Призив за смелост
Нека имаме смелостта да се възпротивим на общото мнение, смелостта да се застъпим за принципи. Смелостта, а не компромисът, носи усмивката на одобрение от Бог.
Братя, вдъхновяващо е да ви гледам. Грандиозно е да осъзнаваме, че в този час в хиляди сгради за събрания по целия свят ваши братя-съпритежатели на Божието свещеничество приемат това видео излъчване с помощта на спътник. Може да принадлежите на най-различни нации и да говорите много езици, но една обща нишка ни свързва в едно цяло. Поверено ни е било да притежаваме свещеничеството и да действаме в името Божие. Получили сме свещено доверие. Много се очаква от нас.
Много отдавна прочутият писател Чарлз Дикенс писал за възможностите, които предстоят. В своето класическо произведение „Великите надежди” Дикенс описва едно момче на име Филип Пиръп, което било по-известно като Пип. Пип се родил при необичайни обстоятелства. Той бил сираче. С цялото си сърце той искал да стане учен и джентълмен. Но всичките му амбиции и надежди изглеждали обречени на провал. Вие, млади мъже, чувствате ли се понякога по същия начин? Дали онези от нас, които сме по-възрастни, имаме същите тези мисли?
Тогава един адвокат от Лондон на име Джагърс потърсил малкия Пип един ден и му казал, че един непознат благодетел му е завещал голямо състояние. Адвокатът поставил ръка на рамото на Пип и му казал: „Момчето ми, имаш големи надежди”.
Тази вечер, докато гледам към вас, младите мъже, и разбирам кои сте и какви можете да станете, аз заявявам: „Имате големи надежди” — не благодарение на непознат благодетел, но благодарение на един познат Благодетел, тъкмо нашия Небесен Отец, и от вас се очакват велики неща.
Житейското пътуване не става върху безплатна автострада без пречки, ями и клопки. По-скоро то е пътека, белязана с разклонения и завои. Постоянно ни се налага да вземаме решения. За да са мъдри, ни е необходима смелост — смелостта да кажем „Не”, смелостта да кажем „Да”. Решенията определят съдбата.
Призивът да сме смели постоянно е отправян към всеки от нас. Винаги е било така и винаги ще бъде.
По време на Американската гражданска война един млад пехотинец, носещ сивата униформа на Конфедерацията, написал за смелостта на един военачалник. Той описва влиянието на генерал Дж. Е. Б. Стюарт със следните думи:
„(В един решаващ момент на битката) той посочи с ръка към врага и извика силно: „Напред, мъже! Напред! Само ме следвайте!” …
Със смелост и решителност те (го последваха) като бушуващ порой” и целта била превзета и задържана1.
В една по-ранна епоха и в една много далечна страна друг водач отправил същия призив: „Следвайте Ме!”2 Той не бил военен генерал. По-скоро, Той бил Князът на мира, Синът Божий. Онези, които Го следвали тогава, и онези, които Го следват сега, печелят много по-важна победа — с последици, които са вечни. Нуждата от смелост е постоянна.
Светите писания обрисуват свидетелствата за тази истина. Иосиф, синът на Яков, същият, който бил продаден в Египет, демонстрирал твърдата решителност на смелостта, когато пред съпругата на Петефрий, която се опитвала да го съблазни, той заявил: „Как, прочее, да сторя аз това голямо зло и да съгреша пред Бога? … не я послуша … избяга и излезе вън”3.
В наши дни един баща приложил този пример за смелост към живота на своите деца, като заявил: „Ако някога се намерите на място, където не трябва сте — излезте!”
Кой няма да бъде вдъхновен от живота на Еламановите две хиляди млади синове, които били пример за другите и им показали колко необходима е смелостта да следваме онова, на което ни учат родителите, смелостта да бъдем целомъдрени и чисти?4
Всяка от тези истории вероятно има за свой венец примера на Мороний, който имал смелостта да устои докрай в праведност.5
Всички били укрепени от думите на Моисей: „Бъдете силни и дързостни, не бойте се нито да се страхувате … защото Господ твоят Бог Той е, Който върви пред тебе; не ще отстъпи от тебе, нито ще те остави.”6 Той не отстъпил от тях. Той няма да отстъпи и от нас. Той не ги изоставил. Той няма да изостави и нас.
Тъкмо тази сладка увереност може да ръководи вас и мен — в нашето време, в днешния ден, в нашия живот. Разбира се, ще се изправяме пред страха, ще търпим присмех, и ще се сблъскваме с противопоставяне. Нека имаме смелостта да се възпротивим на общото мнение, смелостта да се застъпим за принципи. Смелостта, а не компромисът, носи усмивката на одобрение от Бог. Смелостта става жива и привлекателна добродетел, когато се счита не само за готовност да умреш мъжествено, но също и като решителност да живееш благоприлично. Моралният страхливец е човек, който се бои да направи онова, което знае, че е правилно, защото другите няма да одобрят това или ще се присмеят. Помнете, че всички хора имат своите страхове, но онези, което гледат към страховете си с достойнство, притежават също и смелост.
