Основа на нашата вяра
Можем да укрепим своите основи на вяра, своето свидетелство за истина, така че да не се колебаем и да не се проваляме.
Скъпи мои братя и сестри, и вие, които сте пред очите ми, и вие, събрани по цял свят, моля за вашата вяра и молитви, докато откликвам на задачата и привилегията да се обърна към вас.
През 1959 г., скоро след като започнах служението си като президент на Канадска мисия с централа в Торонто, Онтарио, Канада, аз срещнах Н. Елдън Танър, виден канадец, който само месеци по-късно щеше да бъде призован за помощник в Кворума на дванадесетте апостоли, после в Кворума на Дванадесетте и после като съветник на четирима президенти на Църквата.
По времето, когато го срещнах, президент Танър бе президент на огромната „Транс Канада пайплайнз лимитед” и президент на кол Канада Калгари. В Канада бе известен като „г-н Почтеност”. На първата ни среща обсъждахме между другите теми студените канадски зими, където бушуват бури, температурите могат да остават със седмици много под нулата и където ледените ветрове смъкват тези температури още повече. Попитах президент Танър защо пътищата и магистралите в Западна Канада остават практически непокътнати при тези зими, като имат малко или никакви следи от пукнатини и повреди, докато повърхността на пътя в много райони с далеч не тъй студени и сурови зими се напукват, повреждат и стават на дупки.
Той каза, „Отговорът е в дълбочината на основата на покривните материали. За да остане здрава и цяла настилката, е нужно да се положи много дълбока основа. Когато основата не е достатъчно дълбока, покритието не може да издържи екстремалното време”.
С годините често мислех за този разговор и за обяснението на президент Танър, защото открих в думите му една дълбока връзка с нашия живот. Казано просто, ако нямаме дълбока основа от вяра и солидно свидетелство от истина, може да имаме трудности да устоим на суровите бури и ледени ветрове на несгодите, които неминуемо сполитат всеки от нас.
Земният живот е период на изпитание, време да се докажем достойни да се върнем в присъствието на нашия Небесен Отец. За да бъдем изпитани, трябва да се изправим пред предизвикателства и трудности. Те могат да ни пречупят и повърхността на душите ни може да се напука и изрони – ако нашите основи от вяра, нашите свидетелства от истина не са дълбоко вкопани в нас.
Можем да разчитаме на вярата и свидетелствата на другите само за известно време. В крайна сметка трябва да имаме собствена здрава и дълбоко положена основа или няма да можем да устоим на житейските бури, които ще дойдат. Те идват под различни форми. Можем да се изправим пред мъка и скръб с непокорно дете, което избира да се отвърне от пътя към вечната истина и вместо това да крачи по хлъзгавите склонове на грешки и разочарования. Болест може да сполети нас или обичан човек, донасяйки страдание и понякога смърт. Катастрофи може да оставят жестоки белези за спомен или да отнемат живот. Смъртта иде при възрастните, докато вървят с треперещи нозе. Нейният призив се чува от онези, които едва са достигнали средата на житейското пътуване и често заглушава смеха на малки деца.
Понякога изглежда, че няма светлина в края на тунела, няма зора да разпръсне нощния мрак. Чувстваме се заобиколени от мъката на разбити сърца, разочарованието на съсипани мечти и отчаянието на изчезнали надежди. Присъединяваме се към повтарянето на библейския призив, „Няма ли балсам в Галаад?” (Еремия 8:22). Склонни сме да виждаме личните си нещастия през изкривената призма на песимизма. Чувстваме се изоставени, съкрушени, сами.
