В търсене на съкровище
Учете се от миналото, подготвяйте се за бъдещето, живейте в настоящето.
Когато бях момче, много обичах да чета Острова на съкровищата от Робърт Луис Стивънсън. Гледах и приключенски филми, при които няколко човека имаха по едно парче от много износена карта, която показваше пътя към заровеното съкровище при условие, че отделните парчета можеха да се намерят и съберат.
Помня, че слушах една 15-минутна радио-програма всеки делничен следобед. Програмата, за която говоря, се наричаше „Джек Армстронг — Общоамериканското момче”. Тя започваше с краткия запомнящ се стих: „Опитахте ли Уийтис — най-добрата храна за закуска в страната?” След това един изпълнен с тайнственост глас отправяше по радиото следното послание: „Сега ще се присъединим към Джек и Бети, докато те се приближават до приказния таен вход към гробището за слонове, където е скрито едно съкровище. Но почакайте; по пътя напред дебнат опасности.”
Нищо не беше в състояние да ме откъсне от тази програма. Сякаш аз бях онзи, който беше начело на търсенето на скритото съкровище от скъпоценна слонова кост.
По друго време и при други обстоятелства за съкровище говорил Спасителят на света. В своята проповед на планината Той заявил:
„Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат; Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат; защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.”1
Обещаното съкровище не било съкровище от слонова кост, злато или сребро. То не се състояло и от много декари земя, нито от портфейл от акции и облигации. Учителят говорил за богатства, до които всеки може да стигне — а именно за неописуема радост тук и за вечно щастие в следващия живот.
Днес съм избрал да ви дам трите парчета на вашата карта към съкровищата, която да ви води към вашето вечно щастие. Те са:
-
Учете се от миналото.
-
Подготвяйте се за бъдещето.
-
Живейте в настоящето.
Нека разгледаме всеки сегмент от тази карта.
Първо: Учете се от миналото.
Всеки от нас притежава някакво наследство — било от предци-пионери, било от по-късно обърнати във вярата хора, било от други, които са помогнали да бъде оформен нашия живот. Това наследство осигурява една основа от жертва и вяра. Наша е привилегията и отговорността да градим върху такива твърди и стабилни опори.
В една история, написана от Карл Нолен, която била публикувана в списание New Era през 1974 г., се разказва за някой Бенджамин Ландарт, който през 1888 г. бил на 15 години и бил отличен цигулар. Да живее във ферма в Северна Юта със своята майка и седемте си братя и сестри било понякога предизвикателство за Бенджамин, тъй като като му оставало по-малко време, отколкото би искал, за да свири на своята цигулка. От време на време майка му заключвала цигулката, докато той не изпълни всекидневните си задължения във фермата — толкова силно било изкушението за Бенджамин да свири на нея.
Към края на 1892 г. помолили Бенджамин да пътува до Солт Лейк Сити, за да бъде прослушан за едно място в териториалния оркестър. За него това било реализирана мечта. След няколко седмици упражнения и молитви той заминал за Солт Лейк Сити през месец март 1893 г., за да участва в така очакваното прослушване. Когато диригентът, който се казвал г-н Дийн, чул как свири Бенджамин, казал на Бенджамин, че той е най-изкусният цигулар, когото някога е слушал на запад от Денвър. Казали му да се запише в Денвър за репетиции през есента и научил, че ще печели достатъчно, за да издържа себе си и да остане нещо и за изпращане у дома.
Една седмица след като Бенджамин получил добрата вест, обаче, неговият епископ го повикал в офиса си и го попитал дали не би могъл да отложи за две години свиренето в оркестъра. Той казал на Бенджамин, че преди да започне да печели пари, има нещо, което той дължи на Господ. След това поискал от Бенджамин да приеме призование като мисионер.
Бенджамин чувствал, че да се откаже от шанса да свири в териториалния оркестър би било нещо повече от онова, което би могъл да понесе, но също така знаел какво трябва да бъде неговото решение. Обещал на епископа, че ако по някакъв начи е възможно да се съберат парите, които са необходими, за да служи, той ще приеме призованието.
Когато Бенджамин казал на майка си за призованието, тя била повече от радостна. Казала му, че неговият баща винаги е искал да служи на мисия, но бил убит преди да му се отдаде тази възможност. Когато обаче обсъдили финансирането на мисията, нейното лице помръкнало. Бенджамин й казал, че няма да й позволи да продава повече от тяхната земя. Тя се вгледала внимателно в лицето му за момент и тогава казала: „Бен, има начин да съберем парите. Това семейство притежава едно нещо, което е с достатъчно голяма стойност, за да бъдеш изпратен на мисия. Ще трябва да продадеш цигулката си.”
