„Мормони не се допускат”
Тъкмо се бяхме преместили в малък провинциален град, където не живееха много членове на Църквата. Малкият ни клон бе дружелюбна, тясно сплотена група и ние се наслаждавахме на всеки неделен ден и на възможността да ходим на църква. Единствената ни грижа бе за децата ни, които нямаха достатъчно приятели на тяхна възраст в клона ни. Мъжът ми и аз решихме да търсим начини да се сприятелим с хора извън Църквата, тъй че децата ни да могат да имат нови приятели и да познават хора от разни религии.
Надеждите ми обаче скоро бяха разбити, когато една местна група деца ми каза, че понеже сме „мормони”, не сме добре дошли в групата им. Бях принадлежала към подобни общности в други райони, където нямаше много светии от последните дни, и религията никога преди не беше проблем. Уверих ръководителите на групата, че няма да се опитвам да извършвам мисионерска дейност или да налагам религията си на някого; семейството ми и аз просто искахме да се сприятеляваме и срещаме с нови хора. Но те останаха твърди в решението си и не ни позволиха да се присъединим.
Реших, че ще бъда добра, подобна на Христос и дружелюбна към хората в този град, тъй че те да видят, че членовете на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни са добри хора. Започнахме да каним у нас други деца за игра, съседи на вечеря и да посещаваме другите в усилие да опознаем хора. Четях речи от конференции, статии в списания на Църквата и Писания за приятелството, добротата и служенето на околоните. После работех да приложа на практика в живота си тези принципи. Знаех, че ако успея да покажа на хората от този град колко добри и обичливи могат да са семействата на светиите от последните дни, тази група с времето със сигурност би ни приела.
Времето обаче минаваше и макар да можахме да се сприятелим с ръководителите на тази социална група, те оставаха твърдо на позицията си „мормони не се допускат”.
Тогава реших да продължа да бъда добра съседка и любезна към хората в моя град, но и да се опитам да потърся подобна социална група в съседния. Но дори тогава ми беше казано, че светии от последните дни се се допускат да се присъединят към групата им. По онова време вече бях толкова обезсърчена, че исках да плача. Какво им ставаше на хората в тези два града? Не виждаха ли, че сме добро, забавно семейство?
Молех се Духът да ме напътства и помага да бъда толкова дружелюбна и подобна на Христос, колкото е възможно. Молех се онези, които познавах, да усетят със сърцата си, че сме добри хора. Молех се да изпитат промяна в сърцето, която би ги довела до това да ни приемат. И все пак усещах, че на молитвите ми не е отговорено. Без значение колко усърдно опитвах, не бях в състояние да смекча сърцата им.
Тогава една вечер позвъняване по телефона срина напълно всичките ми надежди. Ръководителите на групата ми казаха още един път, че семейството ми не е добре дошло в групата им. Бяха загрижени, че може би се надяваме да се включим в бъдеще, понеже бяхме намерили тъй много приятели в общността. Казаха някои много нараняващи неща и аз плаках с разбито сърце. Всичките вечери, проекти за служба, сладки и разговори по тротоара не означаваха нищо за тези хора. Къде бях сбъркала?
Онази нощ се молих с прочувствена и искрена молба за помощ в общуването с онези, които изпитваха такива силни чувства против Църквата. Чувствах, сякаш нямам право на благоразположението им поради усилията си и обясних това на моя Небесен Отец.
Отговорът бе по-силен от всяко друго внушение, което бях получавала от известно време: „Следвай Христа”.
Той отначало ме обърка. „Да”, помислих си, „но аз вече го правя”. Сладките, приятелството, подаването на ръка – бях толкова подобна на Христос, колкото можех. И все пак единственото внушение, което получих, бе „Следвай Христа”.
И после си дадох сметка, че когато енергията ми е съсредоточена върху това да следвам Христос, мненията на околните не ме засягат толкова много. Аз им служа, защото това е редно, а не защото това ще помогне на моя образ като светия от последните дни. Аз съм любезна и добра съседка, защото се чувствам любезна и добра съседка, не защото имам някаква егоцентрична причина за това.
„Следвай Христа” стана мое мото всеки път, когато съм притеснявана от онези, които не ни харесват заради вярата ни. Сега намирам радост да служа на другите независимо от реакцията им на моята доброта и съм благословена за това. Не съм дошла на земята да печеля одобрението на другите. Дошла съм да се подготвя да се завърна при моя Небесен Отец и единственият начин да отида там е да следвам Спасителя.