Как можем да построим основа, достатъчно здрава да устои на такива превратности на живота? Как можем да поддържаме вяра и свидетелство, изисквани да можем да изпитаме радостта, обещана на верните? Нужно е постоянно, непоколебимо усилие. Повечето от нас са изпитвали вдъхновение, тъй силно, че докарва сълзи в очите ни, и решимост завинаги да останат верни. Чувал съм изявлението „Само ако можех винаги да поддържам тези чувства с мен, никога не бих имал неприятности и щях винаги да върша това, което трябва”. Подобни чувства обаче могат да мимолетни. Вдъхновението, което изпитваме на тези сесии на конференцията, може да избледнее и изчезне, когато дойде понеделник и се изправим пред всекидневната работа, училище, грижата за дома и семейството. Тези неща лесно може да отвлекат ума ни от святото към светското, от възвисяващото към онова, което, ако му позволим, ще разяде свидетелствата ни, нашите здрави духовни основи.
Разбира се, не живеем в свят, където изпитваме само духовни неща, но можем да укрепим своите основи на вяра, своето свидетелство за истина, така че да не се колебаем и да не се проваляме. Може да попитате как най-ефективно да се сдобиваме и поддържаме основата, нужна да оцелеем духовно в света, в който живеем?
Нека ви предложа три насоки, които да ни помогнат в търсенето ни.
Първо, укрепете основата си чрез молитва. „Молитвата е искреното желание на сърцето, произнесено или неизказано” (“Prayer Is the Soul’s Sincere Desire,” Hymns, no. 145).
Като се молим, ние всъщност общуваме с нашия Отец в Небесата. Лесно е молитвите ни да станат повторения на думи с малко или никаква мисъл зад тях. Когато помним, че всеки от нас е буквално духовен син или дъщеря на Бог, няма да ни е трудно да се доближим до нашия Небесен Отец в молитва. Той ни познава; Той ни обича; Той желае най-доброто за нас. Нека се молим с искреност и намерение, отправяйки своите благодарности и молейки за онези неща, които чувстваме за нужни. Нека се ослушваме за отговорите Му, та да ги разпознаем, когато дойдат. Като го правим, ще бъдем укрепени и благословени. Ще почнем да опознаваме Него и желанията Му за нашия живот. Като Го опознаем и уповаваме на волята Му, нашата основа на вяра ще бъде укрепена. Ако някой от нас е бил бавен в чуването на съвета да се моли винаги, няма по-добър час да започне от сега. Уйлям Каупър заявява, „Сатана трепери, когато види и най-слабия светия на колене” (в William Neil, избр., Concise Dictionary of Religious Quotations, 1974 г., стр. 144).
Нека не пренебрегваме семейните молитви. Те са ефикасна спирачка на греха и оттам най-благотворен източник на радост и щастие. Старата поговорка е още вярна: „Семейството, което се моли заедно, остава заедно”. Като даваме на децата си пример за молитва, им помагаме също да почнат полагането на своите собствени дълбоки основи на вяра и свидетелства, от които ще се нуждаят цял живот.
Втората моя насока: Нека изучаваме Писанията и размишляваме върху тях денем и нощем, както Господ съветва в книгата на Исус Навиев (1:8).
През 2005 г. стотици хиляди светии от последните дни приеха предизвикателството на президент Гордън Б. Хинкли да прочетат Книгата на Мормон до края на годината. Вярвам, че декември 2005 г. е поставил рекорд на всички времена по часове, посветени да се изпълни предизвикателството навреме. Бяхме благословени, като изпълнихме задачата; свидетелствата ни укрепнаха, знанието ни нарастна. Насърчавам всички ние да продължаваме да четем и изучаваме Писанията, та да можем да разбираме и прилагаме в живота си уроците, открити там. Парафразирам поета Джеймз Фини Бакстър:
Който учи и учи, но никога не знае
Е като онзи, който оре и оре, но никога не сее.
(“The Baxter Collection”, Baxter Memorial Library, Горъм, Mейн)
Да отделяме време всеки ден за изучаване на Писанията несъмнено ще укрепи основите на нашата вяра и свидетелства за истината.