Десет дни след това, на 23 март 1893 г., Бенджамин написал в своя дневник: „Събудих се тази сутрин и извадих моята цигулка от нейния калъф. През целия ден свирих музиката, която обичам. Вечерта, когато се смрачи и повече не можех да виждам, за да продължа да свиря, поставих инструмента в калъфа му. Ще бъде достатъчно. Утре заминавам (за моята мисия).”
Четиридесет и пет години по-късно, на 23 юни 1938 г., Бенджамин записал в своя дневник: „Най-великото решение, което някога съм вземал в живота си, беше да се откажа от нещо, което така силно обичах, заради Бога, Когото обичах дори повече. Той никога не ме забрави заради това.”2
Учете се от миналото.
Второ: Подготвяйте се за бъдещето.
Живеем в променящ се свят. Технологиите промениха почти всеки аспект на живота ни. Трябва да се справяме с този напредък, с тези резки като катаклизъм промени, в един свят, за който нашите предци никога не са и сънували.
Помнете обещанията на Господ, Който е казал, че ако сме подготвени, няма да се страхуваме 3. Страхът е смъртоносен враг на напредъка.
Необходимо е да се подготвяме и да планираме, така че да не прахосаме своя живот. Ако нямаме цел, не бихме могли да имаме истински успех. Една от най-добрите дефиниции на успеха, които някога съм чувал, гласи горе-долу следното: Успехът е напредващата реализация на един достоен идеал. Някой е казал, че проблемът, който идва като следствие на това, че нямаме е цел, е че прекарваме живота си в тичане нагоре-надолу по игрището, без някога да преминем гол-линията.
Преди години имаше една романтична и чудновата балада, в която се съдържаха думите: „Желанието ще направи нещата да станат. / Затова, продължавай да желаеш / и грижите ще си отидат.”4 Искам да заявя тук и сега, че желанието няма да замести щателната подготовка да се справим с житейските изпитания. Подготовката е тежък труд, но е абсолютно задължителна за нашия напредък.
Нашето пътуване към бъдещето няма да бъде гладка магистрала, която се простира от тук до безкрайността. По-скоро по пътя ще има разклонения и обрати; да не говорим за неочакваните сблъсъци. Трябва всекидневно да се молим на любящия Небесен Отец, Който иска всеки от нас да успее в живота.
Подготвяйте се за бъдещето.
Трето: Живейте в настоящето.
Понякога ние позволяваме на мислите ни за утре да отнемат твърде много от днешния ден. Бленуването по миналото и копнежът за бъдещето могат да осигурят удобство, но няма да заемат мястото на това да живеем в настоящето. Това е денят на нашите възможности и ние трябва да се възползваме от тях.
Професор Харолд Хил в Музикалният човек от Мередит Уилсън, предупредил: „Трупате много утрешни дни и ще откриете, че сте насъбрали множество напразни вчерашни дни.”
Няма да има утрешен ден, който да си спомняме, ако не направим нещо днес, а за да живеем възможно най-пълноценно днес, ние трябва да правим онова, което е най-важното. Нека не отлагаме нещата, които са най-важни.
Наскоро четох историята за един човек, който скоро след смъртта на неговата съпруга, отворил чекмеджето на нейната тоалетна масичка и открил там нещо за обличане, което тя била купила, когато посетили източните части на Съединените щати преди 9 години. Тя не го била носила, а го пазела за специален случай. Сега, разбира се, този случай никога нямало да дойде.
Когато разказвал за това преживяване на една своя приятелка, съпругът казал: „Не пази нещо само за специален случай. Всеки ден в живота ти е специален случай.”
Тази приятелка по-късно разказва, че тези думи променили нейния живот.
Те й помогнали да престане да отлага нещата, които били най-важни за нея. Тя казва: „Сега аз прекарвам повече време с моето семейство. Използвам кристални чаши всеки ден. Обличам си нови дрехи, когато отивам до супермаркета, ако ми е приятно да го направя. Думите „някой ден” или „един ден” изчезват от моя речник. Сега отделям време, за да се обаждам на моите роднини и най-близки приятели. Обадих се на стари приятели, за да се помирим относно стари караници. Казвам на членовете на моето семейство колко много ги обичам. Опитвам се да не отлагам нещата, които биха могли да донесат смях и радост в нашия живот. И всяка сутрин си казвам, че предстоящият ден може да бъде специален. Всеки ден, всеки час, всяка минута са специални.”
Чудесен пример за тази философия бе споделен от Артър Гордън преди много години в едно национално списание. Той пише:
„Когато бях на около тринадесет години, а брат ми на десет, татко беше обещал да ни заведе на цирк. Но към обед се позвъни по телефона. Някаква спешна работа изискваше вниманието му в центъра на града. Настроихме се за разочарование. Тогава го чухме да казва по телефона: „Не, няма да дойда. Това ще трябва да почака.” Когато той се върна на масата, мама се усмихна. „Циркът пак ще дойде, както знаеш”, (каза тя).
„Знам”, каза татко, „но детството няма да се върне”5.
