2005 г.
Воден от състрадание
Октомври 2005


Воден от състрадание

Брат Тамаш, слаб възрастен мъж, седеше сам, често на известно разстояние от останалите членове, които се събираха да се поздравят един друг в началото на нашите неделни събрания. Беше с дребна фигура, скромен на външен вид. Бе наскоро кръстен и нямаше семейство. Неговият испански, макар и разбираем, бе смесица от португалски, френски, немски, английски и родния му унгарски. В кратките разговори с онези членове, които се бяха опитали да се сприятелят с него, той говореше за далечната Унгария.

Един ден епископът го помоли да говори няколко минути на събрание за причастието. Той бе изненадан, но прие. Ние също бяхме изненадани да чуем произнесено името му. Приготвихме се за кратко и просто свидетелство.

Но веднъж застанал на катедрата, външността на този брат се промени по един извънредно забележителен начин и той веднага грабна вниманието ни. Стойката му стана права, почти военна, макар да не носеше униформа или медали. Маниерът му беше на войник – стар, но горд. Бавно, но уверене той започна своя завладяващ разказ.

По време на Втората световна война той служел в пехотен батальон в едно място, където постоянни сражения покрили земята с кръв, страдание и смърт. Неговият взвод бил командван от един сержант, който си спечелил омразата на хората поради прекомерната си жестокост. Една ужасна нощ снаряд от минохвъргачка избухнал близо до сержанта и го ранил тежко. Командващият офицер спрял един разнебитен камион, който често минавал да прибере ранените и умиращите и да ги откара в тила, където да се погрижат за тях или да ги погребат.

Взводът наблюдавал от разстояние участта на умиращият им началник. Никой не отишъл да му помогне. Офицерът попитал за доброволец, който да натовари човека в камиона и да го придружи в тила. Никой не изявил желание.

После след известно бавене брат Тамаш пристъпил напред. „Воден от състрадание”, ни каза той, „реших да пренеса нещастния човек и да ида с него в онова пътуване. Грижих се за него по най-добрия начин, по който можех в дългото му и мъчително возене.

По-късно се върнах, за да намеря взвода си. Като стигнах до фронта, научих, че ожесточен обстрел е избил много мъже в ужасната нощ на моето пътуване. Нито един човек от моя взвод не бе оцелял освен мен самият. И тогава разбрах. Благодарих на Бог, че ме бе подтикнал към състрадание. Той спаси живота ми и ми даде шанс да чуя възстановеното Евангелие”.

Нашата проста обич към прегърбения стар човек прерастна в уважение, възхищение и благодарност за това, че бе споделил един пример на чистата любов Христова.

Хуан Алдо Леоне е член на район Виля Аленде, кол Кордоба Аржентина Сиерас.