Спомнете си с мен радостта, която изпитал Алма, докато пътувал от земята Гедеон на юг към земята Манти и срещнал синовете на Мосия. Алма не ги бил виждал известно време и бил много зарадван, че те „все още бяха негови братя в Господа; да, и те бяха станали силни в знанието за истината; защото те бяха мъже с правилно разбиране и изследваха усърдно светите писания, за да имат познание за словото Божие” (вж. Алма 17:1–2).
Нека ние също познаваме словото Божие и съответно с него водим живота си.
Третата ми насока за изграждане на здрава основа на вяра и свидетелство включва служба.
Докато шофирах една сутрин към офиса, минах покрай химическо чистене, на чиито прозорец имаше надпис. Той гласеше „Услугата е това, което е от значение”. Посланието от надписа просто не излизаше от ума ми. Внезапно си дадох сметка защо. Фактически служенето е това, което е от значение – служенето на Господ.
В Книгата на Мормон четем за благородния цар Вениамин. С истинско смирение на вдъхновен ръководител той излага желанието си да служи на своя народ и да ги води по пътя на праведността. После той им заявява:
„Ето, аз ви казвам, че не желая да се хваля, като ви казвам че съм прекарал дните си във ваша служба, защото аз съм бил само в служба на Бога.
И ето, аз ви казвам тези неща, за да се научите на мъдрост; за да се научите, че когато сте в служба на ближните си, вие сте само в служба на вашия Бог” (Мосия 2:16–17).
Това е службата, която е от значение, службата, за която всеки от нас е бил призован: службата на Господ Исус Христос.
По житейския ви път ще забележите, че не сте единствен пътник. Има и други, които се нуждаят от помощта ви. Има нозе за укрепяване, ръце за улавяне, умове за насърчаване, сърца за вдъхновяване и души за спасяване.
Преди 13 г. имах привилегията да благословя една красива 12-годишна госпожица, Джейми Палмър. Тя бе с диагноза рак и бе уплашена и объркана. Последователно бе минала през операция и мъчителна химиотерапия. Днес тя е излекувана, весела, красива 26-годишна жена, постигнала много в живота си. Преди известно време научих, че в най-черния й час, когато всякакво бъдеще изглеждало мрачно, тя научила, че кракът, в който бил туморът, ще изисква множество операции. Помислила си, че за отдавна планираната екскурзия с нейния клас на Младите жени по прекъснатата на няколко места пътека до пещерата Тимпаногос в планините Уасач, на около 60 км. южно от Солт Лейк Сити, Юта, и дума не може да става. Джейми казала на приятелските си, че трябва да отидат на екскурзията без нея. Убеден съм, че гласът й треперел и в сърцето й имало разочарование. Но тогава другите млади жени отвърнали категорично, „Не, Джейми, идваш с нас!”
„Но аз не мога да вървя”, дошъл изтерзаният отговор.
„Тогава, Джейми, ще те носим до върха!” И те го направили.
Днес изкачването е спомен, но в действителност то е много повече. Джеймз Бари, шотландският поет, заявява, „Бог ни дава спомени, за да можем да имаме юнски рози в зимата на своя живот” (парафраза на James Barrie, в Laurence J. Peter, избр., Peter’s Quotations: Ideas for Our Time, 1977 г., стр. 335). Никоя от онези скъпоценни млади жени никога няма да забрави онзи паметен ден, когато любящият Небесен Отец е погледнал надолу с одобрителна усмивка и е бил много доволен.
Като ни призовава за Своето дело, Той ни кани да се доближим до Него и ние чувстваме Неговия дух в живота си.
Като установяваме здрава основа за живота си, нека всеки от нас помни Неговото скъпоценно обещание:
Не бой се, със теб съм, кураж не губи, Аз Бог твой съм верен, ти твърд остани.
Любов и закрила Аз ще ти даря, с ръка всемогъща ще те поведа.
(“Основа на нашата вяра”, Химни и детски песни, стр. 6)
Нека всеки от нас е достоен за тази благословия, смирено се моля в името на Исус Христос, нашият Спасител, амин.