Нека споделя с вас от личната ми хронология на смелостта един пример от военната служба.
Влизането ми във военноморските сили на САЩ през последните месеци на Втората световна война беше предизвикателно изживяване за мен. Научих за смели дела, за храбри постъпки и за примери на кураж. Едно от нещата, които си спомням най-добре, е тихата смелост на един осемнадесетгодишен матрос, член на друга вяра, който не беше дотолкова горд, че да не се моли. Измежду 250-те човека в ротата той беше единственият, който всяка нощ коленичеше до леглото си в каютата — понякога сред насмешките на любопитните и закачките на невярващите, свеждаше глава и се молеше на Бог. Никога не прояви колебание. Никога не трепна. Имаше смелост.
Обичам следните думи на поетесата Ела Уийлър Уилкокс:
Съвсем лесно е да си приятен,
когато животът тече покрай теб като песен,
но достойният мъж е онзи, който се усмихва,
когато всичко върви адски на зле.7
Такъв човек беше Пол Тинги. Само преди месец присъствах на погребалната му служба тук в Солт Лейк Сити. Пол израсна в един много добър дом на светии от последните дни и отслужи почетна мисия за Господ в Германия. Негов спътник на мисионерското поприще беше старейшина Брус Д. Портър от Първия кворум на Седемдесетте. Старейшина Портър описва старейшина Тинги като един от най-всеотдайните и успешни мисионери, които някога е познавал.
След приключването на своята мисия старейшина Тинги се прибрал у дома, довършил учението си в университета, сключил брак с любимата си и заедно с нея отгледали семейство. Служил като епископ и имал успех в работата си.
Тогава, без някакво предупреждение, нервната му система била поразена от симптомите на страшна болест, а именно — множествена склероза. Поробен от своята болест, Пол Тинги се борил доблестно, но след време бил поставен в център за грижи, където да остане през остатъка от живота си. Там той развеселявал натъжените и карал всеки да се чувства радостен8. Винаги когато присъствах на църковни събрания в това място, Пол повдигаше духа ми, както и духа на всички останали.
Когато през 2002-ра година в Солт Лейк Сити започна Зимната олимпиада, Пол беше избран да носи олимпийския огън за определено разстояние. Когато това бе съобщено в центъра за грижи, събралите се там пациенти избухнаха в радостни възклицания и сред залите заечаха мощни аплодисменти. Докато поздравявах Пол, той каза с ограничените си възможности за говорене: „Надявам се да не изпусна факела!”
Братя, Пол Тинги не изпусна олимпийския факел. Нещо повече, той смело носи факела, който му бе връчен, докато беше жив, и продължи да го прави до деня на смъртта си.
Духовност, вяра, решителност, смелост — Пол Тинги имаше всичко това.
Някой е казал, че смелостта не е липса на страх, а неговото владеене9. Понякога смелостта е необходима, за да се вдигнем от провала и да продължим да се борим.
Като млад тийнейджър участвах в една църковна игра по баскетбол. Когато възникнаха съмнения какъв ще е резултатът, треньорът ме изпрати на игралното поле веднага след началото на втората половина. Направих няколко маневри, дриблирах с топката по посока на коша и я изстрелях. В момента, в който топката напусна пръстите ми, осъзнах защо противниковите бранители не се опитаха да спрат моя устрем. Бях изстрелял топката към погрешния кош! Отправих молитва наум: „Моля Те, Отче, не позволявай на тази топка да влезе.” Топката се претърколи по ръба на обръча и падна отвън.
Откъм зрителските скамейки се нададе призив: „Искаме Монсън, искаме Монсън, искаме Монсън — вън!” Треньорът се съобрази.
Много години по-късно, като член на Съвета на Дванадесетте, аз и други Висши ръководители посетихме една наскоро построена сграда за събрания, където за експеримент изпробвахме качеството на един ситно изтъкан мокет върху пода на гимнастическия салон.
Докато неколцина измежду нас изследваха пода, епископ Дж. Ричард Кларк, който тогава служеше в Председателстващото епископство, внезапно хвърли към мен топката, като ми отправи предизвикателството: „Не вярвам, че можеш да удариш коша от мястото, на което стоиш!”
Бях на известно разстояние зад линията, която сега наричат професионалната линия за три точки. Никога в живота си не бях уцелвал кош от такова разстояние. Старейшина Марк Е. Питърсън от Дванадесетте извика към другите: „Мисля, че може!”
Мислите ми се върнаха към случката с объркването ми отпреди години, когато бях стрелял срещу погрешния кош. Въпреки това се прицелих и хвърлих топката. Мина през мрежата!
