Истински ученици на Спасителя
Можем да изпитваме трайна радост, когато нашият Спасител и Неговото Евангелие са основата, върху която изграждаме живота си.
Донякъде скрито в книгата на Агей в Стария завет, има описание на група хора, за които съветът на старейшина Холанд е щял да бъде полезен. Те не успяват да поставят Христос в центъра на своя живот и служба. Агей използва събуждащи размисъл олицетворения, докато укорява тези хора за това, че седят в своите удобни домове, вместо да градят Господния храм:
„Време ли е самите вие да живеете в своите с дъски обковани къщи, докато този дом остава пуст?
Сега така казва Господ на Силите: Помислете за постъпките си.
Посяхте много, но малко събрахте; ядете, но не се насищате; пиете, но не се напивате; обличате се, но на никого не му е топло; и надничарят приема заплата, за да я сложи в скъсана кесия.
Така казва Господ на Силите: Помислете за постъпките си“1.
Не ви ли харесват тези описания на това колко е безполезно да поставяме неща без вечна значимост пред Божиите неща?
По време на събрание за причастието, на което бях наскоро, завърнал се мисионер цитира думите, с които един баща съвършено обобщава тази идея за децата си: „Нуждаем се по-малко от Wi-Fi и повече от Нефи!“.
Живях пет години в западна Африка и съм виждал примера на много хора, за които е естествено Евангелието да е приоритет и които не се срамуват от това. Един такъв пример е името на фирма за ремонт и баланс на гуми в Гана. Собственикът я беше нарекъл „Реглаж по Твоя воля“.
Можем да изпитваме трайна радост2, когато нашият Спасител и Неговото Евангелие са основата, върху която изграждаме живота си. Обаче е толкова лесно тази основа вместо това да включва нещата от света, а животът според Евангелието да бъде като нещо допълнително или само да посещаваме Църквата за два часа в неделя. Това е все едно да се опитваме да слагаме заплатата си в „скъсана кесия“.
Агей ни казва да сме посветени – да сме, както казваме в Австралия, „fair dinkum“ или „истински отдадени“ на живота според Евангелието. Хората са истински отдадени, когато са такива, каквито казват, че са.
Научих малко за истинската и пълна отдаденост, докато играех ръгби. Осъзнах, че когато полагам най-големи усилия в играта, когато давам всичко от себе си, имам най-голяма радост.
Любимата ми година за ръгби беше тази точно след гимназията. Отборът, от който бях част, беше както талантлив, така и отдаден. Станахме шампиони през тази година. Обаче, един ден щяхме да играем с по-слаб отбор и след играта всички щяхме да заведем приятелките си на големия годишен бал в колежа. Мислех, че тъй като мачът щеше да бъде лесен, трябва да се пазя от контузии, за да мога напълно да се насладя на танците. При сблъсъците по време на мача не влагахме всичко от себе си, въпреки че можехме, и изгубихме. На всичко отгоре, завърших мача с много надута и отекла устна, което не се отрази добре на вида ми за важната среща. Може би трябваше да науча нещо.
Имах напълно различно преживяване по време на друг мач, когато дадох всичко от себе си. В един момент се впуснах с истинско намерение в сблъсък и веднага усетих болка в лицето си. Тъй като бях учен от баща ми, че никога не трябва да позволявам на противника да знае, че ме боли, продължих да играя. Вечерта, докато се опитвах да се храня, открих, че не мога да захапвам. На следващата сутрин отидох до болницата, където с рентгенова снимка се потвърди, че челюстта ми е счупена. Устата ми беше затворена с помощта на шина за шест седмици.
Научих уроци от притчата за подутата устна и счупената челюст. Въпреки спомена за неудовлетворените желания за твърда храна през шестте седмици, когато можех да приемам само течности, не съжалявам за счупената челюст, тъй като бях дал всичко от себе си. Но съжалявам за подутата устна, защото беше символ на това, че не се бях раздал напълно.
Да даваме всичко от себе си не означава, че непрестанно ще се изливат благословии върху нас или че винаги ще имаме успех. Но означава, че ще имаме радост. Радостта не е отлитащо удоволствие или дори временно щастие. Радостта е трайна и се основава на усилията ни да бъдем приети от Господ3.
Един пример за такова приемане е историята за Оливър Грейнджър. Както заявява президент Бойд К. Пакър: „Когато светиите били прогонени от Къртлънд, … Оливър останал, за да продаде имуществото им за колкото би могъл. Нямало голяма вероятност да успее. И наистина не успял!“4 Било му възложено от Първото президентство да изпълни трудна, дори невъзможна задача. Но Господ го похвалва за привидно неуспешните му усилия със следните думи:
„(Аз) Си спомням Моя служител Оливър Грейнджър; ето, истина му казвам, че името му ще бъде запомнено като свещено от поколение на поколение, во веки веков, казва Господ.
