката на рецепцията потвърди, че Хайръм все още бе пациент там, след много седмици.
Отидохме до стаята му, почукахме на вратата и я отворихме. Не бяхме подготвени за гледката, която ни очакваше. Имаше навсякъде балони. На видно място на стената бе закачен плакат с думите „Честит рожден ден, татко”, написани на него. Хайръм беше седнал на болничното си легло, а членовете на семейството му бяха около него. Когато ни видя, той попита, „Брат Монсън, как така разбра, че днес е рожденият ми ден?” Усмихнах се, но оставих въпроса без отговор.
Хората в стаята, които бяха носители на Мелхиседековото свещеничество, наобиколиха своя баща и мой приятел, и беше дадена благословия.
След като бяха пролети сълзи, размениха се благодарствени усмивки и мили прегръдки, наведох се над Хайръм и му казах тихо: „Помни Господните слова, те ще те подкрепят. Той обещава, „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас” (Иоана 14:18).
Времето продължава своя марш. Дългът върви в такт с него. Дългът не избледнява и не намалява. Катастрофални конфликти идват и си отиват, но войната, която се води за душите човешки, продължава без да стихва. Като призив на бойна тръба чуваме словото на Господ към мен, вас и носителите на свещеничеството навсякъде. Повтарям тези слова: „Затова, нека всеки човек да научи задължението си и да действа в службата, на която назначен, с цялото си усърдие” (У. и З. 107:99).
Братя, нека да научим своите задължения. Нека винаги да бъдем достойни да изпълняваме тези задължения и когато направим това, да следваме стъпките на Учителя. Когато получил призива да изпълни своя дълг, Той отговорил, „Отче, да бъде волята Ти и да бъде Твоя славата, завинаги” (Моисей 4:2). Да можем да направим същото, се моля в името на Исус Христос, амин.