Десятъкът – една заповед дори и за бедните
Искрената жертва е била отличителен белег на верните от самото начало.
Във вечната класика на Чарлз Дикенз, Коледни песни, Боб Кратчит се надява да прекара коледния ден със своето семейство. „Ако е напълно удобно, сър”, пита той своя работодател г-н Скрудж.
„Не е удобно”, рече Скрудж, а и не е справедливо. Ако ти отнема за това пет шилинга, не се съмнявам, че ще се почувстваш ощетен”, …
„И все пак”, продължи Скрудж, „мене не ме смяташ за ощетен, когато давам еднодневна заплата, без да ми работиш.”
Чиновникът забеляза, че това става само веднъж в годината.
„Неоснователно извинение да се обира джоба на човека всеки двадесет и пети декември!”, каза Скрудж1.
За Скрудж, като всеки егоистичен или „естествен човек”, жертвата никога не е удобна.
Естественият човек има склонност да мисли единствено за себе си – не само да поставя себе си на първо място, но да не постави никой друг на второ място, включително Бог. За естествения човек жертвата не идва естествено. Той има ненаситен апетит за още. Така наречените му нужди изглежда винаги изпреварват дохода му, така че онова „достатъчно” винаги е неуловима цел, точно както е и за скъперника Скрудж.
Тъй като естественият човек има склонност да трупа или консумира всичко, Господ мъдро заповядал на древния Израил да жертва не най- маловажните и най-слабите от стадото, но първородните, не остатъците от полето, а първите плодове (вж. Второзаконие 26:2; Мосия 2:3; Моисей 5:5). Искрената жертва е била отличителен белег на верните от самото начало.
Сред онези, които не жертват, има две крайности: едната е богатия алчен човек, който не иска, а другата е бедния, мизерстващ човек, който мисли, че не може. Но как може да помолите някой, който гладува, да се храни по-малко? Има ли граница на бедността, която да е толкова ниска, че жертва да не се очаква или семейство да е толкова осиромашало, че плащането на десятък да спре да бъде изискване?
Господ често учи, като използва крайни обстоятелства, за да илюстрира даден принцип. Историята за вдовицата от Сарепта е пример за крайна бедност, използвана да проповядва учението, че милостта не може да ограби жертвата повече, отколкото може да ограби справедливостта. Всъщност, по-вярната мярка за жертване не е в това, какво някой принася в жертва, а какво жертва, за да я принесе (вж. Марка 12:43). Вярата не се изпитва толкова много, когато долапът е пълен, а когато е празен. В тези решаващи моменти кризата не създава нечий характер, а го разкрива. Кризата е изпитанието.
Вдовицата от Сарепта живяла в дните на пророк Илия и както той казва, Господ пратил суша по земята в продължение на три години и половина (вж. Лука 4:25). Гладът станал толкова жесток, че мнозина били на прага на смъртта. При такива обстоятелства намираме вдовицата.
Господ казва на Илия: „Стани, иди в Сарепта… ето, заповядах на една вдовица там, да те храни” (3 Царете 17:9). Интересно е, че на Илия не му е казано да отиде в Сарепта, докато вдовицата и нейния син не са били на ръба на смъртта. Точно в този момент на крайност – сблъсъкът с глада, е изпитана нейната вяра.
Когато отива в града, той я вижда да събира съчки.
„и той извика към нея и рече: Донеси ми, моля, малко вода в съд да пия.
И като отиваше да донесе, той извика към нея и рече: Донеси ми, моля, и залък хляб в ръката си.
А тя рече: Заклевам се в живота на Господа твоя Бог, нямам ни една пита, но само една шепа брашно в делвата и малко дървено масло в стомната И ето, събирам две дръвчета, за да ида и да го приготвя за мене и за сина ми да го изядем и да умрем.”(ст. 10-12).
Залък хляб наистина е много малко, вероятно достатъчно само за едно ядене, което прави отговора на Илия интригуващ: Слушайте: „А Илия й рече: Не бой се; иди, стори както каза; но омеси от него първо за мене една малка пита…” (ст. 13; курсив добавен).
Сега не звучи ли егоистично да поиска не просто първия, но вероятно единствен къшей? Родителите ни не са ли ни учили да отстъпваме първо място на другите, особено джентълмените да правят път на дамите, да не говорим да оставим една вдовица гладуваща? Нейният избор – тя ли да яде или да жертва своето последно брашно в очакване на смъртта? Вероятно би пожертвала своята последна храна, но би ли пожертвала храната, предназначена за нейния гладуващ син?