Старейшина Монте Дж. Брау от Първия кворум на Седемдесетте разказва за едно лято в дома на неговото детство в Рандълф, щата Юта, когато той и малкият му брат Макс решили да построят дървена къщичка върху едно високо дърво в задния двор. Те си правели планове за най-чудесното творение на своя живот. Събирали строителни материали от целия квартал и ги занасяли върху една част на дървото, където два клона осигурявали идеалното местоположение за къщичката. Трудно било и те били нетърпеливи да завършан своята работа. Видението за завършената къщичка им давало огромна мотивация да изпълнят своя проект.
Работили през цялото лято и най-накрая, през есента, тъкмо преди започването на училище, тяхната къщичка била завършена. Старейшина Брау казва, че никога няма да забрави чувствата на радост и задоволство, които ги изпълвали, когато най-накрая можели да се радват на плода на своя труд. Те седели в дървената къщичка, оглеждали се наоколо в продължение на няколко минути, спуснали се надолу по дървото и — никога не се върнали. Колкото и чудесен да бил завършеният проект, той не можал да задържи интереса им даже за един ден. С други думи, не завършеният проект, а процесът на планиране, събиране, изграждане и работа, осигурили трайното удовлетворение и наслада, които те изпитали.
Нека се наслаждаваме на живота, докато го живеем и както старейшина Брау и брат му Макс направили, нека намираме радост в пътуването.
Старата поговорка, която гласи: „Не отлагай днешната работа за утре”, е двойно по-важна, когато трябва да изразим нашата любов и привързаност — с думи и на дело, към членовете на нашето семейство и към нашите приятели. Писателката Хариет Бийчър Стоу е казала: „Най-горчивите сълзи, които са пролети над гробовете, са за думи, които са останали неизказани и за дела, които са останали неизвършени”6.
Един поет е превърнал в стихове скръбта за завинаги загубените възможности: Ще ви цитирам един откъс:
Зад ъгъла имам един приятел,
в този огромен и безкраен град.
Но дните отминават, седмиците препускат
и преди да съм разбрал, вече е изминала година.
И аз никага не виждам лицето на моя стар приятел,
защото животът е една бърза и ужасна надпревара…
Но утрешният ден идва, а след това си отива,
и разстоянието между нас расте ли расте.
Зад ъгъла! — Но километри надалече…
„Господине, имате телеграма.”
„Джим умря днес.”
И това получаваме и заслужаваме накрая —
Зад ъгъла един внезапно изчезнал приятел.7
Само преди малко повече от една година реших, че повече няма да отлагам да гостувам на един скъп приятел, когото не бях виждал в продължение на много години. Имах искреното намерение да го посетя в Калифорния, но просто все не успявах.
Запознахме се с Боб Роджърс към края на Втората световна война, когато и двамата бяхме в Класификационното поделение на Центъра за морска подготовка на Съединените щати в Сан Диего, щата Калифорния. Бяхме добри приятели от самото начало. Той ме посети веднаж в Солт Лейк преди да се ожени и ние останахме приятели чрез писма от момента, когато бях уволнен през 1946 г. Съпругата ми Франсис и аз сме изпращали коледни картички всяка година на Боб и съпругата му Грейс, както и те на нас.
Най-накрая, към края на месец януари 2002 г., планирах посещение на една конференция на кол в Уитиър, щата Калифорния, където живее семейство Роджърс. Телефонирах на приятеля си Боб, който сега е на 80 години и уговорих Франсис и аз да се видим с него и с Грейс, за да можем да си припомним отминалите дни.
Проведохме прекрасна среща. Взех със себе си много на брой фотографии, които бяха правени, когато бяхме заедно във флота преди повече от 55 години. Установихме кои хора познаваме и си разменихме прясна информация за тяхното местонахождение, доколкото ни беше възможно. Въпреки че Боб не е член на нашата църква, Боб си спомни как е отишъл на едно събрание за причастието с мен преди толкова много години, когато бяхме разположени в Сан Диего.
Когато Франсис и аз се сбогувахме с Боб и Грейс, изпитах заливащо ме чувство на мир и радост, че най-после направих усилието да се видя отново с един приятел, когото бях обичал от разстояние с течение на годините.
Ще дойде ден, когато и на двамата ще ни свършат утрешните дни. Нека не отлагаме нещата, които са най-важни.
Живейте в настоящето.
Картата ви за намиране на съкровището вече е сглобена: Учете се от миналото, подготвяйте се за бъдещето, живейте в настоящето.
Завършвам там, където започнах. С думите на нашият Господ и Спасител: „Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат; Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат; защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.”8
Мои братя и сестри, от дълбините на душата си аз ви давам своето лично свидетелство: Бог е нашият Отец, Неговият Син е нашият Спасител и Изкупител; ние сме водени от пророк на нашето време — тъкмо президент Гордън Б. Хинкли.
В името на Исус Христос, амин.