Ето защо, нека той се старае усърдно за изкуплението на Първото президентство на Моята църква… и когато падне, той ще се вдигне отново, защото неговата жертва ще бъде по-свещена за Мен, отколкото неговата печалба, казва Господ“5.
Това може да се отнася и за всички нас – не успехите ни, а по-скоро нашите жертви и усилия са важни за Господ.
Друг пример за истински ученик на Исус Христос е една скъпа наша приятелка от Кот д’Ивоар в западна Африка. Тази прекрасна вярна сестра била жертва на ужасно емоционално и дори физическо насилие от страна на съпруга ѝ в продължение на много време и накрая се развели. Тя никога не се отрекла от вярата и добротата си, но поради жестокостта му към нея, била дълбоко наранена за дълго време. Тя описва случилото се по следния начин:
„Въпреки че бях казвала, че съм му простила, денем и нощем винаги таях една болка. Беше като огън в сърцето ми. Често се молех на Господ да ме освободи от това, но ме болеше толкова силно, че бях наистина уверена, че ще е така до края на дните ми. Болеше ме по-силно, отколкото когато изгубих майка си като малка, по-силно дори, отколкото когато изгубих баща си и дори сина си. Болката сякаш се разпростираше и обземаше сърцето ми, карайки ме да мисля, че дори може да умра всеки момент.
Друг път се питах какво би направил Спасителят, ако беше в моето положение и по-скоро казвах: „Господи, това е твърде много“.
И тогава, една сутрин потърсих болката, която идваше от всичко това в сърцето ми, вгледах се по-надълбоко, потърсих я в душата си. Но просто я нямаше. Умът ми бързо започна да прехвърля всички причини, които (имах) да бъда наранена, но не изпитвах болка. Изчаках цял ден, за да видя дали ще изпитам болката в сърцето си, но тя не се появи. Тогава коленичих и благодарих на Бог, че направи така, че единителната жертва на Господ да подейства в живота ми“6.
Сега тази сестра е щастливо запечатана за чудесен верен мъж, който силно я обича.
И така, какво трябва да е нашето отношение, ако сме истински Христови ученици? И колко е ценно Евангелието за нас, когато обмислим „постъпките си“, както ни предлага Агей?
Обичам примера за правилно отношение, показан ни от бащата на цар Ламоний. Ще си спомните първоначалния му гняв, когато открива сина си заедно с Амон – нефит, човек от народ, който ламанитите мразят. Той изважда меча си, за да повали Амон, но скоро осъзнава, че мечът на Амон е на гърлото му. „Сега царят, страхувайки се, че ще изгуби живота си, каз(в)а: Ако ме пощадиш, ще ти дам каквото пожелаеш, дори и половината от царството“7.
Забележете какво предлага – половината от царството за живота си.
Но по-късно, след като разбира Евангелието, той предлага нещо друго. „Царят каз(в)а: Какво трябва да направя, за да може да получа този вечен живот, за който ти говори? Да, какво трябва да направя, за да може да бъда роден от Бога и да изкореня този нечестив дух от гърдите си, и да приема Неговия Дух, та да мога да бъда изпълнен с радост и да не бъда отхвърлен в последния ден? Ето – каз(в)а той, – ще се откажа от всичко, което притежавам, да, ще изоставя царството си, за да получа тази велика радост“8.
Сега той е готов да се откаже от цялото си царство, тъй като Евангелието е по-ценно от всичко, което притежава! Той наистина е готов на всичко за Евангелието.
И така, въпросът за всеки от нас е дали ние също сме наистина готови на всичко за Евангелието. Защото, ако искаме нещо с половин сърце, не сме истински отдадени! А както е известно, Бог не излива похвали за тези, които са хладки9.
Няма съкровище, нито хоби, нито положение, нито социална медия, нито видео игра, нито спорт, нито общуване с известна личност, нито нещо друго на земята, което да е по-скъпоценно от вечния живот. И така, Господният съвет към всички е да обмислим „постъпките си“.
Това, което чувствам, най-добре се изразява с думите на Нефи: „Аз тържествувам в яснотата; аз тържествувам в истината; аз тържествувам в моя Исус, защото Той е откупил душата ми от пъкъла“10.
Истински последователи ли сме на Този, който даде всичко от Себе Си за нас? На Този, Който е наш Изкупител и Застъпник пред Отца? На Този, Който бе и напълно отдаден при Своята Единителна жертва и сега е напълно отдаден в Своята любов, милост и желание да имаме вечна радост? Умолявам всички, които чуват и четат тези слова: Моля ви, не отлагайте своята пълна отдаденост за тогава, когато ще имате време в някой несъществуващ бъдещ момент. Бъдете истински отдадени сега и имайте радост в това! В името на Исус Христос, амин