Илия разбира учението, че благословиите идват след изпитването на нашата вяра (вж. Етер 12:6; У. и З. 132:5). Той не проявява егоизъм. Като слуга на Господ Илия бил там, за да даде, а не да вземе. Историята продължава:
„Но омеси от него първо (първите плодове/първородните) за мене една малка пита та ми донеси, а после приготви за себе си и за сина си.
Защото така казва Господ израилевия Бог: Делвата си брашно няма да изпразниш, нито стомната с масло ще намалее, до деня, когато Господ ще даде дъжд на земята.
И тя отиде да стори според каквото каза Илия. и тя и той и домът й ядоха много дни.
Делвата с брашно не се изпразни, нито стомната с маслото намаля, според словото, което Господ говори чрез Илия.”(ст. 13-16; курсив добавен).
Една от причините, поради която Господ илюстрира ученията с най-крайните обстоятелства, е за да премахне извиненията. Ако Господ очаква дори най-бедната вдовица да плати своята лепта, какво остава за всички онези, които смятат, че не е удобно или лесно да се жертва?
Никой епископи или мисионер не трябва да се колебае или проявява липса на вяра, като проповядва закона за десятъка на бедните. Чувството, че „те не могат да си позволят” трябва да бъде подменено с „те не могат да си позволят да не”.
Едно от първите неща, които един епископ трябва да направи, за да помогне на нуждаещите се, е да ги помоли да си плащат десятъка. Подобно на вдовицата, ако едно бедно семейство се изправи срещу решението дали да плати своя десятък или да яде, те трябва да платят своя десятък. Епископът може да им помогне с тяхната храна и други основни нужди, докато започнат да разчитат на себе си.
През октомври 1998 г. ураганът Мич опустоши много части на Централна Америка. Президент Гордън Б. Хинкли беше много загрижен за жертвите от това бедствие, много от които изгубиха всичко – храна, дрехи и покъщнина. Той посети светиите в градовете Сан Педро Сула и Тегусигалпа в Хондурас и Манагуа в Никарагуа. И подобно на думите на любящия пророк Илия към гладуващата вдовица, посланието на този съвременен пророк беше сходно във всеки град – да жертват и да бъдат покорни на закона за десятъка.
Но как може да помолите някой, който е в бедстващо положение, да жертва? Президент Хинкли знаеше, че доставките на храна и дрехи, които получаваха, щяха да им помогнат да преживеят кризата, но неговата загриженост и любов се простираха отвъд това. Колкото и важна да е хуманитарната помощ, той знаеше, че най-важната подкрепа идва от Бог, а не от човек. Пророкът искаше да им помогне да отключат небесните прозорци, както е обещано от Господ в книгата на Малахия (вж. Малахия 3:10; Мосия 2:24).
Президент Хинкли ги учеше, че ако плащат своя десятък, винаги ще имат храна на трапезата си, дрехи на гърба си и покрив над главите си.
Когато сервираме ядене, много по-лесно е да сложим още една чиния в началото на храненето, отколкото да намерим храна за закъснелия, след като то веднъж е приключило и храната е била сервирана. По същия начин, не е ли по-лесно всъщност да дадем на Господ първородните или първите плодове, отколкото да се надяваме, че ще има достатъчно „остатъци” за Него? Като основател на нашето пиршество, не би ли следвало Той да бъде почетния гост, първия, на Когото да бъде сервирано?
Моята любяща майка Евелин Робинз ме учеше на закона за десятъка, когато бях четиригодишен. Тя ми даде празна тенекиена кутия от лейкопласт със затваряща се капачка. Учеше ме да държа моите пенита за десятък в нея и след това да я предавам на епископа. Вечно благодарен съм за нея, за тази кутия от лейкопласт и за благословиите, които произтекоха от плащането на десятъка.
В книгата Коледни песни г-н Скрудж се променя – не е човекът, който е бил. По същия начин, това е „Евангелието на покаянието”. Нека започнем тази промяна днес, ако Духът ни подтиква по-пълно да се покоряваме на закона за жертвата в нашия живот.
Толкова съм благодарен за Спасителя, Който е съвършения пример за покорство чрез жертвата, Който принесе „себе си в жертва за греха”, и стана, според словата на Лехий, „първият плод на Бога” (2 Нефи 2:7, 9 курсив добавен) Свидетелствам за Него и тези Негови учения, в името на Исус Христос, амин.