Като хвърли топката към мен, епископ Кларк отново отправи предизвикателството: „Знам, че не можеш да направиш същото отново!”
Старейшина Питърсън каза високо: „Разбира се, че може!”
В сърцето ми отекнаха думите на поета: „Води ни, води ни, / о велики Ваятелю на хора, / вън от мрака, / за да се борим отново”10. Стрелях с топката. Тя се стрелна към коша и влезе право в него.
Това сложи край на визитата за инспектиране.
Докато обядвахме, старейшина Питърсън ми каза: „Знаеш ли, би могъл да бъдеш състезател в професионалната лига”.
Печеленето или губенето на баскетболни мачове бледнее в мислите ни, когато размишляваме за нашите задължения като носители на Божието свещеничество — както на Аароновото, така и на Мелхиседековото свещеничество. Имаме тържественото задължение да се подготвяме чрез спазване на заповедите на Господ и в отговор на призованията, които получаваме да Му служим.
Ние, които сме били ръкоположени в Божието свещеничество, можем да направим положителен принос. Когато станем достойни да получаваме помощ от Господ, ще можем да изграждаме момчета, да поправяме мъже, да вършим чудеса в святата служба на Него. Нашите възможности са неограничени.
Въпреки че задачата изглежда голяма, ние получаваме сила от истината: „Най-голямата сила на света днес е Божията сила, която действа чрез човека”. Когато изпълняваме поръчение от Господ, имате право на помощ от Господ. Тази божествена помощ обаче се основава на това, доколко сме достойни. За да прекосяваме безопасно моретата на смъртния живот, за да извършваме мисия по спасяването на хора, имаме нужда от напътствията на вечен мореплавател — тъкмо на великия Йехова. Гледаме нагоре, протягаме ръце, за да получим помощ от небето.
Чисти ли са протегнатите ни ръце? Чисти ли са копнеещите ни сърца? Когато разглеждаме страниците на древната история, намираме урок за това, какво означава да сме достойни. Този урок се съдържа в думите на умиращия цар Дарий. След подходящите ритуали Дарий бил признат за законния цар на Египет. Неговият съперник, Александър Велики, бил обявен за законен син на Амон. Той също бил фараон. Когато Александър намерил победения в битката Дарий, който бил на прага на смъртта, той положил ръце на главата му, за да го изцели, и му заповядал да стане и да поднови царската си власт, като приключил с думите: „Заклевам ти се, Дарий, в боговете, че правя тези неща искрено и без измама.” Дарий отговорил с нежен укор: „Александре, момчето ми … мислиш ли, че можеш да докоснеш небето с тези твои ръце?”11
Братя, като научаваме своите задължения и възвеличаваме призованията, които са ни били дадени, Господ ще напътства нашите усилия и ще докосва сърцата на онези, на които служим.
Преди много години имах навика да посещавам една възрастна вдовица на име Мати, която познавах от много години и на която бях епископ. Сърцето ми скърбеше заради нейната пълна самотност. Скъпият й син живееше на много километри разстояние и от години не беше посещавал майка си. Мати прекарваше дълги часове в самотно бдене до прозореца откъм входа на къщата. Зад едно оръфано и често отворено перде разочарованата майка си казваше: „Дик ще дойде; Дик ще дойде.”
Но Дик не идваше. Годините минаваха една след друга. Тогава, в живота на Дик, който живееше в Хюстън, Тексас, далече от майка си, дойде като слънчев лъч активността в Църквата. Той направи пътуване до Солт Лейк, за да се видим. Телефонира при пристигането си и с вълнение ми съобщи за промяната в неговия живот. Попита дали имам време да се видя с него, ако дойде направо в офиса ми. Реакцията ми беше реакция на радост. Казах му обаче: „Дик, посети първо майка си и тогава ела да се видим.” Той с радост се отзова на молбата ми.
Преди още да е дошъл в офиса ми, ми се обади по телефона майка му, Мати. С радост в сърцето тя изрече думи, прекъсвани от сълзи: „Епископе, знаех, че Дик ще дойде. Казвах ви, че ще дойде. Видях през прозореца, че идва.”
След не много години, по време на погребението на Мати, Дик и аз разговаряхме с умиление за тази случка. Бяхме станали свидетели как изцеляващата Божия сила може да бъде съзряна през прозореца на вярата на една майка в сина й.
Време продължава своя ход. Дългът се движи в ритъм с този ход. Дългът не потъмнява, нито намалява. Катастрофални конфликти идват и си отиват, но войната, която се води за душите на хората, продължава без да отслабва. Като звук от бойна тръба идва словото на Господ към вас и мен и към притежателите на свещеничеството навсякъде: „И затова, нека сега всеки човек да узнае своя дълг и да служи в назначения му пост с цялото си усърдие.”12
Дано всички да имаме смелостта да правим това. Моля се за това в името на Исус Христос, амин.